Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗЛОКОБНО ЧИСЛО

Евгения Марс

web | Жената - грешната и святата

В печката гореше буен огън, а вън зимата свирепееше. Сняг стелеше земята. Студен вятър духаше и въртеше из въздуха едрите снежинки. Рядко се мяркаше човек из улиците.

В топлата стая седяха двете приятелки. Марта, излегната небрежно на стола-люлка, гледаше златосините езици на пламъка, слушаше пращенето на сухите дърва, които пръскаха високо златисти искри, а на канапето срещу нея Веселина, която от месец гостуваше на приятелката си Марта.

- Тринайсети сме днес, преполови и тоя месец - каза Веселина, като погледна стенния календар.

Тъмен облак мина по лицето на Марта. Неприятно чувство сви сърцето й.

- Злокобно число - с тих глас каза тя.

- Мнозина го смятат за такова и никаква работа не предприемат на това число, но за мене то е щастливо - отвърна Веселина.

- А за мене злокобно... На тринайсетия ден на един от месеците преди шест години се разби моят живот, на това число аз погребах всичко мило в света. Хубавият летен пейзаж, пълен със славеи, преснота и мирис, се превърна в тъмна, мрачна нощ. Младата засмяна пролет отстъпи място на тъжна есен. Красивият изгрев на слънцето се затъмни от мрачни, гъсти облаци... Младият живот, пълен с блянове, мечти, благородни пориви, силни пламенни чувства, биде завинаги огорчен. Радостта излетя в безкрайните простори и на нейно место гнездо сви тихата скръб. Моят храм обедня, душата ми се превърна в безкрайна пустиня, след като преживя една от ония страшни бури, които опустошават всичко. Аз осиротях, почувствах се сама сред дългия житейски път и не намирах ни един подслон де да си почина поне няколко часа.

- Нима? - попита Веселина. И ти никога нищо не си ми казала. Ти тъй грижливо си крила от мене!

И с укор добави:

- И аз съм ти най-близка, най-интимната приятелка...

Марта въздъхна, стана от стола, направи няколко крачки из стаята, сякаш искаше да пропъди тъжни спомени, и отново седна.

- Не, каза тя, аз никому не съм говорила за своето нещастие. Не обичам да разкривам душата си, па било и пред най-близки. Па и кому е нужно това? Нашата скръб може само да натъжи другите.

- Но има минути, когато човек чувства нужда да сподели своите мисли и желания с някого - побърза да каже Веселина.

- Аз не приличам на другите... Грижливо крия своя интимен мир, па и ти тогава беше в Италия, а аз веднага след тая душевна катастрофа заминах за Виена да довърша музикалното си образование. Сега, след толкова години, когато времето извърши донякъде процеса на забравата, когато кризата е минала и останаха спомени, придружени от тиха тъга, мога да ти дам обяснение на една загадка, която ти се виждаше странна. Много пъти си ме питала, защо отказвам ръка на тогова или оногова, много добри кандидати според тебе.

- И ти отговаряше, че си решила да останеш сама.

- Е, да, и не съм те лъгала. Но ти не вярваше, смееше се на отговора ми и търсеше причините другаде. А аз ти казвах самата истина.

Марта млъкна, вгледа се в огъня, после добави с тъжен глас:

- Години излетяха, а аз все още живея с това минало. То ме пари, гори... И сега, като се решавам да ти го открия, сърцето ме боли. Ах, как е страшно да изгубиш вяра в доброто, съмнение да разяжда душата ти... Аз ще ти разкажа моя тъжен - безкрайно тъжен роман и ти ще си обясниш самотата ми, начинът на живеенето ми и всичко, което ти се вижда странно в мене и за възрастта ми.

- Нима ти си тъй много страдала? - попита Веселина. Ти си била нещастна? Ти, най-добрата и достойна за пълно щастие. Ти, която умееш тъй много да обичаш, с такава преданост и чистота...

Марта не я погледна. Тя не снемаше поглед от искрящите пламъци. След няколко минути подзе:

- Голяма преданост, силни чувства, чистота, - кому са нужни? Не винаги се ценят или поне не всеки може да ги разбере.

- Но аз съм чувала, че мъжете копнеят за такива чувства и жалят, че тъй рядко се намират. Те казват, че в жертва биха се принесли за тях.

- Думи, миличка, само думи. Колкото по-близо те чувства мъжът, толкова по-обикновена и неинтересна ставаш ти за него. А знае ли, че не е сигурен за сърцето ти, прави всичко, за да го спечели. Той ще ти наговори такива думи, ще лее сълзи, ще ти дава клетви, докато те подчини, а сетне се измества и сатанински се радва на жертвата си.

- Ах, това е грозно! Не бих могла да преживея такава обида - с възмущение каза Веселина.

- Ех, какво ли не преживява човек... Слушай сега моя роман.

И Марта начена:

- Преди шест години аз се запознах с един млад човек, някой си Петров - инженер, който ми бе представен от моя вуйчо. Те бяха колеги. Вуйчо ми малко го познаваше, но имаше за него добро мнение. Ние бяхме на един концерт и след като ме запозна с колегата си, каза ми:

- Един доста приятен господин.

- Да, отвърнах аз, без да мисля и без да ми бе направил някакво впечатление новопредставеният; ако е тъй добър, както изглежда, цена няма.

Вуйчо ми ме погледна дяволито, па добави:

- Аз мисля, че е и добър. Той е от едно твърде скромно семейство, беден, няма светски маниери, а такива хора са за предпочитане пред богатите и лениви аристократи, па и за девойки с големи зестри това няма значение.

- Вуйчо - казах аз смеешком, - надявам се, че не мислите да ме сватувате за тоя господин. Той ми е безинтересен.

И наистина, това познанство беше като много други и аз бързо го забравих. Но след три месеца съдено било пак да се срещнем. Бяхме поканени на вечеря у едно семейство. Между гостите беше и инженер Петров. На трапезата бяхме един до друг. Той през всичкото време се занимаваше с мене. Приветлив, мил, внимателен, правеше всичко, за да ми се хареса и възбуди интереса ми към себе си. По-сетне, когато минахме в салона, той ми разправи живота си. Петров ми се представи в една чудна светлина. Той ми разправи своя страдалчески живот, своето нерадостно детинство, своето юношество, несгряно от слънчев лъч. Тоя страдалчески живот извика такава тъга в душата ми и аз си го представих един необикновен мъж, - човек със здрави морални принципи, който презира злото, лъжата, цени доброто, търси в човека не само външност, но и духовни красоти.

- Не обичам - каза ми той - улицата, безделниците, безхарактерните и лекомислените. Удивлявам се как млади хора губят скъпото си време по кръчми и кафенета. Аз обичам от работа да се прибера в своята скромна стаичка и свободното си време да прекарвам в обществото на велики умове.

И със скромност добавяше:

- Може би за това, защото чувствам, че имам нужда да работя още много над себе си.

И така, драга моя, аз видях в него човека - истинския човек, добър, честен, благороден, трудолюбив. Той ме заинтересува и аз пожелах да се запознаем по-отблизо. На отиване поканих го у дома. Разбира се, той не закъсня да се отзове на поканата. Запозна се с домашните. Те всички го обикнаха и той стана добър приятел на къщата ни. Ние все по-добре се опознавахме, разменяхме мисли върху разни въпроси и колкото по-често се срещахме, толкова по-близки ставахме, докато един ден разбрахме, че тая дружба се изроди в друго чувство - в онова велико чувство, без което животът е пустиня. Ние не можехме вече един без друг. За нас настана живот, пълен с обаяние, който приличаше по-скоро на сън, отколкото на действителност. Ние забравихме целия свят, литнахме в една дивна градина на възторзи, мечти, радости. Отлитаха дните, месеците във вечността, а ние мислехме, че едва вчера сме се срещнали. Живеехме един за друг. Нашият девиз беше: всичко за всичко. Той беше "аз" и аз "той". Всеки желаеше да угоди на другия. Петров се възхищаваше от моята преданост и от силата на чувствата ми. Той сам не изпускаше удобния момент, за да ме увери за излишен път в своята беззаветна гореща любов.

- Ако един ден изгубя любовта ти - казваше ми той - и се лиша от тебе, не зная дали бих имал сили да преживея нещастието си. Ще умра от мъка, не, ще се убия. Искам ти да живееш само за мене, тъй, както аз за тебе. И моето същество да изпълня живота ти, мислите ти, да не чувстваш нужда от никого и нищо.

И като се изправяше пред мене, със самоувереност добавяше:

- Аз съм млад, силен, готов съм за тебе с всички несгоди да се боря, за да направя живота ти приятен и лек. Аз съм твой, само твой.

Аз леко се усмихвах, като му казвах:

- Думи и само думи!...

А той обидено ми отговаряше:

- Не, това не са думи, казани в минути на настроение, не, ти ще ги чуеш от мене във всяко време.

И аз го вярвах. Па и можех ли да се съмнявам в искреността на най-добрия между мъжете?... Вярвах го тъй, както вярвах себе си и виждах своето бъдеще розово, възторжено. Най-красивата ми мечта бе: да го зная близо до себе си, в неговия работен кабинет, а аз, седнала до него, да му помагам в работата, да обменяме мисли, впечатления, чувства... И щастие, безконечно щастие преливаше в душата ми. Аз го обичах, обичах възторжено, лудо, моите чувства отиваха до престъпност. И за да му угодя, правех всичко. Аз забравих близки, общество, приятели - себе си - живеех само духовно. Любовта даваше смисъл на живота ми; тя го разхубави, украси, щастието дойда при мене на крилата на лебед, накичено с чудни прелести и аз го прегърнах с мисълта, че никога не ще го изгубя. Моят спокоен, равен живот се обърна в засмяна цъфнала градина, цяла осветлена от приветливи лъчи на лятно слънце. Па и моят избраник беше тъй мил, тъй нежен... Той приличаше на росно утро, обляно с аромати от най-дивни цветя. О, мила, само оня, който не е преживял силата на това божествено чувство, само той не знае възторзите му.

- Аз не съм любила никога с такава сила и с право мога да кажа, че не ми е познато - каза Веселина. И струва ми се, не всеки е честит да го преживее. Имало е невинни увлечения, тайни симпатии, но всичко това е минавало леко, незабелязано и се е изпарявало, като лятна роса. Такава буря, такова себеотричане за един човек, който може би не заслужава това... о, не!

Лека руменина покри бузите на Марта и тя живо каза:

- Ти си права. Често нашият избраник не е такъв, за какъвто го мислим, и не заслужава не само любовта ни, но дори и най-малката въздишка, отронена из гърдите ни. Да береш бисерите, да късаш най-хубавите, най-разкошни, и благоуханни цветя от своята душа, за да ги поднасяш на човек, който ще ги хвърли в сметта... О, това е тъй обидно!... Да вярваш с вярата на младенец и да бъдеш лъгана, да си издигнала в душата си храм на божество, опръскано с кал, да кичиш главата на любимеца си с венци, за да наложи той на твоята трънения...

Марта сложи ръка на сърцето си и го притисна. Сълзи бликнаха в очите ѝ.

- Видиш ли, не трябваше да пипам тая рана. Тя не е още заздравяла...

Марта млъкна. Дървата догаряха в печката. Свечеряваше се. Полумракът се осветляваше от тлеещата жар. Тихо. Всяка от момите бе заета със своя мисъл.

Първа Марта заговори:

- Прости! Прекъснах разказа си; смутиха ме мрачни спомени... Но, аз ще продължа. Тъй щастливи, ние решихме да направим годеж. И аз тъй много се радвах!...

Една вечер Петров ми каза, че по важна работа ще отпътува за Пловдив само за два дена. Не бях свикнала да ни дели такова голямо пространство и тъжно ми стана, но пред необходимостта трябваше да се примиря.

Изминаха два мъчителни дни - дни на раздяла.

Аз горях от нетърпение да го видя по-скоро.

На третия ден, след като се уверих, че не се е завърнал, понеже влакът бе дошъл от Пловдив, отидох с братовчедка си у шивачката - шиех си рокля за годежа. Часът беше шест - есенен ден.

На излизане братовчедка ми извика:

- Не е ли това Петров?

И тя ми посочи в напречната улица. Да, това беше той, макар и гърбом, познах го. С него вървеше една жена.

- Да го настигнем - казах аз, - като останах много учудена, че го виждам в тоя край на града, без да дойде у дома.

И ние ускорихме крачките си.

- Тихо, казах аз. Нека го настигнем и изненадаме.

Ние вървяхме зад тях с тихи стъпки. Те бяха увлечени в разговор и не ни видяха. Петров приветливо се усмихваше на своята придружница и казваше:

- Ти знаеш, че аз само тебе обичам.

Сърцето ми се смрази - престана да тупти. Чух ли добре или не разбрах?...

Братовчедка ми ме хвана за ръка и смутено попита:

- Знаеш ли коя е тая?

- Не - едва издумах.

- Това е една лека жена, известна в града - чедо на улицата. Тя живееше едно време близо до нас и съседите ѝ поискаха нейното изгонване от там.

Нима честният Петров, който винаги четеше морал и изказваше открито презрението си към тоя род жени, беше тръгнал с една от тях и ѝ говореше за любов...

Ние се спряхме.

- Да се върнем - казах аз. По-добре да не ни види. Но в тоя миг те се спряха пред една къща и извърнаха към нас. Той ни видя. Ние тръгнахме насреща им. В първия момент Петров сведе очи, но след малко ги повдигна и спре над мене. Никога, никога не ще забравя тоя поглед - тъй жалък. Лицето му 6е мъртвешки бледо, очите свити, всичката кръв изчезнала из главата му. В своята вина той бе тъй малък и нищожен, та аз неволно изпитах съжаление към него. Той едва се сети да свали шапка и като пусна другарката си да мине напред, спря се при нас.

- Какво значи това? - попитах го.

- Кое? - отвърна той, сякаш не разбираше и гласът му трепереше.

- Ти си се завърнал и вместо у дома, виждам те по улиците с една жена.

- Не ти се надявах - прекъсна ме братовчедка ми, като се обърна към него, никога не можех да повярвам, че ти тъй много ще унизиш себе си и ще измениш на Марта.

- Не е тъй... - смънка той, като не знаеше какво да каже в смущението си.

- Е, добре, казах аз, върви с нас.

- Сега ли? Не мога... имам работа... говореше прекъснато той. Вървете си, аз ще дойда и ще се обясним.

Аз го изгледах гордо и презрително. Той пожертва годеницата си за уличницата...

Ние свихме в една уличка, а Петров настигна своята дама, като помисли, че сме си отишли. Но ние се повърнахме да вземем трамвая и видяхме във вечерния здрач, който бавно се спускаше, фигурите на двойката, която отиваше вън от града...

Не бих могла да ти предам ония преживявания и чувства, които ме вълнуваха тая минута. Чувство на дълбоко презрение, на обидено самолюбие, на съжаление към безволния човек и оная любов, която се обърна в адска мъка. Аз видях и не вярвах; мислех, че сънувам някакъв страшен сън. Не можех да вярвам, че тоя, който преди два дена ме уверяваше в своята беззаветна преданост, е същият, който отиваше в мрака с леката случайна жена и ѝ повтаряше, може би, същите думи и клетви. Ах! Тая обида беше тъй жестока!...

Върнах се вкъщи. Не вечерях. Под предлог, че ме боли глава, затворих се в стаята си и се хвърлих в леглото тъй, както бях облечена. Какво ставаше с мене - не можех да разбера. Няколко време нищо не чувствах - настана тишина в душата ми, една страшна тишина, която кара човека да се вцепени. Лежах със затворени очи. Искаше ми се да не стана никога, да не дишам, да не живея. И внезапно нейде издалеко изплава в мене една мъка - безкрайна мъка, и сграбчи сърцето ми в своите силни нокти. Тя го късаше безжалостно на хиляди парчета и аз чувствах как изтичаше из него последната капка кръв. Задушвах се. Скочих от леглото, блъснах прозореца, за да вдъхна пресния нощен въздух. Звездите по небесния свод трептяха. Беше дивна есенна нощ!... Луната ме погали със своята светлина. Тя ми напомни ония чаровни нощи, когато аз тъй доверчиво се опирах о ръката на човека, който ми обещаваше рая на земята, спомни ми за нашите щастливи часове, поетични разходки... Тя извика спомените на цялото мое минало. И аз си представих, че пак съм в люлката на моето щастие, радостна, сияеща. Но един глас извика в мене:

- Безумна! Де е твоето щастие, твоят Бог? Убиха душата ти, изтръгнаха сърцето ти и го хвърлиха в калта. Сега ти нямаш нищо, обедня, осиротя...

И безжалостен сатанински смях прозвуча по цялото ми същество и го вледени от ужас.

Дръпнах се от прозореца. На гърдите ми бе тъй тежко, едва дишах - някакво грамадно чудовище ги притискаше. Аз се мятах на вси страни. Най-после тая мъка се разрази в сълзи. И аз плаках, плаках като най-окаяния сирак. О, какъв отдушник са сълзите за измъчената душа!...

И постепенно пред съзнанието ми се върна оная сцена, която видях. Не беше ли провидението милостиво към мене, като пред съдбоносния момент повдигна маската на човека, с когото щях да свържа живота си до гроб? О, Боже, какъв живот ми готвеше той!...

Нощта мина тежка, мъчителна. Утрото ме завари сломена, убита, със страшна болка в душата. Сълзите ме давеха - душаха. Не исках да плача, исках да бъда силна и мъжествена. Скрих страданията си от очите на всички. Ти разбираш положението, в което се намирах. Аз трябваше да се усмихвам, когато в душата ми се разиграваше най-страшната трагедия.

- Да, това е ужасно - каза Веселина. Да си имала едно скъпо същество, за което живееш, и да узнаеш, че си била лъгана, че не си била за него това, което е трябвало да бъдеш...

- Аз и досега не можах да разбера защо е трябвало да ме лъже - прекъсна я Марта.

- Защо ли? Защото е трябвало да се ожени за богата мома и сетне...

- Спри, моля те. Нима животът е тъй мръсен? Няма ли обещания свети, дълг, чест? Нима за тоя човек, който ме уверяваше, че е готов на всички жертви, достатъчен е бил един случай, и то тъй унизителен, за да измени на себе си! Наистина ли той ме е лъгал, или сам себе си не е познавал?

- Аз мисля, че той хитро е приспивал наивната си жертва - каза Веселина и след кратка пауза добави: - А може би това е било само един каприз на мъжката природа и нищо повече. Не към всяка жена, с която мъжа има връзки, храни чувства.

- А-а!... Нима така? - извика Марта с възмущение и очите ѝ пламнаха с необикновен блясък. - Е, видиш ли, драга, там беше моето нещастие. Аз нямах и не мога да имам философията на много жени и мъже. Аз не умея да се задоволявам с малко, не мога да правя компромиси със сърцето и съвестта си. "Каприз" - казваш. А де ще ни отведат капризът и желанията, ако у нас няма нещо силно, здраво, могъщо, което да ни въздържа от стръмния път? Моята връзка с него не бе по сметка, тя бе безкористна, чиста, идеална и аз мечтаех за един живот, пълен с красота и взаимни уважения. Аз не мога да си представя как тоя, който има моята любов, може да се забавлява и с други, само за това, че тоя род забави се прощават на мъжа. За мене няма мъж и жена - има човек! Никога не мога да повярвам, че тоя, който ме уважава и цени, би поискал да ме направи съперница на една паднала жена и накара да деля ласките му с нея. Не, моята глава е твърде малка, за да побира това. Може би съм назадничава, но това съм аз, не можах и не мога да изменя на себе си. Предпочитам цял живот да остана сама, но да не бъда изложена на нови изненади и страдания. В своето самолюбие и гордост аз съм болна...

- Може би си права, но де са тия чисти души, за които ти мечтаеш?

- Въпреки че преживях страшно разочарование, аз все вярвам да ги има, защото не допускам целият свят да е съграден на лъжата, измяната и злото.

- Ако е така, няма защо да губиш вяра в бъдещето.

- За мене това бъдеще е определено. Струва ми се, не бих се решила да свържа съдбата си с никого. Не искам да се привързвам - страхувам се от нови разочарования и страдания. Аз бягам от всекиго, в когото забележа желание да се намеси в живота ми. Аз ще остана сама. А своята енергия и младост ще посветя на добри дела и на изкуството.

- Продължи, моля те, ти среща ли се след това с Петрова?

- Да. Идния ден получих записка: "Ние трябва да се обясним". Обяснение! Имаше ли нужда от такова? Самият факт не говореше ли сам за себе? Аз му отговорих, че всяко обяснение е излишно, но той дойде и първите му думи бяха:

- Сърдиш се, но вместо ти, аз трябва да се сърдя.

- Защо? - попитах учудена.

- Защото ме подозираш, а аз мисля, че би трябвало повече да ме уважаваш.

Да го уважавам!... Разбираш ли, той мислеше, че има право да го уважавам. Учудена аз го попитах:

- А нима има право да изисква уважението на хората оня, който сам не умее да се уважава?

- От де това заключение?

- От твоето поведение.

След кратка пауза попитах:

- Де отиваше с оная жена?

- По работа - рязко отвърна той.

- По каква?

- Не искам да кажа.

- Тогава?... Твоето идване тук е безцелно.

Настана отново мълчание. Той не знаеше как да почне.

И като прие принудено весело изражение на лицето си, протегна ръка да хване моята, която аз бързо отдръпнах.

- Не ставай глупава! - каза той. Нищо страшно и заплашително за твоята любов нямаше. Една случайна среща по работа...

Каква 6е тая работа, всеки можеше да разбере. В късен час из полето с една лека жена и уверения в любов.

Той ме излъга. За това сведочеше цялото му същество.

Аз го изгледах и отново жално ми стана за тоя млад човек, който не знаеше как да очисти себе си от калта, с която бе опръскан.

- Бъди кавалер! - извиках му. Имай доблестта да признаеш истината. Ти не ме обичаш вече или пък никога и не си ме обичал...

- Как! - прекъсна ме той, ти си готова да отречеш моите чувства!... Трябва да знаеш, че никога не съм обичал тъй, както тебе. И тия мои преживявания ще останат най-силните през моя младежки живот.

В тона на гласа му имаше искреност.

- Добре - казах аз, да допуснем, че ги е имало, но за туй пък има и други по-слаби, за които ти никога не си ми говорил...

Той не отговори. Аз продължих:

- Приемам, че си бил искрен, но трябва да приемем и това, че когато ти реши да се забавляваш и с друга, те са били вече на умиране. Това ти трябваше да ми признаеш. Може би ти си влюбен сега в оная...

- Влюбен! Ти мислиш, че аз ще мърся своите чувства, като ги хвърля в тинята! А нима тоя род жени могат да будят силни чувства?

И бързо добави:

- Нека не говорим повече за това... Обстоятелството, че аз съм тук при тебе, говори за моите чувства...

- Нима това е доказателство? Нали само преди два дена ти ме уверяваше в своята преданост? Още целувката ти не е изстинала от устните ми и ти я даде вече на друга...

- О, драга Марто, де остана твоята вяра? Нали ти сляпо ми вярваше? Да би ме видяла на най-престъпно място, пак трябваше да вярваш, че съм останал чист.

Аз го поизгледах, па казах:

- Изчезна вярата, между нас е свършено всичко, иди си...

- Това ли е последното ти решение?

- Да - казах.

Той помисли малко, оборил глава на гърди, после стана, каза "сбогом" и излезе из стаята. Чух бавните му стъпки из коридора и как хлопна след себе вратата.

Аз останах като убита на мястото си. Всичко се свърши. Не ще го видя вече; простих се със своите розови мечти за един щастлив живот. Аз го почувствах тъй далеко от себе си, той умря за мене. Но колко малко сили намерих да се справя с отчаянието от загубата на милия човек! О, аз бях свикнала да го имам тъй близко до сърцето си...

Нима никога не ще го видя? Изгубих ли го? - попитах себе си и сълзи бликнаха от очите ми. Отпуснах глава на възглавничката на канапето и горко плаках. Не чух, кога се е отворила вратата, но бях силно изненадана, когато някой ме повдигна за раменете и каза:

- Не плачи! Аз те обичам... аз съм твой.

Вдигнах глава. Петров стоеше пред мене. В болката си аз скочих и като го улових за раменете, извиках му:

- Кажи, кажи, защо разби живота ми? Какво зло ти сторих, та избра мене жертва на твоето лекомислие? Защо се подигра със сърцето ми? Де е човека,за когото живях, любих?

- Ето го - пред тебе.

- Но аз търся оня, чистият - идеалният...

- Прости, Марто! - измънка той и като ме прегърна, покри лицето, косите ми с целувки. Сложих безпомощно глава на гърдите му и сълзи отново ме задавиха. Но след неколко минути аз се изправих и вгледах в лицето му. Той беше същият, нищо изменено в това мило лице. Се тия ясни очи, които гледаха право в сърцето, се това високо открито чело, тия уста, които толкова клетви ми бяха дали за чиста догробна дружба.

Аз го улових за ръка.

- Ти мой ли си? - попитах.

- Да.

- Със същите чувства и само мой?

- Да... само твой.

Ние дълго говорихме върху нашите бъдещи планове и за сватбата. Късно той си отиде и ние се разделихме примирени. Но когато останах сама, аз си дадох сметка за всичко изживяно в продължение на тия два дена. И с ужас видях, че в душата ми нямаше нито сянка от радост и спокойствие. Слънцето в нея бе угаснало, там беше мрачна нощ, в която вилнеят хищни зверове. Тя страдаше, сърцето стенеше. Нещо бе умряло в мене, загинало безвъзвратно. Аз все още го обичах, но колко болка имаше в тая любов! Нямаше в нея ни възторзи, ни радости. Обичах го, но се страхувах от него, обичах го, но като мечта разбита, като изчезнал блян. Омаята бе отлетяла и аз разбрах, че никога не ще се върне онова хубаво време, когато моето небе беше ясно, когато никакви облаци не засеняха неговата прозрачна синева. Аз исках да се върна към своето щастие, но можеше ли? Не приличаше ли то на хубав скъпоценен съд, пълен с благовонна течност, който зъл човек е блъснал и счупил? И не приличах ли на оная нещастница, която в обаянието си се навежда да събира останките и да ги лепи... И когато вижда, че отново те се пръскат, в безсилието си почва като безумна да ги притиска до сърцето, устните, да ги покрива с целувки, да ги облива със сълзи и да моли да ѝ се върне любимия съд. Не бе ли то все едно като да покрива челото на мъртвец с венци, който вече не я познаваше.

Можеше ли да има в бъдеще между нас оная чистота, вяра, любов? Играта 6е изгубена, а той желаеше отново да почнем. Защо? За нови унижения и страдания? Аз загивах, но нека поне тая гибел има величествен изглед. Знаех, че дълги години ще нося в душата си неизгасимата мъка на изгубената любов, но по-добре да изтече всичката кръв от широко-разтворените рани на сърцето, отколкото да живея в една задушна атмосфера, която бавно, но сигурно щеше да ме погуби. В неговото сърце нямаше оная силна човешка любов, за която трябваше да се пожертвам.

Аз прекарах втора мъчителна и безсънна нощ. Денят не роди нещо по-надеждно, по-светло. И реших да скъсам завинаги с него, като не казах причината на родителите си. Аз не исках да го унижавам пред никого.

Марта стана, отвори сребърна кутия и измъкна един плик.

- Тук - каза тя - пазя черновката на последното мое писмо.

И като седна отново на стола, прочете:

"Снощи се разделихме примирени. Тая нощ прекарах в размишление и се уверих, че не ще мога да се задоволя с онова малко, което ми се предлага като милостиня. О, това не искам. Не мисли и не жали за мене, ако не искаш да ме оскърбяваш. Остави сама да се справя със себе си. Това, което изгубих, не ще намеря... Аз простих и се помъчих да забравя, но моето бедно измъчена сърце не е тъй великодушно. Как се не постарах да го вразумя, но то не се подчинява, то има свои разбирания, своя логика, и стене, страда, не забравя...

Казвам ти това, защото искам да бъда такава, каквато ме познаваш - откровена и искрена, - не мога да те мамя.

Ти не си за мене вече оня, когото познавах...

Ние трябва да се разделим и да не се срещаме, защото всяка среща ще извика нова болка. Може би и тебе не ще е леко, но... такава е волята на съдбата. Ние трябва да завършим с миналото. Нашите пътища се разделиха, всеки от нас ще тръгва по своя. Аз ще се помъча да гледам съдбата право в лицето, без да треперя, при все че и сега, като ти пиша, продължавам да се чувствам угнетена. Една безкрайна мъка ме е налегнала, изгубила съм душевния покой, но ще подиря начин да се разсея, да забравя, да възмогна тая тъга...

Ти разби живота ми, но аз ти прощавам.

Това ми решение е безвъзвратно."

Марта сложи писмото на колене. Слаба бледност покриваше страните ѝ. Тя гледа няколко минути пред себе, па каза с тих глас, като човек отдавна примирен със съдбата си:

- Ето, мила, как мина моята весела пролет, а сега в душата ми е надвиснала сива тъжна есен... И нищо радостно... Капят листата със звук на тежка въздишка по нерадостна младост, по изгубено щастие и пропаднали мечти...

Веселина стана, отиде до прозореца и като постоя малко, каза трогнато:

- Тоя господин не е заслужавал твоето сърце, той е...

- Драга Веселино, каза с мек глас Марта, ти си много крайна. Защо да го обвиняваме? Сега, когато мина време и аз мога по-спокойно да разсъждавам, мисля, че не той, а аз може би съм виновницата за всичко онова, което се случи. Не можах да запазя сърцето му само за себе си. Нямам, може би, ония качества, които привързват човека до гроб. И аз не го обвинявам за промяната на чувствата му - това е твърде обикновено и човешко, - но аз бях оскърбена от неговото лицемерие. Ето в що състои подлостта му.

- Да - издума полугласно Веселина, сякаш го казваше на себе си, - ти си приела лъскавия камък за брилянт, когато той е бил обикновено стъкло...

И след малко се извърна към Марта, впери поглед в нея, па попита:

- Ти още ли го обичаш?

- Аз обичам спомените си за него... когато той бе всичко за мене...

- А страданията си? Как си му ги простила?

- Да... простих му ги. Те бяха нечовешки, както беше нечовешка и любовта ми, но простих му ги, заради онова хубаво и красиво, което изживях.

Вечерният здрач все повече се сгъстяваше. Пълната луна надничаше през отбуления прозорец и с меката си виолетова светлина галеше косите на Марта. Буйната жар от догорелите дърва осветляваше стенния календар и черните големи цифри на тринайсето злокобно число, които ярко се очертаваха въз белия фон. Марта бе спряла поглед на него. Спомените на миналото силно раздвижиха душата ѝ и тя още един път разбра, че никога в живота си не ще бъде щастлива. Сърцето ѝ завинаги 6е затворено и мъртво за друга любов. И сред дълбоката тишина на полутъмната стая чу се тежка въздишка, изпълзяла из дълбочината на Мартината душа.

Веселина пристъпи към нея и като я прегърна, със смирение каза:

- Колко си ти велика в твоето страдание и безкрайна доброта!...

 

 

© Евгения Марс
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.07.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019