ВЪЛНУВА МЕ КАЧЕСТВОТО НА ПУБЛИКАТА, А НЕ НЕЙНОТО КОЛИЧЕСТВО
Интервю с Елена Алексиева

Емилия Миразчийска

web

Елена Алексиева Сн. Васил Танев

Честно казано, не. Изобщо не съм се замисляла за "Мадам Бътерфлай", а и приликата, ако изобщо има такава, е може би само по линия на екзотичното - поне онова, което в нашите очи изглежда такова. Персонажът в пиесата е колкото жена, толкова и мъж, тоест, амбивалентен. А заглавието "Мадам Мишима" по-скоро се родее с това на най-известната пиеса на Мишима, "Мадам дьо Сад" - в английския му превод, или "Маркиза дьо Сад", както е известна на български.

И жена, която всъщност е мъж, бих добавила.

Наясно съм, че това е тежка и сложна роля - ако говорим за ролята. Сложно е и възприемането й от публиката, тъй като пластовете в пиесата не са един и два. Но дотук, след двете премиерни представления, хората около мен, които гледаха и с които съм говорила, се ориентират много точно, дори тези, които не са и чували за Мишима преди това. Аз мисля, че най-важното е да се дава храна на въображението на зрителите, а не да им се залагат някакви определени жалони, според които да възприемат спектакъла и историята в него по точно определен начин.

В голяма степен пиесата е писана с Мишо Милчев наум като изпълнител. Не бих казала, че съм седнала с предварителната идея да напиша нещо специално за него, но в хода на писането все повече и повече виждах него в тази роля. Близки приятели сме от близо двайсет години и на практика той беше в течение как се развива историята още на етапа на замисъла и написването й.

Не помня да сме говорили конкретно за романа, още по-малко пък за филма. Но когато у мен се появи този непреодолим интерес към Мишима и започнах усилено да чета от него и за него, определено съм споделяла с Мишо. В началото той имаше много големи колебания дали да поеме тази роля, които бяха съвсем обясними. Преди всичко, както вече казах, ролята е доста тежка и изисква много от актьора. Към това се добавя и огромното професионално предизвикателство, което представлява моноспектакълът като жанр. Това е едно безкрайно самотно занимание, както го определя и самият Мишо, при което на всичкото отгоре непрекъснато си на показ - и най-дребният жест, и най-малкото придихание дори няма как да останат незабелязани. Не можеш да си позволиш грешки, нямаш партньор на сцената, който да ти помогне или да те извади от ситуация. Освен това тази роля е нещо съвършено различно от всичко, което Михаил беше правил до момента. Съвсем друг свят. И аз наистина се радвам, че той я прие в крайна сметка, защото тя го показва в изцяло нова светлина като актьор. Много висока топка, с която обаче той се справя прекрасно, както вече се видя.

Не бих казала, че съм успяла да достигна до някакъв еднозначен отговор, какъвто може би изобщо не съществува. Повече ме интересуваше да проследя механиката на изключително сложните вътрешни и външни процеси, от които е бил изтъкан животът му - кое откъде идва, какво означава, накъде води, защо... Аз дори не бих използвала думата "самоубийство" за неговия акт, нито за тази традиционна и доста многолика практика в Япония. След като вече бях написала пиесата, разбрах, че има такова изследване от Морис Пенге, "Доброволната смърт в Япония", и го намерих и прочетох веднага. И освен дето се поласках, че моите разсъждения и тълкувания в огромна степен съвпадат с неговите, дадох си ясна сметка, че в този контекст за "самоубийство" - в смисъла, в който го разбираме ние тук, - едва ли може да се говори. Да, физически крайният резултат е този. Но на идейно ниво нещата са съвсем различни, макар че и в западния, и в източния, и във всеки друг свят актът на отнемане на собствения живот винаги е уникален и не може да бъде подведен под никакъв общ знаменател. Ето защо предпочитам да говоря за доброволна смърт. За мен поне между "убивам сам себе си" и "избирам да умра доброволно" има значителна разлика.

Може би мога да кажа доста неща - и ги казвам в пиесата - за това кое е довело Мишима до това решение и тази действителна поанта в живота му, но не бих се наела да посочвам конкретна причина. Нещо повече, никой от изследователите му не го прави. Намесени са и принципите на бушидо, пътят на самурая, и националният позор от разгрома на Япония във Втората световна война, и трудните за съчетаване тежнения на самия Мишима хем към Запада, на чиято култура той всячески подражава и която познава в детайли, хем към традиционните японски ценности, които до голяма степен са ценностите на една нация, в която воинското начало играе определяща роля.

Бих предпочела всеки зрител сам да потърси за себе си отговора на този въпрос. Но да го кажа така: не провалът, а неговото приемане или неприемане. Защото не е важно каква е съдбата ти. Единствено важно е дали я приемаш, или не. Не какво избираш, а да бъдеш достатъчно силен, за да направиш своя избор и да понесеш последствията.

Мураками определено е задминал Мишима по популярност, още повече, че самият Мишима си остава доста нееднозначно приемана фигура в собствената си страна до ден-днешен. Но не мисля, че би могъл да се надява да го достигне в творчеството си. Вярно е, че съм силно пристрастна, но за мен Мураками, макар може би най-известният в момента, определено не е най-големият японски писател на съвременността. Мишима настрана, погледнете само двамата японски нобелисти, Ясунари Кавабата и Кензабуро Ое - автори от много голям мащаб, световни писатели. А има и други - Кобо Абе, Шусако Ендо и пр.

Не, не го споделям, защото не мисля, че е вярно. Първо, това, че напоследък пиша пиеси, по никакъв начин не означава, че съм се отказала от писането на разкази и романи, още по-малко пък, че се вълнувам от броя на читателите или зрителите на моите работи. Вълнува ме повече качеството на публиката, а не нейното количество. Второ, като писател и драматург се интересувам неимоверно повече от онова, за което пиша, отколкото за кого го пиша. В противен случай най-вероятно щях да си потърся работа в някой вестник. И накрая, това разделение - писател, от една страна, и драматург, от друга - ми е малко шизофренично и неаргументирано. Вероятно произтича от ширещото се у нас първично недоумение как е възможно човек да прави повече от едно нещо в живота си и да му се получава.

Странно би било да имам чувство за малоценност по отношение на работата си и да продължавам да я върша. Радвам се на интереса, защото той не е само към моите текстове, а към представленията изобщо - все пак да не забравяме, че театърът е колективно дело. Но понятието "успех" не ми е мерител за каквото и да било, тъй като самото то е достатъчно неясно и съмнително. Да не забравяме, че във всеки един момент и на всяко място по света с "успех" се увенчават колосални простотии, които много често по брой и масовост неимоверно надхвърлят далеч по-смислени и значими постижения.

Може би донякъде идеалистично си въобразявам, че разликата между голямата и малката сцена не е в броя места в залата и нуждата от тяхното запълване, а в мащаба на драматургичния свят на съответната пиеса. Както казах и при предишния въпрос, проблемът не е да напълниш големия салон с някакви хора по принцип, дошли да гледат някакво представление, а да го напълниш със смислени хора, дошли да гледат смислено представление. Разбира се, давам си сметка, че за един театрален директор, примерно, нещата стоят по друг начин. Но отправих онова пожелание преди година и половина, защото в масовото съзнание - а и не само в него - голямата сцена означава престиж. И точно такъв престиж ми се иска да си отвоюва съвременната ни драматургия - подчертавам, да го отвоюва, а не да си я обичкаме снизходително, защото добра-лоша, ама поне си е наша.

Тази трета монодрама вече е завършена и заглавието й е "Жертви на любовта". Бях замислила една трилогия от солови пиеси и мога да кажа, че е готова. Точно това е и причината предните две, "Глас" и "Мадам Мишима", да не влязат в новоизлязлото томче, защото ми се иска трите да се появят отделно. И да, персонажът в третата монодрама също има своята връзка с реално съществувала личност, която обаче по никакъв начин не бих определила като "културна икона", освен в най-широкия смисъл, в който популярното, независимо от причината за неговата популярност, бързо се превръща в някакъв вид крайно произволен символ със съмнително приложение. Но това по-скоро бих нарекла популярно клише. Засега не искам да казвам коя е тази личност. Във всеки случай няма нищо общо нито с Калас, нито с Мишима - изобщо не е от този бранш.

За мъж.

23 ноември 2014

© Емилия Миразчийска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2015, № 1 (182)