БЕЛИТЕ НАРЦИСИ

Евгения Марс

web | Жената - грешната и святата

Бъдни вечер. Нощта настъпи. Хиляди семейства тая година щяха да посрещнат Коледа без мъжете, синовете и бащите си, повикани от отечеството на бойното поле. Нямаше веселие. Унилост и скръб навред. Боевете бяха прекратени. Примирие имаше и всички очакваха подписването на мира, за да се разпуснат сърцата. Но до тая вечер нищо утешително нямаше. Христос щеше да се роди. Само малките безгрижни деца весело очакваха Рождението Христово, защото то им носеше много радости и подаръци.

- Мамичко, мамичко, кога ще донесе ангелът коледното дърво? - питаха двете малки момиченца на г-жа Мара, съпруга на столичен адвокат, сега запасен подпоручик на бойното поле.

- Скоро, скоро, мили деца - отвърна им тя, - и тъжна нота звучеше в гласа ѝ.

- Много ли хубаво ще бъде, мамичко?

И те скачаха около нея, милуваха я, целуваха я.

- Ако стоите мирно, ще бъде хубаво.

- Като миналата ли година?

- По-хубаво.

- И за татко ще има ли подарък? Ангелът ще донесе ли и нему? - Попита Катя, по-голямата от децата.

- Разбира се - каза майката и обърна глава настрана да не забележат децата сълзите, които нахлуха в очите й.

- А как ще получи татко подаръка си, като е на война?

- Ще му го изпратим, миличките ми...

- Мамичко, мамко, колко ще се радва татко!

- Идете, деца, в стаята си и спокойно чакайте ангела... Не забравяйте, че трябва да бъдете послушни. Вие ще чуете звънчето, с което ангелът звъни. Тогава аз ще ви повикам, и вие ще видите коледното дърво.

- Добре, мамо!

И двете деца влязоха в съседната стая да чакат своите малки гостенки, поканени, от майка им за тая вечер.

Мара влезе в салона, дето бе приготвила великолепно коледно дърво за своите деца. Под дървото бяха наредени разни играчки и подаръци. Тя не мислеше да устроява това празненство, понеже душата ѝ беше тъжна, но мъжът ѝ бе написал от бойното поле да не забравя да приготви коледно дърво за децата. Да направи всичко тъй, както би било в негово присъствие.

Часът удари десет. Малките съседни деца бяха вече пристигнали и пазеха дълбока тишина. Те се ослушваха да чуят звънчето на ангела, който през отворения прозорец щеше да внесе дървото.

- Ха! Ангелът звъни - извика малката Катя и пак се ослуша.

Наистина, звънеше се. Радостна усмивка се разля по лицата на малките.

Госпожа Мара влезе при тях и ги покани да я последват.

Вратата на салона широко се разтвори и децата останаха смаяни и очаровани от зрелището, което им се представи. Коледното дърво цяло светеше от запалените свещици и безбройните лъскави украшения. По него имаше окачени всевъзможни лакомства.

Децата на г-жа Мара се втурнаха към играчките под дървото. Тук имаше: ангелчета, големи кукли, кухненски принадлежности за куклите, салони, спални, кученца и пр.

Домакинята седна пред пианото, засвири и покани децата да поиграят около дървото на хоро, а сетне всеки ще получи своя подарък.

Наловиха се децата за ръце и весели кръшни смехове оглушиха стаята. А ангелът от върха на дървото с разперени криле мълчаливо им се любуваше.

След играта всеки получи по една играчка, овощия и разни сладкиши.

Детското веселие продължи до сред нощ.

Най-после гостенките се разотидоха.

- Марто, прибери децата и ги тури да спят - заповяда Мара на слугинята.

Тя остана сама в стаята при коледното дърво и страшна мъка притисна сърцето й.

Тя се озърна на вси страни и безпомощна въздишка разтърси гърдите ѝ. Спомни си за миналогодишните празници. Колко щастлива бе тя тогава, заедно със своя другар... А тая нощ той е далеч от нея, на открито поле, изложен на вятър, студ, неудобства, разни лишения и на вражеския куршум. Наистина той ѝ пишеше, че е здрав и жив, но знае ли тя? Всяка минута можеше да му донесе нещастие... А тя е в топлата стая, запазена от всичко, при всички удобства... Господи! Струваше ѝ се, че гърдите ѝ ще се разтворят и сърцето ѝ ще изхвръкне.

Тя скочи и отвори прозореца, Студеният зимен въздух я удари в лицето. Вън бе светло, небето ясно, звездно. Мара спря поглед на небесното пространство, дето сякаш бе отпразнуван някакъв празник, и мислено се пренесе на бойното поле. И там тия звезди светят; може би той в тая минута гледа на тях и мечтае за нея... По една от тия звезди тя му изпрати своя привет и затвори прозореца.

Мара седна пред пианото. Тя бе добра пианистка и обичаше музиката страстно.

Много пъти в тежки минути тя намираше утеха в нея. А и нейният мъж обичаше музиката. Особено приятно му беше лятно време, при лунно осветление, без лампа в стаята, в полумрака тя да му свири Шопена, Листа, Бетховена.

И тя се опита да изсвири нещо от неговата любима музика.

Но ето вече десети път спускаше пръсти върху клавишите, които плачевно звънтяха и проточено изпъшкваха, като тъжен погребален звук, а ней се щеше свири, дълго да свири и да смъкне товара от душата си - товар тежък, непоносим. Страшна тъга притискаше тая душа...

И след всеки акорд тя изпускаше нова дълга въздишка. Не можеше да свири, ръцете ѝ отпадаха, душата стенеше, сърцето болно се свиваше. Тя се отврати от своето малодушие. Поклати глава, направи усилие над себе си и засвири. Мелодични, тъжни звукове се разляха из нощната тишина.

Лицето на Мара се гърчеше, устните свиваха и преди да завърши рапсодията, сълзи обляха бузите ѝ. Тя отпусна немощно ръце, обори глава на гърди и тихо заплака.

- Господи! Колко е тъжно и мъчно без него?...

Нощта бавно минаваше. Стенният часовник отбиваше един след други часовете, но разстоянието между тях се струваше безконечно. И една щастлива мисъл мина през ума й: да напише писмо на мъжа си, та дано в тая беседа ѝ стане по-леко...

Мара мина в спалнята и написа:

"Драги Асене,

Страшна мъка раздира душата ми. Не зная какво да правя, де да се дяна. Далеч от тебе остала сама в стаята си..."

Тя прочете редовете и хвърли недоволна перото.

- Това е ужасно! Да описваш тъжното си настроение на човек, който и без това има грижи, който с нетърпение очаква от мене нещо приятно, ободрително. А би трябвало да го насърча, да му пожелая весели празници... Боже мой! Какъв кошмар ме е налегнал тая нощ!

Тя скъса писмото.

- По-добре утре ще му напиша при светлината на деня и при по-добро, може би, състояние на духа.

Мара си легна. На разсъмване тя бе задрямала и сънува, че мирът бе сключен, войната прекратена и нейният Асен, се върнал весел и щастлив, я поздравяваше с празниците...

Камбанният звън на близката църква я събуди. Тя отвори очи и се почувства уморена от безсънната нощ. Бързо скочи и отърча в детската стая да види децата. Двете херувимчета спяха спокойно. Щастлива усмивка играеше по устните им. Техния вид и светлия ден ободриха Мара. Тя позвъни на слугинята да запали печката, а сама отиде да си направи утрешния тоалет.

Към 10 часа някой позвъни на входните врата. След няколко минути слугинята влезе с букет в ръка от нарциси. Мара трепна и скочи от стола.

- Нарциси! Кой донесе тоя букет? - съвсем смаяна попита тя.

- Едно момче.

- Повикай го!

Влезе бедно облечено четиринадесетгодишно момче. То се изправи плахо и срамежливо пред вратата.

- Кой изпрати тоя букет?

- Не зная, госпожо...

- Как така? А от де знаеш да го донесеш тук?

- Господарят ми каза.

- Кой е господарят ти?

- Господарят на цветарницата.

- Как ти каза?

- Даде ми тоя адрес.

Мара взе листа хартия, на който бе записан адресът й.

- Странно!...

- Де е цветарницата ви, момченце?

- До градската градина.

- Добре. Върви си, каза Мара, като му даде два лева.

Тя се замисли:

- Кой може да ѝ е изпратил тия цветя?

Само нейният мъж ѝ поднасяше всека година на Коледа букет от нарциси. Той обичаше тия красиви бели цветя и в знак на своята чиста, възвишена любов към нея ѝ ги поднасяше. Но тая година? Когато той е тъй далеч!...

За нея това оставаше загадка. Букетът не бе придружен нито от картичка, нито от писмо. И тя реши сама да отиде в цветарския магазин и да узнае произхода му. Но ето че слугинята отново влезе и ѝ подаде писмо.

Мара прочете:

"Мила Маро,

От новоосвободена България изпращам ти своите сърдечни поздрави по случай Рождество Христово и новата година. Макар и тъй далеч от тебе, не забравям да ти поднеса моя традиционен букет от ароматни и прекрасни като тебе нарциси, които ти тъй много обичаш. Навярно ти си го вече получила, защото аз тъй бях разпоредил да го получиш пред писмото ми. Представлявам си твоето удивление и удоволствие... Бъди весела и щастлива! Аз съм добре. Бихме се геройски и победихме вековния враг. Аз се отличих и на гърдите ми блести кръст за храброст. Изпълнихме достойно, както аз, тъй и другарите ми по оръжие, своя дълг към отечеството. В твоите чисти молитви, помоли се, драга, за падналите славно на бойните полета. Надявам се скоро да имаме мир и да се видим. По служебни работи аз се намирам в Лозенград, дето ще се побавя. Узнах, че един от другарите заминава за София по работа и го помолих да ти поръча цветя и те поздрави с празниците. Приеми го любезно. Ти го не познаваш, но той е мой другар от детинство. Целувам хиляди пъти тебе, а ти целуни децата за мене.

Твоят предан: Асен"

- Марта, Марта, по-скоро покани господина, извика Мара с весел глас.

Влезе строен черноок войник.

Мара го покани много приветливо. Тя го разпита за най-малките подробности.

Радостта ѝ бе безкрайна. Тя подигна букета, сложен пред нея на масичката и с детинска радост му се любуваше.

- Колко мило! Колко мило е това от негова страна! Такава приятна изненада! Такава истинска и безкрайна радост ми доставиха те! А как да благодаря вам, юнако, защото и Вие не по-малко сте виновник на тая моя радост. Кажете на Асеня, когато го видите, че тия цветя ме възнаградиха за всичките ми страдания до тая минута от неговото отсъствие и ужасите на войната. Днес наистина за мен и за децата ще бъде празник!... Войникът с възхищение слушаше излиянията на Мара и щастлив се чувстваше, че е успял да изпълни поръчката.

- Ще злоупотребя и аз с Вашата прекалена доброта и любезност - обърна се Мара към госта и ще Ви моля да ме извините.

- На Вашите услуги съм, госпожо.

- Ще Ви моля да занесете един малък подарък на Асеня от коледното дърво.

- С голямо удоволствие.

- А кога ще заминавате?

- След два-три дена.

Мара приготви малък пакет и го предаде на войника при заминаването му.

* * *

Шест дена след празниците войникът се завърна в Лозенград.

Първата му грижа бе да навести другаря си и да му предаде пакета от жена му.

Той влезе в болницата, в която лежеше Асен, ранен в гърдите от неприятелски куршум и който го бе помолил да поръча цветя на жена му, но го закле да не ѝ каже, че е ранен. Той не желаеше да я тревожи безполезно, като вярваше, че е леко ранен, скоро ще оздравее и ще се върне на Чаталджа. На въпроса ѝ: защо е в Лозенград, да ѝ каже, че е по служебна работа. И той изпълни точно желанието му и сега идеше и него да зарадва от нея.

Той се запъти към леглото на ранения. Голямо бе удивлението му, когато на неговото легло намери друг ранен.

Една от милосърдните сестри го забележи и попита:

- Кого търсите?

- Поручик Асен...

Сестрата тъжно поклати глава и като въздъхна, каза:

- Той не е между живите.

- Що думате, сестра? - уплашено попита войникът.

- Бог да го прости и мир на праха му! Добър момък беше...

- Но той бе добре, раната лека...

- Появи се усложнение и на Коледа сутринта предаде Богу дух.

- Бог да го прости - издума войникът и погледна на пакета, който носеше от жена му.

- Бедната! - промълви той с голяма горест. И тя даде своята дан за отечеството.

- Де е гробът му, сестра?

- Ей, там на баирчето, каза сестрата, като посочи с пръст към мястото.

Под младо дръвце стърчеше дървен кръст над прясна могила с надпис: Тук почива поручик Асен Г., загинал храбро от неприятелски куршум.

Няколко пожълтели листа, останали на дървото, тъжно шумяха от подухването на зимния вятър, сякаш пееха заупокойна молитва на героя, паднал за свободата на брата си.

Декемврийското слънце със своите лъчи осветляваше пресния гроб, като че го милваше с майчини топли милувки.

Войникът сне шапка, прекръсти се и прошепна:

- Още един другар във вечността... Скъпи другарю, аз предадох твоите последни нарциси на нещастната ти другарка... и ти донесох... нейния подарък.

И няколко сълзи оросиха бузите му и паднаха върху самотния гроб.

Той сложи колета до кръста и с оборена на гърди глава, с бавни крачки запъти се назад.

© Евгения Марс
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.07.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Евгения Марс. Белите нарциси. София: Книгоиздателство Сава Тодоров, 1924.