ВЗАИМОСВЪРЗАНОСТ, В КОЯТО НЯМА НИЩО ТЪМНО, ИЛИ КАК ДА ЧЕТЕМ ФЕДЯ ФИЛКОВА

Иглика Дионисиева

web

Думите ми са за две елегантни тънки книжки, излезли от печат през 2014 г. от ИК "НЕСАРТ" и Издателство "Изток-Запад". Едната е облечена в черно, с бели ивици на корицата, озаглавена е "Нищо тъмно" и съдържа стихотворения на Федя Филкова. Заглавието на другата книга, близначка по графично оформление, но с лилава корица, е "Третата жена" и това е сборник с разкази от същата авторка.

Избирам да чета първо поезията. Леко минавам по страниците на книгата, стиховете бързо ме докосват и жигосват, и още по-бързо свършват - насред тъгата, насред страданието, насред неясните и елегични видения. Тази книга те сполита като кратка сянка и те оставя с усещането, че толкова поезия не ти е достатъчна, че малкото думи и премерените тъмнина, светлина и болка извикват нещо друго между редовете.

Затова веднага, без време за пренастройване, зачитам разказите от "Третата жена", в които откривам друга ритмика и изказ и още по-голяма взаимосвързаност между действителни, макар и абсурдни от нашата днешна гледна точка събития, с любими хора, предмети, картини и други текстове. И ме обгръща пак тази необозрима тъга, породена от несправедливото и изгубеното, от онова, което все още не е превъзмогнато и едва ли някога ще бъде. Но тук, в разказите, тъгата е омекотена от любовта, създава едно усещане за допир с тъмно кадифе (както звучи гласът на Федя Филкова).

Прочитът на книгата с разкази се случва бързо, но отново не слага точка на преживяването, породено от общуването с двете книги, близначки по оформление. Сякаш и в разказите не е казано всичко, поне аз не съм отгатнала всичко, и вероятно затова оставам с усещането, че тези творби сами за себе си не са си самодостатъчни. Тогава посягам към "Сенки рози сенки" и "Малина" на Ингеборг Бахман, която е много важна литературна фигура не само за австрийската и световна литература, но и в частност за Федя Филкова. Зачитам стихосбирката и романа отново и ето, онова усещане за някаква липса, недоизказаност и незавършеност се стопява, текстовете и книгите заговарят една с друга и се прегръщат в най-естествена взаимосвързаност.

Най-малкото стихотворение от стихосбирката "Нищо тъмно" поражда начала и е натоварено с достатъчно смисъл, на който да стъпя и да почувствам върховна стабилност и сигурност. "Витоша" - него видях още преди да разгърна книгата, в брой 4 на списание "НОпоезия", заради него поисках да прочета цялата стихосбирка. От него ще тръгна и сега, от "единствената опора на града/ при толкова несигурност тук долу."

Как да четем Федя Филкова? Аз започвам от тази метафора на настроението, породена от стиховете - дават ми важни усещания за комфорта на духа, въпреки несигурността, която е (била) част от бита на авторката. "Снежната планина" продължава, уголемява се в следващото стихотворение - "Внимателно". Там тя придобива по-конкретно определение - "студената планина". Защото е противопоставена на топлото, любящо обръщение: "Моля те, изкачвай внимателно". Относителността на "толкова несигурност тук долу" в края на съседното стихотворение кристализира в повтаряемост и изброяемост:

Дните в низкото сами се търкалят един след друг.

Тук бих наредила и "Нагоре, нагоре", посветено на поета с уникален в преносен и в буквален смисъл стихотворен почерк Николай Кънчев. Но тук лирическият глас не внушава сигурност, а обратното - крехкост и слабост, женственост, търсеща опора и закрила. Също бих споменала и стихотворението "Предпазливост" (нали "Внимателно" и "Предпазливост" стоят на една ос на начина на действие). Но и друго: тук женствеността е представена като воля за понасяне на негативното, на тъмното, на болката - в името на предпазването на другия. Това стихотворение е дало и заглавието на книгата и го откриваме на задната прегъвка.

Предпазливост

Сенчица, нищо тъмно -
твоя случайна дума.
Трябваше да махна с ръка,
но още я стискам в шепа -
да не би и аз да я кажа случайно.

Ако решите да четете поезията на Федя Филкова успоредно с тази на Ингеборг Бахман, чиито думи на български са избрани и подредени от Федя Филкова, няма начин да не ви направи впечатление, че "Сенчица, нищо тъмно" спомня с любов "Сенки рози сенки" на Ингеборг Бахман.

От играта на светлосенки се раждат "Видения" - заглавието на първото стихотворение в тази нова книга с поезия на Федя Филкова. Назовани са три конкретни състояния: преди - "като дете", сега - "Сега това са просто птици." и предстоящото: "...видение, което скоро ще приеме ясен образ." Тези три състояния обхващат съвсем просто живота, в неговите времеви моменти, и не се оттичат със слагането на точката в края на стихотворението. Видения са всички творби, събрани в циклите "Разцъфнала магнолия по здрач", "Бяло като сняг червено като кръв" и "Вятър във вятъра".

Стихотворението за магнолията по здрач фиксира погледа на читателя в един кратък миг, който го отделя от всички други мигове. Но този миг съдържа в себе си целия жизнен смисъл.

Откривам, че "Дървото на живота" го има още веднъж, но в другата книга, като разказ (на 49 стр.). Там, в разказа, смисълът и експресията са видоизменени. Дърветата вече са две, но и животът не е така наситено концентриран, а е изплъзващ се, напускащ едното дърво (и единия човек от двамата). Самата героиня от разказа, която си спомня двете дървета, с излинелия халат, събудила се "още преди санитарите да минат по стаите", много ми напомня на онази "Аз" от романа "Малина" на Ингеборг Бахман, в епизода след параноичните й пристъпи, когато нейният любим Малина я успокоява. Промененото дърво пък - "измръзнало, свито и черно" ме запраща в друго стихотворение - "Тя". Редове, които казват какво не е живот:

Река тече,
но тя не се оглежда в нея,
дори не хвърля сянка.

Другите стихотворения в книгата утвърждават проявленията на живота: като болка ("Думи"), умора ("Късно вечерта, мислейки си за лекцията на китайския поет Хъ Сяоджу"), слабост (или сила?) - "Дъждовна капка", енигматичност, дълбочина и пристан (Кафене", "Оттогава"). И, разбира се, като любов, вън от която няма смисъл ("За любовта, за любовта...”) и като противоречия (”Роза на ветровете”).

Извън присъствието ти търся смисъл.

Така започва краткото, афористично стихотворение "За любовта, за любовта...". Трудно и болезнено е намирането на такъв, но е жизнено необходимо. За това търсене говори първият разказ от сборника "Третата жена” - "Думи, думи, думи”. (Така беше отговорил Хамлет на Полоний, помните, нали?) И ако в стихотворението "Думи” думите са причиняващи болка и рани, в разказа те са много повече от болка, дори количествено; тежат като камъни. Тази тежест и безпощадност е повторена няколко пъти: "хвърляше думите като камъни", "натрупалите се в нея думи тежаха като камъни". И финалното "в дъното на погледа му се бяха утаили камъните на всички нейни думи."

Цикълът, който обхваща най-малко стихотворения (четири на брой) - "Бяло като сняг червено като кръв", звучи като гатанка, или като онова описание на световноизвестното момиче от приказката ("Снежанка и седемте джуджета"). Стихотворенията в този цикъл от "Нищо тъмно" са посветени на художници. И в тях няма закачка, нито приказност. Има въпроси, болезнени, с неочаквани отговори. Такива стихотворения са "Автопортрет" (Генко Генков) и "Разполовена ябълка" (Димитър Казаков-Нерон), като в него се долавя дзен.

Последният цикъл - "Вятър във вятъра", е акумулирал най-много метафизика и общуване с не-човешкото, с над-човешкото, отвъдното.

И ако разказът "Думи, думи, думи" съвсем мимоходом, сякаш между другото казва, че "любовта към мъртвия е непозволена любов и светът избягва говоренето за смъртта", стихотворенията от този цикъл като "Вятър във вятъра", "Разстояние", "Нагоре, нагоре", "Пеперуди", "Днес опитай" и "Посещение" опровергават това твърдение. Това са облечени в думи усещания за контакт със смъртта, а любовта към мъртвия е осветена и е свята, щом диалогът с него продължава и се появява тази прекрасна елегична поезия.

В този цикъл "Вятър във вятъра" има едни стихотворения, които бих искала да определя като триптих за Спасителя: "Тъмнината, скриваща Бога", "Разговор" и "Рамото на Спасителя". Първото от тях е покана за медитация - извън думите, извън ритуалите. Просветление, необходимо, за да се познае гласът и лицето на Бог. Втората стъпка - жадуваният "Разговор". В който Бог се познава по делата, а човек - по съмнението и неверието. Третото стихотворение, разкриващо ни една безмълвна картина, дава отговора, поискан с последното изречение от "Разговор", успокоява, свети, съдържа абсолютната вяра. И понеже състоянията и текстовете са взаимосвързани, веднага до Триптиха нареждам "Възхвала" - кратка и силна апология на майката (тази, без която дори Спасителят е немислим) и на земята:

за земята,
която е готова
всички нас да приюти.

Тук няма епитети, няма излишен патос. Тя е, която в редки мигове ни дава да се оттласнем от нея. Тя е, която отваря за нас безмълвно обятия.

Последното стихотворение от книгата - "Днес опитай", се свързва с първото като рамка, като допълване, като воля за живот въпреки виденията и сенките. Каква е междутекстовата комуникация?

"Видения":

...Или видение,
Което скоро ще приеме ясен образ.

Образът е "избистрен" и конкретизиран в "Днес опитай":

Руменина върху бузата на жена -
румена светлина
върху просветляващото лице на нощта.

И чий е този глас, заради който по-надолу в стихотворението наклонението става повелително? На любимия "от горната земя", на лирическа героиня - близначка или на въображаем загрижен наблюдател? Конкретизирането е постигнато не само със светлинно-цветовата определеност, но и времево: "животът е един", той трябва да се случи, да започне или да продължи "днес". Финалът на стихотворението, а и на книгата, е изпълнен с вяра, оптимизъм и живот. И мисля, че той е силна подкрепа не само за човек, който пише "много тъжни стихове". И лайтмотив, такъв, че би могъл всекиго да вдигне на крака:

животът е един,
днес опитай,
остави вратата отворена.

През оставената отворена врата нахлуват разказите на Федя Филкова. Кратки и монолитни, с много малко персонажи, които пълнокръвно и дълбоко изживяват различните си или преповтарящи се драми; истории, преливащи, наситени с живот. Това са разкази, които имат памет и текстово родословие. Много интересна част от книгата "Третата жена" е "помощният материал" - придружаващ и дообясняващ, състоящ се от истории, стихове, схеми, дори цитати от Светото писание.

В тази си книга Филкова е заложила на синтактичното разточителство - големи изречения, съдържащи цели епизоди, свързани с предмети, герои и променящи се състояния. Разказите като потоци на съзнанието също са стилов маркер на авторката. Текстовата ритмика е успокояваща, дори и да разказва за тежки жизнени моменти. Абсолютно във всички разкази персонажите са жени, в повечето истории повествованието ни се представя от женски мисли и гласове.

Сборникът започва с разказ, който ни подготвя за изобилието от думи ("Думи, думи, думи") за тежките моменти от живота, за минорните настроения. Това бе отговорил Хамлет на Полоний в пиесата на Шекспир, на въпроса какво чете.

"Цветът на реката" продължава темата за единичното справяне със загубата, научаването на този урок - да продължиш да живееш, след като най-близкият ти си е отишъл. Един пуловер, една тютюнева на цвят река. Минимализъм и символика. Следващият разказ е един от няколкото, посветени на поета Николай Кънчев: "Хвърчащо листче", "Как спира времето", "Стрелци по стихове" (интересно, само на този Филкова изрично е сложила посвещение "На поета Николай Кънчев"), "Дървото на живота", "Пейка".

"Хвърчащо листче" предизвиква у мен визуални представи за нещо реално. Това е история, написана за почерка на Николай Кънчев. Всъщност твърде опростенческо е да се твърди само това. Почеркът, онези наистина уникални букви и думи, изписани с лявата ръка на Поета, които съм виждала като автографи на книги, е само отправната точка в разказа. Нататък, през преживяванията на героинята, малките детайли добиват магически смисъл, "написаните от него думи" според нея имат лечебна, "магическа сила". Финалът на този разказ е обвит в загадъчност, а в края на книгата има и стихотворение, написано от Николай Кънчев ("Хвърчащ лист", стр. 60).

Един от най-красивите разкази в сборника е "Как спира времето". Отново биографизъм, разпознава се отишлият си важен Човек и Поет. Но и паралел: с него и без него, между спрялото и летящото време. Описанията в разказа редуват живи и топли картини. На загубата е противопоставен споменът за "единственият спокоен миг", но не, това е малко, в този разказ е вплетена най-жизнеутвърждаващата и смела за днешния живот дума - щастие: "те пиеха кафе с преплетени от щастие пръсти". След това - провиждащите думи на Поета, поетичните ритуали, силата на стиховете. А накрая - само с две изречения - непрозирната и мътна картина на спрелия живот, на спрялото време. Всъщност той, животът спира, не времето: "тя напразно се опитваше да закопчее часовника на лявата си ръка, наскоро дори му сложи нова батерия и навярно той щеше да продължи да върви поне още година."

"Стрелци по стихове". Една колкото художествена, толкова и документална история за натиска, на който е било подложено семейството на поета Николай Кънчев. Към този разказ в края на книгата има приложена кратка история на написването, придружена с документални схеми, част от досието на Федя Филкова, водено в ДС. Не бих искала да се спирам на документалната част, звучаща абсурдно, въпреки реалното си случване. Просто трябва да се прочете, но тя казва твърде малко за онова време, за онези репресии. Повече информация в бр. 4 на Литературен вестник от 2015 г. (Четем досиетата: Профилактики; ДОП "Лисица" - рапорти и донесения (разговор на Пламен Дойнов с Федя Филкова), а също и статията за Николай Кънчев "Световният поет и профилактичният капан" от Пламен Дойнов).

Другата група разкази в сборника са свързани помежду си с проявленията на любовта - в нейното частично и епизодично осъществяване, във фрустриращите усещания, породени от неизгодните ситуации, в които са поставени героините, и от свързаните с отсъствията дефицити. Такива разкази са както "Цветът на реката", така и "Вечерта идва всеки ден", "Любовта е объркваща", "Лунатичка", "0 часа", "Коридори", "Ролята на невидимото". Приятни са за четене, въпреки темата, която ги свързва, не са преповторителни, а са наситени с хармония, плавност, мекота, загадъчност, че дори и приказност.

Най-силно съм привлечена от последния "разказ" в книгата - "Пейка". Не бих го нарекла разказ, а по-скоро - вслушване, диалог, елегия, в която се губи границата между тук и отвъд, между живеещ и пребиваващ в "света оттатък". Прекрасен поетичен и афористичен текст, който с еднакъв успех би претендирал за медитативност и сценичност. Ще си позволя тук да вметна един цитат от стихотворението на Николай Кънчев "Боров мед ми капе на сърцето и прелива" от стихосбирката му "Полетът на ангелите, този танц от радост" (2006 г.):

Пейките са седнали в градината и само
на една от тях съм седнал аз, за да погледам
как животът се заражда от една личинка.

И началото на "Пейка" от Федя Филкова:

Ела, седни до мен.

Нали си забелязала, че е различно, когато двамата сядаме едновременно и когато единият вече е седнал и вика другия.

И така, стигам до края на книгата, а "Третата жена" продължава да стои пред мен като загадка, няма такъв разказ в сборника. Тук на помощ ми се "притичва" емблематичният роман на Ингеборг Бахман "Малина" (1985 г., в превод на Федя Филкова). Не само че изказът, синтактичните конструкции в прозите на двете авторки си приличат. Филкова възражда наученото от Бахман, изграждайки с него нови, съвременни текстове. Каква е тая "трета жена" най-добре казва "Третият мъж" - втора глава от романа "Малина". Ако "третият мъж" в романа е създаващото и унищожаващото праначало, ако образът на "бащата" е символ на злото, на държавната машина, която стои над всички и мачка, потиска, убива, продава своя народ, то "Третата жена" също съдържа и въплъщава по нещо от тях, но авторката е така деликатна, че не назовава нещата в прав текст с истинските им имена.

Взаимосвързаността между творбите от различни епохи и литератури не е новост. Както и връзката между различните изкуства, илюстриращи или взаимнопредизвикващи се. Като например разказа "Между две води", написан по картината на Ханс Белмер "Между две води". От него ще илюстрирам с цитат "Третата жена":

Женското лице, което я гледаше от картината на стената, й беше някак си познато.

© Иглика Дионисиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2015, № 7 (188)