Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УБИЙЦА

Евгения Марс

web | Жената - грешната и святата

На една пейка в Борисова градина седеше Зорка, облечена в износена черна рокля. В ръка държеше малък сак. Широкопола шапка покриваше русите ѝ златисти коси. В сивите ѝ очи имаше умора, а бледното ѝ лице носеше печата на страданието. Тя седеше замислена и разсеяна, а природата бе тъй подмладена! Всичко цъфтеше, благоухаеше. Срещу нея дремеха тъмнозелени ели, а от ляво, на малка полянка, растеше ярка зеленина, разцъфнали шипки, над които се виеха пъстри пеперуди. Малки блестящи капки покриваха цветята. Слънцето разливаше прелестна топлина. Дишаше се леко. Тук имаше толкова много зеленина, въздух, простор!...

Зорка сякаш не виждаше тая красота. Пролетта не говореше нищо на душата ѝ. Тя не се радваше на разкошните ѝ цветя, на меките ѝ зелени килими, нито пък на всичката оная поезия, която тя криеше в себе си.

От близката алея изскочи четиригодишно момченце, търкаляйки своето колело, последвано от майка си.

- Мога ли да седна? - попита майката, като доближи до скамейката, на която седеше Зорка.

- Да - отвърна тя.

Това лице и тоя глас сякаш ѝ бяха познати.

Тя седна и няколко минути минаха в мълчание! Зорка гледаше настрана, майката я поглеждаше крадешком, и все по-силно се убеждаваше, че това лице е срещала някъде, а детето търкаляше своето колело.

- Извинете, госпожо, но сякаш сте ми познати.

- Да, отвърна Зорка, бяхме някога... Вие сте госпожа Мила.

- А Вие не сте ли Зорка, дъщерята на едно мое приятелско семейство от провинцията?

- Аз съм същата.

- Майките ни бяха много добри приятелки, па и ние сме толкова много играли като деца.

- Но Вие тъй сте се променили! - неволно издума Мила.

И наистина, това увехнало лице, тия мъртви очи малко наумяваха онова пълничко розово момиче, което тя знаеше преди години.

- Да... трябва да съм се променила - тъжно отвърна Зорка, и след кратка пауза добави:

- Ако не бяхте ме познали, не щях да Ви се обадя.

- Защо? - попита Мила - не е ли приятно да се срещнат стари приятели, и то след толкова години?

- Приятно? - бавно издума тя. - Може би... А кой знае... Впрочем за мене няма нищо приятно в живота.

- Защо такова разочарование?

- Защото животът ми даде само страдания.

- А някога бяхте тъй жизнерадостна!...

- Това време отдавна мина. Тогава не познавах разочарованията на живота, грижи не ме заобикаляха, и суровият живот не бе сложил своя печат на лицето ми. Тогава душата ми беше храм, в сърцето рози цъфтяха... Туй време потъна във вечността.

- Извинете, Зорке, не искам да повдигам булото на Вашия живот, но все пак желала бих да зная как живеете. - Тя се усмихна болно.

- Както живеят хора като мене, както живеят всички сироти в света.

- Какво се е случило с Вас? Де са родителите ви, женена ли сте, и де живеете? - отрупа я Мила с куп въпроси.

Лицето ѝ силно побледня, после лека руменина заля бузите й.

- Да... бях женена, а пък жилище нямам.

- Нямате?

- Нямам - повтори тя.

- А де сте живели досега?

- В затвора.

Мила трепна.

- Как? В затвора?

- Е, да, от там излязох тая заран. Не ме гледайте тъй плахо. Аз съм престъпница. Мене ме съдиха и затвориха. Прекарах три години там, дето слънцето не се вижда, дето небето едва прозира през тясното високо прозорче на хладната килия. Днес аз съм пак на свобода. И дойдох тук да подишам чистия въздух. Сега светът е мой, мога да ходя, дето искам, не ще ме заключват, не ще ме пазят, не ще чувам дрънкането на ключовете и стъпките на пазача.

- А де са родителите Ви?

- Умряха. Майка ми - три месеца след моята женитба, а баща ми - след затварянето ми.

Мила помълча малко, па каза:

- Аз не мога да повярвам, че Вие сте престъпница.

- Как да не съм? - с ирония каза тя - та нали аз бях изправена пред съда? И тия съдии ме осъдиха като такава и изпратиха в затвора. О, тия закони, как са строги, и тия съдии, които не искат да надникнат в гънките на човешката душа...

- А за какво Ви осъдиха?

Горчива усмивка пробягна по устните ѝ.

- За убийство... Аз убих човек.

Мила прехапа устни и се замисли. Зорка беше дъщеря на добри и крайно честни хора, възпитана в традициите на здравия морал.

- Видите ли - каза Зорка, като я гледаше мрачно, - и Вие се смутихте, когато узнахте с кого разговаряте и с кого седите на една скамейка. Ето защо не исках да Ви се обадя. Сега аз нося печата на позора и всички честни хора ще бягат от мене. Уверена съм, че ако знаехте престъплението ми, не бихте ми заговорили.

Чувство на искрено съжаление, на дълбока милост облада Мила, и тя заговори с мек и благ глас :

- Зорке, сърцето ми подсказва, че Вие не сте престъпница, че Вие сте някаква жертва... Дайте ми ръка. Аз искам да стопля измъчената Ви душа и ако мога, да облекча страданията Ви.

Тия съчувствени думи трогнаха младата жена. Сълзи блеснаха в очите ѝ. Тя метна въз нея поглед, пълен от признателност, и като пое протегната ръка, горещо я целуна.

- Вие сте първият човек, от когото чувам съчувствени думи, след три тежки мъчителни години. Аз бях решила никога и никому да не говоря за себе си. Струваше ми се, че няма добри хора, и никой не би ме разбрал, но Провидението още в първия ден на моята свобода изпречи Вас на пътя ми. И аз ще Ви разкажа моята трагедия.

Зорка изгледа безлюдната алея. Слънцето се издигаше високо над тях. Птички пееха из клоните и храстите.

- Ох - изпъшка тя, - как ми е неприятно да изговарям с глас преживяното, при все че то винаги обременява душата ми.

И кат метна крак въз крак, сложи ръце въз извехтелия сак, и начена със слаб глас.

- Омъжих се против волята на родителите си. Избягах от бащиния дом, и се венчах в един малък планински монастир. Мъжът, за когото пренебрегнах родителската воля, съвсем не беше такъв, за какъвто го мислех. Той имаше хубава външност и аз съвсем не подозирах, че под нея се крие нечиста душа. Той умееше да се прикрива и успя да ме омае с музиката на хубави думи, да ме приспи под звука на дивни обещания и милувки. Но само няколко месеца след нашата женитба той начена да ме изоставя, да ходи по кръчми и вертепи, да прахосва парите с леките жени, та не стигаше това, но почна да си позволява и да ме бие понякога. За мене се заредиха тежки дни и безсънни нощи...

Баща ми не можа да преживее срама, който му създадох аз, едничкото негово дете, и умря от грижи наскоро след моето осъждане. Малкото наследство, което остана от майка ми, моят съпруг го прахоса. Той се връщаше вечер пиян, караше се, нагрубяваше ме, и като изкопчеше пари, връщаше се отново в комарджийския клуб. А аз бях вече майка на едно мило хубаво момченце, и трябваше да понасям всичко за него. Живеех само за детето си.

Зорка млъкна, и като впери блуждаещ поглед към север, тъжно каза:

- Моето дете не е вече живо. То е там, в едно малко гробче.

И тя гледаше по направление на гробищата, сякаш виждаше самотното гробче. След малко добави:

- Тая заран бях при него. Запалих му свещица, и сложих китка цветя... Вие разбирате, само тая утеха ми остава в живота: черната пръст на един малък забравен гроб. Едва го намерих. Една съседка, след неговата смърт, ме посети в затвора и ми каза де почива малкото му телце. Ох, милото!... Аз не можах да го видя, преди да затвори очи, а то ме е търсило и викало...

Очите на Зорка широко се разтвориха, тя цяла се зачерви при тоя спомен, и като скочи от скамейката, вдигна юмрук заканително:

- Аз го убих - извика тя, вън от себе си, - но ако бих имала възможност, бих го убила още десет пъти, и то съзнателно. Тоя звяр е виновник за смъртта на детето ми, на баща ми и майка ми. Той е убиец - истински убиец. Проклет да е!... Мир да не намери душата му и в гроба!

Мила я залови за ръка и притегли към скамейката.

- Седнете - каза ѝ тя - и се успокойте. Ако така силно се вълнувате, ще съжалявам, че Ви накарах да ми разправяте.

Зорка седна. Сълзи бликнаха от очите ѝ. Тя зарида.

- Не плачете, мила, Вие сте много преживели, но не трябва да се отчайвате. Намерете сили в себе си, за да се борите с живота. Вие сте млада и щастието може пак да Ви се усмихне - утешаваше я Мила.

Тя отпусна ръце.

- С мене е свършено - всичко, свършено!... Аз изгубих всичко... всичко...

Тя извади от сака кърпичката си, отри си очите и заговори по-спокойно:

- Знаете ли, че в затвора аз бях изгубила способността да плача? Гледах на всичко равнодушно - нищо не ме интересуваше. И тая заран пръв път, след три години плаках над пръстта на детето си.

- А от какво умря?

- От простуда. Цял месец боледува. Баща му не искаше и да знае за него. Аз се грижех и за лекари, и за лекарства. А той идеше вечер късно или на разсъмване и болното дете го дразнеше. Една нощ дойде много гневен, и ми поиска последните петстотин лева, които ми бяха останали.

- Нямам - думам.

- Имаш - крещеше той и удряше на масата с юмруци. Разбери, те ми трябват още сега. Ако не ми ги дадеш, аз съм изгубен.

- Ти ще ги проиграеш, ще изгубиш и последните пари, които трябват за детето. Не виждаш ли, тежко е болно.

- Стига си хленчила за това проклето дете - изръмжа той. - Нека умре! Дай парите. Чуваш ли? Дай ги или... ще убия и двама ви.

Аз мълчах. Той затършува из стаята. Намери ги.

- Остави парите - извиках, - утре няма с какво да платя лекарствата.

Аз дръпнах парите от ръцете му. Той ме блъсна в гърдите и изрева като звяр.

- Ти ми пречиш да спечеля, и то само за тоя хлапак. Парите, или... ще го хвърля из прозореца.

И приближи до леглото на болното. То изпищя.

Аз грабнах водното шише от масата, и го захвърлих подире му. Той изохка и падна на пода. Ударила го бях в главата. Видях струя кръв - той не мърдаше - беше мъртъв.

Дойдоха съседи, после стражари и ме откараха в участъка. Детето ми било отнесено в болница и след два деня починало.

Съдиха ме като убийца, и осъдиха...

- Боже, колко страдания! - каза Милка, трогната до сълзи. Да, моето сърце ми подсказа истината - разбрах, че Вие не можете да бъдете престъпница. А сега аз Ви моля да дойдете с мене у дома.

- Благодаря - не искам да Ви безпокоя.

- Вие ще дойдете, аз не ще Ви оставя сама; сега Вие имате нужда от приятелска подкрепа.

Зорка прегърна Мила, която така сърдечно ѝ предложи приятелството си, и горещи сълзи измокриха лицето ѝ.

Когато двете приятелки тръгнаха да си отиват, слънцето със своите румени лъчи обливаше цялото Софийско поле. Витоша, горда и красна, невъзмутимо издигаше чело в лазурните небеса и спокойно наблюдаваше столицата. Тя със своята чистота и хубост приканяше хората да се отделят от суетното и кошмарното, и отидат в нейните обятия, за да се почувстват по-близко до Бога, да обновят душите си и разберат, че във всеки един от тях има нещо добро и чисто, но задушено от дребнавостта и завистта, като цвете, обрасло в бурен.

Славей, притулен в гъстия клонак, заизвива песен, сякаш искаше да каже: "И все пак животът е красив и мил, но вие хората го правите грозен и непоносим."

 

 

© Евгения Марс
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.07.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Евгения Марс. Белите нарциси. София: Книгоиздателство Сава Тодоров, 1924.