Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДОМ БЕЗ СЛЪНЦЕ

Евгения Марс

web

Лекарят безмилостно отсече: "Скоротечна туберкулоза. Дробовете почти изядени. Безнадеждно, негодна за работа."

Дана, работничка в тъкачната фабрика, чу тия съдбоносни думи, изречени пред студентите при прегледа на рентгеновия апарат в университетската клиника. Не беше изненадана. Знаеше, че е болна, но не подозираше, че краят й е тъй близък.

И не болестта я смути, а мисълта, че ще бъде уволнена от работа.

Лекарят предписа някакви лекарства за утеха, даде й някакви наставления и покани други болни за преглед.

Дана напусна болницата и се озова на улицата с приведена глава. Не виждаше никого, не чуваше нищо... Чуваше само гласа на лекаря, който казваше на студентите: "Скоротечна туберкулоза, негодна за работа."

Видя себе си изпъдена от фабриката, останала без средства, дебната от коварната смърт. Ето, тя е вече мъртва, сложена в прост сандък, скован от четири боядисани дъски, след него свещеник, който чете заупокойна молитва и няколко работнички от фабриката с приведени глави...

Изведнъж страшна мъка раздра душата й. Малкото кръв, останала в немощното тяло, заля лицето й с руменина.

Детето й! Какво ще стане с нейното невръстно момченце? Кому ще го остави? Кой ще се грижи за него?

Тая мисъл подкоси краката й, сломи и последните й сили. Тя се закашля и в кърпичката си изплю алена кръв. Чувстваше, че се задушава и потърси опора, за да не се сгромоляса на земята. Опря се на близкото дърво край пътя с впит отчаян поглед в току-що разлистилите се клони.

Пролет! Цялата природа се пробужда за нов живот. Едно религиозно чувство трепти в тихия въздух. Всичко се радва, надява. Само те, болните от туберкулоза, не могат да й се радват. Те се чувстват най-зле през пролетта и есента и най-често през тия сезони настъпва техният край.

А утре, когато занесе медицинското свидетелство във фабриката, ще й кажат, че тя няма вече място между здравите. И ще я изпратят в отделението на туберкулозните в Александровската болница, в която са настанени болните в последния период на болестта, за които няма никаква помощ и надежда. Тя беше посетила веднъж това отделение и познаваше всичките му ужаси. Тя беше видяла тия нещастници с немощни тела, с хлътнали дълбоко в орбитите очи, чиито лица и страдания напомняха ада, тия, които бяха отписани от книгата на живота, които бяха се простили с всяка надежда...

С тези страшни мисли Дана едва мъкнеше краката си, които бяха станали тежки и отказваха да й служат. Когато наближаваше трамвайната спирка, две деца прекосиха пътя й с шумни смехове.

Някаква мисъл озари лицето й. Тя тежко въздъхна:

- Може би и нейното дете ще бъде щастливо...

И като събра всичките си сили, качи се в трамвая, за да стигне по-скоро в жилището си, което се намираше в квартала на Захарната фабрика.

Тригодишният Гошо, който играеше пред вратата, като видя майка си, изтича насреща й и прегърна коленете й.

Дана простря ръце да го повдигне и целуне, но веднага ги отпусна.

Не, не, не бива! Тя е тежко болна. Може би ще го зарази... Тя не трябва вече да го целува, да го притиска до гърдите си, да го милува...

- Мамо, две лелички дойдоха и питаха за тебе. Те казаха, че ще ми купят дрешки и обувки за Великден.

И наистина две членки на дружество "Самарянка" от комитета при Социални грижи за раздаване помощи бяха изпратени в тоя квартал да съберат сведения за най-бедните, за да им се раздават помощи за празниците.

И когато надникнаха в стаята на Дана, с ужас видяха крайната мизерия в нея. Малката неприветлива стаичка с един железен креват, постлан с войнишко одеяло, полусчупена печка, един стол, дъсчица с няколко приковани гвоздеи, която служеше за закачалка и за гардероб. Таванът нямаше мазилка, а беше облепен с хартия. През малкото северно прозорче никога слънцето не надникваше вътре.

Дана погледна розовите бузки на детето си, което въпреки всичко беше здравичко, и прошепна:

- Господи, благодаря ти, че поне то е здравичко. Запази го, Господи, и не то оставяй само на тоя сват!

И Дана влезе в стаята си, отвори раклата, измъкна кърпа, в която бе скътала малко пари и каза на детето си:

- Хайде, Гого, ще те заведа на пазаря да ти купя дрешки и обувки за Великден.

- Но нали леличките ще ми донесат? - пита детето.

- Сега нямаме нужда от помощ - измърмори Дана и поведе детето.

Тя го заведе в един евтин магазин на ул. "Пиротска" и му купи шаечни дрешки, с които го облече още там. После му купи една фуражка и я нахлупи на главичката му. После му взе едно геврече, едно симидче, за пет лева бонбончета и ги огъна в чиста кърпа. Хвана го за ръчичка и го поведе към Градската градина. Дана постави детето си върху една скамейка на широката алея, до него сложи кърпата с гевречето и в нея една сгъната бяла хартийка.

- Гого, моето мило, моето единствено, моето сладко момченце! Стой тук, детенцето ми, не ставай, не ходи никъде, за да не се изгубиш и... чакай ме... Аз отивам по работа и сетне ще дойда да те взема... Когато огладнееш, изяж гевречето и симидчето...

И когато се наведе над него, допря безжизнените си устни до фуражката му и бързо се отдалечи.

Свечеряваше се. Гого все още седеше на скамейката, но майка му не идваше. Отчаян, че още я няма, той заплака. Хора, които се разхождаха или почиваха на близките скамейки, го заобиколиха.

- Защо плачеш, момченце? - попита го някой.

- За мама.

- Къде е майка ти?

- У дома.

- А къде живееш?

Детето мълчеше.

- Кой те остави тука?

- Мама...

- Имаш ли баща?

- Нямам.

Един от работниците в градината се приближи.

- Това дете го гледам тука от два-три часа само.

Повикаха близкия стражар.

Той видя, че детето е облечено в нови дрешки, но под тях няма ризка.

- Знаеш ли къде живееш? - попита го стражарят.

- Знам.

- Хайде да ме заведеш у вас.

Детето стана от скамейката, но като направи няколко стъпки, спря. Не знаеше към коя посока да тръгне.

Всички бяха в недоумение.

- Не може детето да остане тук през нощта - обади се един възрастен човек.

- Ще го заведа в участъка - отвърна стражарят.

- Каква е тая майка, която го е изоставила до това време в градината?

- Някоя негодница.

- Майка за пребиване...

Такива мисли изказваха насъбралите се хора около детето.

- Хайде, ела с мен! - каза стражарят и хвана Гого за ръчичката.

Но той се досети за гевречето си и се повърна към скамейката.

Стражарят разгърна кърпата и видя бялото листче.

Тай прочете:

"Детето е сираче. Наричат го Гого. Нека добри люде се погрижат за него и нещастните му родители ще ги благославят от небето."

Дана, скрита в насрещната новострояща се сграда, следеше детето си с впити очи в него, безмълвна и ужасена, цялата обхваната от тръпките на неизвестността и раздялата. Тя видя сълзите му, любопитните, които го заобикаляха и стражаря. Сълзите на детето раздираха душата й. Непосилна мъка свиваше сърцето й. Тя чувстваше как всяка минута умираше, за да се съживи в следващата и пак да умре...

Тя искаше да изскочи от скривалището си, да се впусне към детето си, да прогони всички, да го грабне в прегръдките си и отнесе със себе си, но един чудовищен глас й шепнеше: "Къде ще го заведеш? При кого? Ти скоро ще затвориш очи и ще се отървеш от мъките, но детето ти? Нали ще остане сирака на улицата, неприютен, ненахранен, нестоплен, гол, бос... Ако наистина го обичаш, пожертвай се, остави го. Ще го прибере властта, ще го отведе в някое сиропиталище, там ще се грижат за него по-добре, отколкото ти с твоята страшна болест и нищета. А после може би ще го осиновят добри бездетни люде..."

Да отиде сама да го предложи... Но би ли взел някой детето на туберкулозната майка?... Не, не, по-добре така... дете на неизвестността.

Майката видя как малките краченца ситнеха до широките крачки на стражаря. Тя широко разтваряше очите си, пълни със сълзи, които безспирно се стичаха по бузите й, за да не изпусне ни едно движение на детето си, да запечати образа му в паметта си и когато го изгуби от поглед, изхлипа: "Сбогом, моя малка, моя свидна, скъпа рожбо! Аз никога не ще те видя вече... И ти ще забравиш може би някога образа на рождената си майка, но никога не ще угасне мъката ми по тебе. Прости на твоята бедна, болна майка... Господи! Прощавай! Защо са толкова страдания за един живот само от няколко десетки години?

Дана се смъкна до стената. Колко беше седяла така, тя не си спомняше, но когато се свести, нощта отдавна бе метнала своята черна плащеница върху земята.

Тя с мъка се повдигна, прекара ръка през челото си, сякаш искаше да си спомни нещо и като безумна, незабелязана от никого, се измъкна от скривалището си и се запъти към жилището си. Минувачи бързаха из улицата, пред нея течеше потокът на живота, но тя нищо не виждаше, нищо не чуваше. Внезапно се спря пред една бакалница и като измъкна от джоба на дрехата си последните няколко лева, купи дървени въглища.

Преди да си легне, тя пак се помоли Богу да закриля детенцето й и да й прости всичките прегрешения.

На сутринта Дана лежеше мъртва в своето сиромашко легло, задушена от въглищата.

 

 

© Евгения Марс
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2015, № 4 (185)

Други публикации:
Евгения Марс. Извън сянката на Вазов. Съст. Елиана Митова. София: Труд, 2015.