Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БУРНОТО МОРЕ

Гено Генов

web

От снощи го нямаше. Като че ли беше погълнат от пенещата се паст на морето. Така поне си мислеха близките на изчезналия Бай Милан - беловласия рибар, както повечето го знаеха из кръчмите на стария Несебър. По синия простор се въздигаха двуметрови пенливи вълни, устремени сякаш да разнесат тъжната вест на разтревожените, които се бяха струпали по брега в очакване да се появи бялото корито. Между всички лодки под заслона на кея липсваше само една - "Мелса", чиято стара осанка дълги години се поклащаше по воли и неволи из променливото настроение на морето. Празнината зееше, единствено няколко медузи сновяха нагоре-надолу из нея, като неканени гости. "Мелса" беше най-старата лодка на кея. На нея винаги долитаха най-много чайки, бяха дотолкова свикнали с нея, че сега, когато я нямаше, те се спускаха с неохота към съседните лодки и кацаха оклюмани, а тези, които не можеха да се примирят с липсата й, тревожно кръжаха над празното място.

Баба Магдалена, или както я наричаха в града - старата Миланца, от рано беше на кея, сегиз-тогиз забърсваше навлажнените си очи о ръкавите на връхната си дреха и отново се взираше в люлеещата се морска шир. Дъщеря й Мария я бе прегърнала сякаш за успокоение, но и тя хлипаше с напиращи сълзи. Зет й Стоимен беше леко встрани с младия Боянчо. Те, разстроени, разговаряха с трима рибари - приятели на Бай Милан.

- Снощи излязохме с него в морето - обясняваше Илия, белобрад рибар с лице силно ожарено от слънцето, набраздено от ситни бръчици, - на голям пасаж паламуд случихме. Едвам издърпахме пълните мрежи. Натоварихме лодките и подкарахме към брега. Него го чакаха, той продаде целия улов. Забелязах го да се качва отново на лодката. Извиках му: "Къде, Милане? Вълните ще започват да кипят". А той продължи навътре, чух само да измъмря: "Като за последно, отгоре ще ми простят". После не го видях вече.

- Той беше натоварен с най-много риба - обади се Григор, най-високият от тримата рибари, - много риба ви казвам, много.

- Над половин тон паламуд - рече Наско, най-младият рибар.

- Какъв ти половин тон - изгледа го строго Илия, - моят улов беше толкова, неговата лодка беше пълна, как не се потопи, не знам. - След това се смълча, защото усети, че предизвика вълнение у Стоимен и сина му Боянчо.

- Дано лодката му да не се е потопила - изпусна се Наско, за което веднага беше сръган с лакът от по-съобразителния Илия.

Стоимен вдиша и издиша тежко, погледна към морето, после потупа сина си Боянчо по рамото.

- Ех, да бях знаел, нямаше да го оставя сам... но...

- Ако е там някъде... бреговата охрана ще го открие - успокояващо каза Григор.

- Не се притеснявайте, той е стар моряк! Ще се справи! - допълни Илия.

Последва дълго мълчание, никой не знаеше какво да каже. Всички се умълчаха, освен вълните, които бясно се удряха о брега. Пяната бълваше като лава от силния кипеж. Пръски вода се разнасяха, а вятърът ги отпращаше надалеч от прибоя. Сегиз-тогиз крясъкът на някоя чайка допълваше шума на бурното море, което наред с притегателната сила на добра майка, сега показваше коравосърдечието на мащеха. Рибарите знаеха за тази повратност на морето и не му се сърдеха, защото скоро то отново щеше да стане тяхната мила майка и щеше да ги понесе към полите си като пеленачета, за да ги закърми със своите блага.

Всички бяха тъжни, посърнали, но най-тежко беше на младия Боянчо. Голям камък носеше на плещите си. Отначало сякаш не личеше, само лека тъга се забелязваше в дълбоките му сини очи, но после младата му и необуздана душа закипя от ярост, като гледаше как беснее морето.

- Всичко е заради мене! - каза ядовито младежът. - Само заради мене! - повтори Боянчо, тупайки се с длан по гърдите.

- Недей така, Боянчо! - бащата сложи ръка на рамото на сина си. - Как така заради тебе?

- Ако бях се записал във военноморското училище във Варна, както с дядо искахме, вместо някакво счетоводство в Берлин, сега той щеше да бъде тук сред нас, нямаше да влиза втори път в морето заради мене и да се погуби.

Старата Миланца се разрида, Мария се притисна още по-силно в нея.

- То каквото имало да става, станало! - каза Стоимен.

- Ех, Милане, Милане! - изрече сподавено старата.

Боянчо се олюля, приседна на един камък на кея, съвсем близо до блъскащите се вълни, сведе глава, видя как водата минава между камъните и успокоява своя ход. Опря длани о лицето си и затвори очи. Ушите му се приглушиха от тътена. Той спря да чува околните. Не след дълго и брътвежът на вълните се сля в един общ тон, който изтъняваше все повече и в миг се изгуби. Слънцето грееше весело, Боянчо вървеше бос по плажа, по влажния и топъл пясък. Не усещаше тежкия камък на плещите си. Огледа се. Нямаше и помен от близките му. Видя само засмени момиче и момче да се препичат на брега. Гларусите летяха високо. Боянчо проследи кръженето им с поглед. Небето загали очите му със соя лазур. Морето, което отразяваше тази безкрайна синева, сега го приканваше с нежните си отблясъци към своята обител. Оттатък хоризонта видя да приближава рибарска лодка. Сложи длан на челото и се завзира. Видя беловлас старец, но не можеше да го разпознае в далечината, а познаваше много рибари. Не след дълго лодката съвсем се приближи. Той чу познатия глас:

- Хайде, Боянчо, доплувай насам, че да вървим - беше дядо му Милан.

Боянчо затича към водата и когато тя достигна до гърдите му, заплува. Скоро приближи до лодката, старецът го хвана за ръката и го издърпа в нея.

- Бре, какъв плувец си станал! Браво, моето момче! - потупа го по рамото дядо Милан.

- Дядо, къде отиваме?

- Как къде? Все там искаше да те водя. Ще ти покажа къде са делфините.

- Надалече ли са?

- Надалече, надалече, моето момче, рибарските лодки рядко ходят там.

Дядо Милан вдигна котвата и дръпна въженцето на маховика. Извънбордовият мотор запука и се разтресе. Изскочиха няколко кълба дим. “Мелса" се понесе по ниските вълни, пробягващи край нея, и пое навътре в морето.

Не се виждаше ни един облак. Жаркото слънце пърлеше, но лекият бриз преминаваше гальовно покрай лицата им и не позволяваше на зноя да вземе превес. Морето бе толкова спокойно, както никога досега. Лодката не се движеше така бързо, но бавно и сигурно напредваше. Боянчо се обърна назад към брега. От него беше останала едва забележима тънка ивица, която можеше да стисне с леко отваряне на палеца и показалеца си, но скоро и тя изчезна от погледа му. Дядо Милан извърна мургавото си лице към Боянчо и го потупа по рамото. Бездънните му спокойни сини очи гледаха радостно младежа, устните му се разтвориха в широка усмивка.

- Ех, Боянчо! Да те видя и аз тебе на лодката, а така, моето момче, скоро ще стигнем! А сега огледай се наоколо! Това са нивите на рибарите, тук жънем!

- Като селяците, нали дядо?

- Да, само дето синьото поле не е собственост на никого. Морето е на всички нас - рече дядо Милан, след което избухна в смях и добави: - Кой ще определи къде е синорът? Трудна работа! Всеки бере плодове от тези ниви. Решиш ли, че някоя рапанка или мида е твоя, взимаш я, ако не - запокитваш я, та друг да я дири.

- Дядо, а делфините?

- Те са наши побратими, заедно с тях ловуваме! Ще видиш, като стигнем!

- Много път ли остава?

- Скоро ще сме там, още малко потърпи!

Колкото повече навлизаше “Мелса" в морето, толкова слънцето ставаше по-ярко, а отражението му във водното огледало бе още по-сияйно. Цъфтящата вода се обагряше с всякакви тонове - на места ставаше ту светло синя, ту зеленикаво-синкава до тъмносиня, но в далечината и от отблясъците Боянчо трудно можеше да прецени. Когато се взираше продължително срещу слънцето, му се струваше, че цветът й бе пурпурен, а погледнеше ли встрани и надалече - придобиваше тъмновиолетов тон.

Боянчо забеляза, че “Мелса" забави своя ход.

- Наближихме, моето момче, всеки момент ще се покажат - и наистина отнякъде се появиха първите няколко гръбни перки на сиви делфини с къси муцуни, които изригнаха в синхронно скачане. Дядо Милан отвори трюмчето на лодката, откъдето изкара кошница със сафрид и хвърли няколко рибки към новодошлите, при което последва нов скок, но този път с преобръщане. Малките рибки бяха уловени във въздуха. Боянчо не забеляза, но зад него се бяха доближили още десетки сиви делфини.

- Виж зад себе си! - засмя се дядо Милан. - Боянчо се обърна и няколко сиви стрели, движещи се с доста по-голяма скорост от лодката, се изстреляха напред, изящно показвайки част от гърбовете си.

- Дядо, да спрем, а? Да хвърлим котва!

- Не още, Боянчо! Потърпи!

Точно тогава няколко делфина, подскачайки, се изравниха с “Мелса", като поддържаха нейната скорост.

- Дядо, да увеличим скоростта, нека да видим дали ще ни последват.

Старецът натисна газта, но делфините продължиха прецизното си плуване до лодката.

Боянчо се опита да преброи делфините, но беше невъзможно. Броят им постоянно нарастваше. Цялата вода кипеше от движението им. Всеки от тях беше дошъл да покаже своя цирков номер. Някои се премятаха напред, други назад, трети пробваха по-сложни номера с лупинг под акомпанимента на техните звуци. Като че ли говореха. Сякаш беше празник. Боянчо подхвана кошницата от дядо си и захвърля отначало по една риба ниско, после по няколко, но високо. Делфините политаха с грация и хващаха рибките във въздуха. При падането им във водата, се образуваха двуметрови водни завеси, които бяха пронизвани от други делфини. Пръските вода изригваха неспирно, като фонтани. “Мелса" се движеше с пълна пара, а сивите стрели бяха навсякъде, дори му беше чудно на Боянчо как не се сблъскваха с лодката. Така продължи известно време, докато Дядо Милан не намали хода на “Мелса". Сетне я спря, хвърли котвата и заговори със своя равен и спокоен глас.

- Е, Боянчо, тук е мястото! Можем да поостанем някое време пък после...

- Дядо, да поплувам ли с делфините?

- Знаех си, че ще ме попиташ!

- Как така си знаел, дядо?

- Ех, Боянчо! Наблюдавах те. Човек, свързан ли е с морето, очите му горят и сърцето му бие лудо. Не може да се каже с думи другояче, то се усеща, ей тука, виж! - Старецът тупна с длан по гърдите си. - Хайде, плувай, моето момче!

Боянчо не чака дълго и рипна от радост във водата. Делфините го наобиколиха. Най-близките ги загали по-гърбовете, тупаше ги нежно с длан по муцунките, милваше ги по коремчетата, а те му отвръщаха със звуци на техния си език, след което се побутваха гальовно о него. Боянчо се гмурна, но скоро беше избутан от нечия муцунка и подскочи весело над водата. Младежът се хвана за една гръбна перка на голям мъжки сивак, който се стрелна с голяма скорост. Боянчо скочи от гърба му, но връхлетя на друг, който също го понесе на гърба си. Дядо Милан махаше на младежа от лодката, като викаше: - "А така, Боянчо! Браво, моето момче!". В миг делфините започнаха да намаляват. Един от тях, който младежът бе яхнал, го отведе до лодката, след което и той се загуби някъде. Боянчо загледа с недоумение стареца.

- Дядо, къде отидоха?

- Никъде, моето момче, тук са все още. - Дядо Милан показа големия обръч, който делфините бяха направили около лодката.

- Защо се отдалечиха? Защо не искат да си играем още?

- Искат, как да не искат, но ловът започна, пасажът с риба е долу. Време е, Боянчо! - Старецът прегърна недоумяващия младеж, погледна го с навлажнените си очи. - Аз трябва да вървя, чакат ме! На твоите грижи оттук насетне ще е “Мелса"! И нивата си на теб оставям в туй синьо поле. Грижи се за тях. Хайде! Боянчо! Во веки! Ще се видим, когато и теб те извика морето.

- Чакай, дядо!

- Тръгвам, Боянчо! - старецът скочи във водата и заплува към делфините, махна с ръка и се загуби в морето. Сетне отново се показа, беше възседнал делфин, но делфинът не беше сив като останалите, гърбът му беше черен, а коремът - бял. - Ей, Боянчо! - извика старецът в далечината. - Ще се видим пак, моето момче, ще се видим!

- Дядо, дядо! - извика младежът, но делфинът се гмурна със стареца към дълбините на морето.

Боянчо отвори очи, вдигна натежалата си глава, видя само баща си, който го беше хванал за рамото.

- Хайде, синко, да вървим вече! - Боянчо се надигна, разтърка сънено очи и тръгна подир баща си. Старата Миланца се беше прибрала с Мария. Стоимен бе решил да почака още някое време, а и не искаше да буди сина си.

Баща и син поеха по улиците на Несебър. Старият град празнуваше, рибарските лодки се бяха прибрали, всички празнуваха. Удряха се пълни чаши, чуваха се радостни възгласи: "Берекет голям! Дал Господ! Ех, ама - каква слука! Наздраве!"

До една от кръчмите, покрай които Боянчо и баща му минаваха, чуха познат глас.

- Аз черпя, дай по още една блага ракия!

- Остави аз един път да поръчам, де Милане!

- Моята слука е най-голяма, аз черпя!

Боянчо се завтича към отворената врата, откъдето се чуваха радостните викове.

- Дядо! - извика разтреперан от вълнение Боянчо. Беловласият старец, който вдигаше пълна чаша за наздраве, се обърна към младото момче и се засмя.

- Ей, Боянчо! Това е внукът ми, на мене прилича, нали! - рече дядо Милан на останалите в кръчмата. - Ще го пращаме в Берлин да се учи, числа да смята.

- Никъде няма да ходя, дядо! Ще се уча при тебе да жъна нивата на синьото поле.

- Боянчо! - просълзи се дядо Милан и прегърна внука си от радост. - Утре ще те заведа да видиш делфините, че сега са най-много! Пасажите с риба са тук.

- Не, дядо! Не е дошло още време, нека първо се науча на занаята, че тогава.

- Нека тъй да е, а и “Мелса"... ех!

- Къде е тя, нямаше я на кея?

- Продадох я, моето момче, тази сутрин щеше да ми е за последно в морето.

- Но защо, дядо?

- Мислех, че заминаваш. Пък не съм първа младост вече, а рибарският занаят тежи.

- Ех! - захлипа Боянчо.

- Ще купим друга, моето момче! Няма да е същата, но ще е лодка.

- Да, дядо, ще купим. - Боянчо заплака.

Всички в кръчмата и Стоимен, който стоеше на входната врата, гледаха дядо и внук и се радваха.

 

 

© Гено Генов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2015, № 8 (189)