НАЙ-АВТЕНТИЧНАТА ПОЕЗИЯ ЗА МЕН Е ПОЕЗИЯТА НА ПРОЗРЕНИЕТО
Интервю с Александър Шурбанов

Емилия Миразчийска

web

Започваме този разговор в месеца, в който зреят черешите, и това ме подсеща как изникна идеята за тази ваша книга със стихотворения за дървета. Както си говорехме на една наша среща, споделих колко ми харесва стихотворението ви за черешата и че малко съжалявам, че го няма в "Предслънце", като тогава си мислех за стихотворението за цъфналата череша и нейната дантелена шапка ("Денят бе весел"), а вие се сетихте за друго ваше стихотворение за узрялата череша ("Различни гледни точки към черешите") и ми го преразказахте, и веднага си казахме, че ще е хубаво да имате една цяла книга със стихотворения за дървета, и някъде година след това излезе "Дендрариум" и се хареса на толкова много читатели, получихте писма и спонтанни отзиви от ваши приятели поети и преводачи (един от тях е на Иван Теофилов, който решихме да сложим на предната прегъвка на англоезичното издание)... Изненада ли ви колко се харесва на читатели от различни възрасти и страни този ваш (наш) "Дендрариум" и фактът, че вече се чете и се харесва не само на български, но и на английски?

Радвам се на тази книга, разбира се. Човек най-малко знае за самия себе си. Трябваше заедно да открием, че можем да направим отделно томче с мои стихотворения за дърветата. Не бях забелязал, че те са толкова постоянна тема в писането ми, че непрекъснато ме занимават. И когато взех да събирам стихотворенията за дървета от предишните си книги, неочаквано ми се прииска да напиша и нови. Самото шетане между тези стихотворения породи още идеи и образи - и така антологията, която решихме да правим, взе да набъбва и да добива собствен живот.

Не съм имал намерение да превеждам тези стихотворения на английски, но съм доволен, че ме подтикнахте да го направя, защото така те успяха да достигнат и до читатели извън България. Беше удовлетворително да усетя, че нещата, които ме вълнуват, са близки и на много мои съвременници от други географски ширини, че моите болки, тревоги и надежди не са изолирани.

Това неминуемо ни води и до въпроса как приехте това приключение с превода на собствената ви поезия на английски и дали ви беше интересна работата по вашите авторски версии на английски на стихотворенията ви от "Дендрариум" след заниманията ви с преводи на английска поезия в продължение на десетилетия?

Изненада ме това, че стихотворенията, които са поникнали в мен на майчиния ми български език, могат да получат второ дихание на английски и да запазят острието си, без което една поетична творба не може да съществува. Работата върху превода на собствени стихотворения не е същата като тази над други, "чужди". Някак странно се чувстваш. Тук-таме се изкушаваш да досъчиняваш нещата, защото никой не може да те спре. Нали са твои! И веднага сам започваш да се спираш, да се контролираш. Най-важното е да почувстваш чрез превода дали поезията на твоето стихотворение е вътрешна. Ако е такава, ако не е само козметична, епидермална, тя непременно пробива и на другия език и стихотворението става, оживява. Преводът, с други думи, се оказва проверка за поетична автентичност и жизнеспособност.

Питър Робинсън нарича стихотворенията в Dendrarium "Alexander Shurbanov’s Englished poems" и това определение първоначално доста ме озадачи. Как поетът и професорът, най-големият специалист по английска поезия у нас, препоръчва да преведем на български това определение, Englished poems, на стихотворенията в "Дендрариум"? Защото то съвсем не е формално. Между другото, в своя текст, който сложихме на предната прегъвка заедно с възторженото мнение на Иван Теофилов, Питър Робинсън се позовава и на афоризъма на Джон Кийтс: "If poetry comes not as naturally as the leaves to a tree, it had better not come at all". Все исках да ви попитам от кое произведение на Кийтс е този цитат и дали е превеждано на български?

Използваният от Питър Робинсън цитат е от писмо на Кийтс до приятел и е в проза, а не в мерена реч, но е също толкова ярко поетичен, както и стихотворенията му. За думата "Englished" трудно ще се намери българска съответка. Най-близката по смисъл наша дума би била "поангличанчени", но тя носи в себе си някакво иронично, почти насмешливо отношение, каквото в английската дума съвсем няма. Ето такива тънкости на езика, тъй наречената асиметрия между различните езици прави превода особено деликатно занимание. За човек, който разчита само на основното речниково значение на думите и не е наясно с тяхната богата аура от конотации, е по-добре да не се захваща с превод.

Филолозите обикновено са приучени да не превеждат от майчиния си език към вторично научения език, независимо дали е овладян до съвършенство, или не, и моите наблюдения са, че не само в българските университети продължават да не ги насърчават да превеждат на чужд език. Имам предвид литературните преводи, защото в обществената и административна сфера такива преводи са все по-често срещана практика. Какво ще кажете за превода на поезия и за писането на поезия директно на вторично овладян език? Можем ли да го приемем за един вид conversion?

На теория и аз съм убеден, че човек трябва да превежда поезия само на майчиния си език, защото когато се захване да превежда на друг език, рискува да зазвучи като някой, който говори с чужд акцент. А в поезията такова говорене е пагубно. Става дума отново за непълната езикова компетентност, за неразпознаването на конотациите на думите и изразите, на техните "настроения". Но както виждате, сам престъпвам правилата на собствената си теория, като се опитвам да превеждам свои творби на английски. Правя го от немай къде - само защото нямам под ръка преводачи с матерен английски. Но колкото и да съм навлязъл в материята на този език, след като завърша превода, търся англоезични поети, които да го огледат и да дадат предложения за последно оглаждане на текста.

А писали ли сте някога поезия направо на английски?

Никога не съм писал поезия директно на английски. Виждам, че сред младите хора в България, а и извън нея това вече не е рядко. Стремежът да се излезе на по-широка сцена е съблазнителен. А за някои този избор може дори да е вътрешен. Подозирам, че в глобализиращия се свят ще има все повече такива случаи. Съвети не мога да давам, освен един: пишете на език, който усещате свой - като езика в устата си, като пулса във вените си. Не език от учебника, а език от люлката.

Веднъж ми казахте, че римата ви е отмиляла, но че сте писали някога и в рими. Ще кажете ли как и кога и най-вече защо престана да ви привлича и се отказахте от нея във вашето собствено творчество? Този въпрос по-конкретно е: в какво виждате ограниченията на римата?

Продължавам да обичам римите и да им се радвам. Но по някое време добих усещането, че римата нерядко ме подмамва в други посоки, отвлича ме от центъра на стихотворението с подсказани от възможни съзвучия посоки. Освен това тя започва да звънти по-силно, отколкото е нужно, и заглушава по-истинския глас на творбата, който идва от скритите ѝ дълбини. А и постоянното четене на модерна англоезична поезия (модерна още от Шекспировите ранно-модерни времена та и до днешни дни) няма как да не ми е повлияло. Най-автентичната поезия за мен е поезията на прозрението и колкото по-малко разчита тя на поетичните средства и хитрини, толкова е по-силна и чиста.

Но в "Дендрариум" има и някои стихотворения като това за Златния клен, които са с рими. Любопитно ми е без колебание ли се решихте да ги включите в книгата?

Да, ако човек се вгледа в книгата, ще види, че в нея има поне пет-шест римувани стихотворения, между които и един класически сонет. Но никъде, ще ми се да вярвам, римата не се натрапва, не се афишира. Тя само помага на стихотворението да добие по-закръглена, завършена форма. В други случаи бягам точно от тази затворена форма и страня от римата. И веднага трябва да направя уговорката: тези решения не взимам никога с разсъдъка си, те се раждат от самия творчески порив.

Когато през декември 2017 г. бяхме в Стара Загора в къща музей "Гео Милев", където беше първото представяне на "Дендрариум", направи силно впечатление разказът ви за първото ваше стихотворение, което е свързано с овощните градини край Варна от вашето детство. Тогава сигурно за първи път сте усетили и вкуса на литературния успех, но публикувано ли е някъде това ваше първо стихотворение и къде би могъл да го открие любопитният читател, ако иска да го прочете?

Ха, не съм сигурен дали е първото, но със сигурност е от най-ранните. Бил съм на осем-девет години. В детството си прекарвах летата във Варна и около нея сред ято връстници-братовчеди. Вуйчо ми имаше овощна градина с праскови и кайсии на брега на Варненското езеро. Там дивеехме ние, децата, и ми се струваше, че сме в Райската градина. Тя си отиде с детството, но остава и досега в душата ми. Там се родиха от само себе си и първите ми стихове. Много често те бяха хумористични, закачливи. Стихотворението, за което споменавате, беше добродушен шарж за един местен жп чиновник. Виждахме го на малката гара под градината, където слизахме всеки ден да пълним стомните с вода от чешмата. Помня и името му - Калчев. Римувал съм го с "топче валчесто". Нелоша рима за детската ми възраст! Той, както съм го описал, приличаше на търкалящо се по перона буренце с щръкнали мустачки, пред което бягат "котки, пилци, квачки". Вуйчо ми взел от децата си надрасканото с молив стихотворение и го показал на Калчев, а той толкова се зарадвал, че го преписал начисто, сложил го в рамка и го окачил в канцеларията си. Ето така стигнах до първата си "публикация". А литературния успех, както го наричате, вкусих в последните класове на гимназията, когато почнаха доста редовно да печатат стихотворенията ми в новосъздадените ученически издания - списание "Родна реч" и "Средношколско знаме". Тогава, насърчен от редактори, приятели и читатели, повярвах, че поезията ще стане моя съдба.

В университета мнозина са търсили вашата преценка за свои преводи или лично творчество - публично са го разказвали и Ангел Игов, и Димитър Кенаров, които са ви намерили още като ученици, Владимир Трендафилов в едно интервю, публикувано в LiterNet, разказва как като студент третокурсник се престрашил да ви покаже една тетрадка със свои преводи на английска поезия. Тази роля на експерт / учител / ментор в поезията и в изкуството на превода допадаше ли ви? Питам, защото има немалко поети, които държат да се изявяват в нея, а впечатлението ми е, че вие по-скоро сте искали да останете встрани и да не пречите на другите да вървят по своя път.

Правилно сте забелязали. Никога не съм се изживявал като ментор, защото не съм бил уверен в собствената си подготвеност. Винаги, когато съм работил заедно с друг колега (това не е ставало много често, аз съм единак в творческата работа), съм имал чувство, че независимо от разликата във възрастта и професионалния опит, не само съм давал, но и съм получавал нещо от това сътрудничество. Особено полезно, струва ми се, и за двамата беше сътрудничеството ми с Владимир Трендафилов в превода на поетичната антология на Тед Хюз "Пещерни птици", която излезе от печат през 1983 г. За това неведнъж съм говорил и пред публика. Съвместната работа с този високо талантлив литератор ми беше много приятна.

Нека поговорим и за опита ви като редактор. И въпросът ми не е за ролята на редактора при преводи - там наистина е необходим редактор с безспорна компетентност, с която винаги е добре, ако не да се съобразим, то поне да знаем, че можем да се доверим и на нечия друга вярна преценка. Приемате ли на драго сърце да редактирате работата на някой друг или по-скоро избягвате подобна намеса? Какъв е опитът ви с този вид "асистенция". Склонен ли сте да давате насоки и да се намесвате, ако считате евентуална намеса за необходима? И вярвате ли по убеждение, че винаги е полезна?

По принцип избягвам редакторската повинност. Тя е най-неблагодарният вид труд, който мога да си представя. Някога от голямо издателство поискаха да им преведа една от най-забележителните поеми на Байрон и аз отказах. Малко след това друг преводач се съгласи да поеме задачата и помоли да му стана редактор. И аз, с всичкия си акъл, приех, тъй като смятах, че ще бъде проста формалност. Но този преводач започна малко по малко да ми подава преведени строфи в безобразно суров вид. Аз посегнах към оригинала, взех да ги сравнявам и да ги оправям, почнах да предлагам цели готови варианти, а той с радост ги приемаше. И каква стана тя? В продължение на година-две преведохме поемата заедно, не знам дали по-голямата част от работата не се падна на мен, но преводът излезе под негово име. Дадох си тогава дума, че повече редактор няма да ставам. Но не я спазих, разбира се. Неблагодарна работа! Никому не я препоръчвам. А нужна ли е? Нужна е. Само че за нея се иска специален талант - не да вършиш несвършеното от преводача, а да го накараш сам да си го свърши както трябва. Е, дори и тогава неколкократното сравнение на преводни варианти и оригинал ще ти извади очите. Взаимоотношението между преводач и редактор трябва да бъде ясно от начало до край. Редакторът не бива да настоява всичко да стане така, както той иска. За превода си в последна сметка отговаря преводачът. Редакторът само го предпазва от грешни решения. Ако преводачът пък реши да пренебрегне забележките му, редакторът е в правото си да се оттегли от споразумението, за да не падне читателският укор и върху него.

Искам да ви попитам и как виждате ролята на редактора при издания на собствено творчество. Мислите ли, че името на редактора на последната страница може да бъде гаранция за качеството на една книга или да носи някакви активи за този редактор? Говорили сме си, че това не е практика при издаването на книги с поезия в повечето страни, не е прието в издателското каре в практиката на книгоиздаването на английски, френски, италиански книги с поезия да се пише и името на редактор...

Понякога редакторската намеса в оформянето на една поетична книга може да бъде полезна и да допринесе за нейния успех. В други случаи това е просто подкрепа от утвърден автор за по-млад и недостатъчно познат колега. Смятам, че не е добре да се връщаме към задължителния редактор-цензор и опекун от миналото, а да оставим на всеки поет сам да реши дали му е нужна такава помощ, или не. Нека и тук, както във всички области на днешния живот, да има разнообразие и свобода от ненужни условности. Е, издателят, то се знае, трябва да е достатъчно компетентен да прецени дали една книга може да мине без редактор, или не.

При вас има един много интересен опит, за който бих искала да поговорим. Как се чувствахте през всичките тези години и впечатляващи постижения в блестящата ви кариера като изследовател, преводач и преподавател - как приемахте вие, а и другите около вас, съвместяването на поета и университетския професор, който е подобаващо ангажиран с лекции, писане на статии и участия в конференции.

Не знам дали съм постъпвал правилно, но винаги съм се стремял да държа тези две успоредни линии в живота си - творческата и академичната - отделно една от друга. Защото успоредните линии по правило не се пресичат. В моя случай съвместяването им в една и съща личност и биография ми е пречило по отношение на общественото признание. Особено в онези години, когато всеки трябваше да заеме точно определено място в професионалното разграфяване на населението: или си преподавател, или си поет. Ако си и двете, ставаш съмнителен. Слава богу, вече и в нашите университети, както и в чужбина, има немалко писатели, но тогава не беше така.

Помня и досега как по време на защитата на докторската ми дисертация в началото на седемдесетте години моят научен ръководител, проф. Марко Минков, който се уповаваше не на общите мнения, а само на своя разум, каза, че като поет аз мога да прониквам по-добре в тъканта на литературните произведения, които изследвам. Тези думи ми вдъхнаха кураж в изследователската работа. И съм сигурен, че те са справедливи - не специално за мен, а за всички пишещи, които се насочват и към литературна критика и преподаване. Опасността, от която трябва да се пазят такива хора, е, разбира се, смесването на двата подхода към работата със словото. Защото в творчеството водещото начало, както знаем още от Колридж, е въображението, а в научното дирене - разсъдъкът. Едната дейност е синтетична, а другата - аналитична, в едната преобладава субективизмът, а другата търси да се опре на обективното. И двете трябва наистина да се държат - като успоредните линии в геометрията - отделно една от друга. Е, в днешните "по-мо" (постмодерни) времена вече сякаш всичко е позволено, но мисля, че това е просто криза в развитието на културата, която е на път да бъде преодоляна.

И при представянето ви като поет всички ви титулуват професор... Но кажете ми, когато ви обявяваха за почетен доктор на Университетите в Кент и Съри, акцентирано ли беше в официалните речи, че сте поет? Получавахте ли покани за литературни четения при участието ви в конференции и академични срещи? По време на активната ви университетска дейност канеха ли ви и на поетични фестивали само като поет?

Не знам вече дали по време на тези церемонии при присъждането на почетните докторати беше споменато поетичното ми творчество, но преводите ми на английска поетична класика не бяха пропуснати. Дори в Кент представящият ме преподавател отбеляза, че съм превеждал не само Чосър и Милтън, но и приказките на Биатрикс Потър, при което седналият на тържествения подиум ректор се извъртя към мен с любопитство и ми се усмихна.

Питате дали съм бил канен на литературни фестивали по времето на активната преподавателска работа. Рядко. Може би затова и не съм привикнал към тях и никога не са ми липсвали. Твърде шумни са, а с поезията аз предпочитам да общувам в самота и тишина. На един фестивал нямах възможност да отида и досега съжалявам, че отказах заради нещо друго и много по-малко привлекателно, за което вече се бях ангажирал. Този фестивал беше в най-романтичното място, което някога съм виждал - стръмния португалски град Коимбра.

Знам за гостуването ви в САЩ през 2003 г. и турнето ви с поетични четения в някои американски щати: Юта, Тексас, Мисури, Илинойс, Масачузетс и в градовете Ню Йорк, Вашингтон и др. и бих искала да разкажете повече за него.

О, това турне беше незабравимо приключение. Броени дни преди тръгването изнасях лекции в Благоевград и от София дойде телефонен зов да се връщам спешно. Жена ми се покатерила на бояджийска стълба да събира багаж за пътешествието от върха на високия гардероб, стълбата се люшнала и тя паднала заедно с нея на пода в безпомощно състояние. Беше си счупила лошо ръката, гипсираха я и я увесиха с превръзка на врата ѝ. Аз реших, че пътешествието е провалено, но тя каза: "Какво пък, тръгваме!" Така заминахме, така се и върнахме. Още със слизането ни на американска земя гостуването започна обещаващо. Тъмнокожата митничарка, която трябваше да провери багажа ни на летището, попита за какво сме дошли и като разбра, че ще представям свои поетични книги, помоли да ѝ подаря поне една от тях с автограф, като обеща да я прочете. Това беше моята митническа такса. Оттук нататък щях да надписвам още много книги. В продължение на месец обиколихме седем щата - от северозападните до южните и североизточните. Навсякъде гостувах по покана на съответните университети с лекции, беседи и поетични четения. Тук по изключение не разделях едното от другото. Спомням си как на някакво летище неочаквано се пръсна като бомба големият кашон с англоезичните ми книги, които носех за публиката на рециталите, и всичко се изсипа по пода. Наложи се бързо да издирим и купим обемиста пътна чанта, в която да прехвърлим ценния товар. Срещите със слушателите бяха толкова вдъхновяващи. Стари приятели, нови запознанства, някогашни мои студенти, сега на продължаващо обучение или на работа в САЩ, български емигранти и просто американци, любопитни за външния свят. Истинска въртележка. Трябва да съм бил още доста по-млад и силен, щом издържах докрай.

Обаче има още една връзка между това ваша турне като поет и издадения в края на 2019 г. "Дендрариум" на английски език. Сюзън Гънтър, която е сред първите читатели на англоезичните ви книги, написа и първата американска рецензия за Dendrarium.

Да, Сюзън Гънтър, професор по английска и американска литература в Уестминстърския колеж на щата Юта, уважавана изследователка на творчеството на Хенри Джеймс и чудесна поетеса, стана главната виновница за това пътешествие. В някакъв момент тя неочаквано ми изпрати покана да гостувам на колежа с поетично четене в рамките на тяхната програма за литературни срещи. Но, добави, понеже така и така ще смениш единайсет часови пояса, защо не съобщиш и на други колеги и приятели из Щатите за това си посещение. Сигурна беше, че ще получа покани и на много други места. Така и стана.

Тогава ли видяхте онези гигантски секвои в Америка, които са туристическа забележителност? В Калифорния, знам, че има национален парк със секвои и там най-прочутата е над 2000 г. (така поне пише) и дори има име - Генерал Грант.

Не, там бях двайсетина години по-рано, когато преподавах в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Какви удивителни дървета! Попаднах сред тях по време на една екскурзия в Мюър уд край Сан Франциско - като Гъливер в Бробдингнаг. Когато се озовеш в обществото на тези мълчаливи, недостъпни гиганти, за които твоето съществуване е като това на еднодневките, се изпълваш със смирение. Те не общуват с теб, а с боговете. У нас тук там има пресадени секвои, но като всичко пренесено на чуждо място, те са смалени, пръснати, незабележими. И все пак, като видя секвоя, спирам пред нея и я разглеждам със страхопочитание. Може би след десетина века и българските секвои ще станат внушителни като американските. Но тясно е тук за тях, притеснено им е. Дръзнахме да си посадим една и в нашия двор и много ѝ се радвахме. Беше истинска красавица. Но за две-три десетилетия тя стана огромна за тукашните мащаби, съседите се уплашиха от големината ѝ, разтревожиха се да не падне и да събори къщата им и в името на разбирателството след големи колебания решихме да я срежем. Не беше лесно, но я премахнахме. Всяко дърво да си знае мястото!

Веднъж (по някакъв конкретен повод в кореспонденцията ни) ми писахте, че не знаете всичко, и че в живота си сте познавали само "един-единствен човек, който знаеше всичко" - вашия професор Марко Минков. Бихте ли разказали повече за него, кои са най-важните неща, които научихте/възприехте от него и най-вече как приемахте този всеобхватен поглед към знанието и културата, с който мисля, че сте дарен и вие.

Професор Минков беше като секвоите - по-голям от всички, които го обкръжаваха, и определено непригоден за тукашните климатични условия. Той и физически се открояваше - беше висок, винаги изправен, с вдигната глава, която сякаш нямаше анатомическа възможност да се превива. Такъв беше и в науката, и във всекидневието, което сякаш протичаше покрай него, без да го докосне. Казвали са ми, че на факултетно или катедрено обсъждане на предложен за отпечатване негов учебник по английска граматика (той беше компетентен във всички области на филологията) през най-мракобесните години на сталинизма са го критикували, че не е цитирал постановките на Вожда на цялото прогресивно човечество по въпросите на езикознанието. А Минков, без да се замисли, отговорил: "Че какво да го цитирам? Тези неща са известни от векове." Малцина биха се осмелили по онова време да изрекат такова нещо на публично място. Малцина дръзваха да престъпят като него и клишетата на официалното литературознание, та да поставят под съмнение догмите на официалната идеология, че средновековието е било мрачна и стерилна епоха, че Шекспир е изразител на тежненията на народните маси и че Хамлет е борец за световна справедливост, а не депресивен меланхолик. Но за Минков научната истина беше над всичко. Той ѝ служеше като посветен рицар. И наистина приличаше на рицар. Поколения студенти усещаха това негово несъкрушимо достойнство и минаваха на пръсти покрай кабинета му. Повечето от тях не можеха да знаят, че този човек, който им преподава и ги изпитва с безкрайно търпение, е познат и почитан за приноса си към шекспирознанието по всички краища на света. У дома режимът го държеше в сянка, отнемаше му лекциите, отказваше да го пусне зад граница за участие в международни конференции, но все пак не посмя да посегне на него. Той вдъхваше страхопочитание и на овластените, защото усещаха превъзходството и независимостта му.

А в това, че Минков знаеше всичко, съм се уверявал многократно. Винаги можеше с точност да каже от кое произведение на световната литература е даден цитат. Когато и да съм поискал съвет като негов студент и аспирант какво трябва да се прочете по какъвто и да е въпрос на литературната история, без колебание ме е насочвал към най-добрите източници и нерядко е посягал към книги в личната си библиотека, свалял ги е от рафтовете и ми ги е предоставял. Книги, които никъде другаде в България не можеха да се намерят. Веднъж в процеса на превода си на поетични драми от Шекспировата епоха попаднах на латинската фраза "in decimo sexto", изречена като презрително определение за някакъв персонаж. Не намерих значението на словосъчетанието в никакъв речник и тръгнах да обикалям преподавателите от софийската катедра по класическа филология. Нито един латинист не можа да ми даде отговор. Накрая се оплаках на Минков и той веднага каза: "Това на латински ще рече една шестнайсетина - определение за малък формат на печатна книга през Ренесанса." В пиесата изразът очевидно беше употребен фигуративно, за да обозначи смален размер, невзрачност на личността. И въпросът ми се разреши. Но къде са минковците днес? От кого да търсиш помощ? От интернет ли? Нямам му доверие.

И още нещо искам да кажа за проф. Минков. Той знаеше и държеше високо стойността на думите. Не приказваше излишно, не пишеше, без да мисли. И до днес се удивлявам колко намясто е всичко, което е написал, как не можеш да извадиш нито дума от текстовете му и как времето не е обезсилило неговите наблюдения и заключения. Един ден ме спря по университетските коридори, за да ми каже: "Вие бяхте прав". И си тръгна. А аз останах да се чудя за какво и кога съм бил прав - навярно в някакъв спор с него, какъвто рядко съм си позволявал, защото знаех къде стои той и къде - аз. И до днес не съм сигурен какво е имал предвид, но не посмях да го попитам. Той слушаше внимателно, помнеше всичко безпогрешно, говореше бавно, почти неохотно и никога не повтаряше казаното. Очакваше, че и другите ще са прецизни като него. Не, не беше за този географски регион. Беше от рода на секвоите.

Следващият ми въпрос е за поетичните приятелства, онези дълготрайни или краткотрайни приятелства между поети, за които сме си говорили и преди. Помня как веднъж ми разказахте за сутрешните ви посещения при Радой Ралин, за общуването ви с Николай Кънчев... Но този въпрос може да се разпростре и към поетите, които сте превеждали от английски - има ли някой от тях, с когото чувствахте, че ако живеехте в едно и също време и място, можехте да бъдете приятели?

Най-скъпо и най-дълготрайно беше приятелството ми с Радой Ралин. Бях още ученик, когато той ме взе под крилото си. Бях написал между другото и няколко хумористични стихотворения, които му харесаха, и ме покани да го посещавам в дома му, за да обсъждаме моите поетични опити, а и да ми помогне да се поорентирам по-добре в царството на поезията изобщо. Тогава Радой беше млад, не е имал и четирийсет години, беше с огромна черна грива, къдрава и лъскава, която не отстъпваше на тази на Анджела Дейвис. Работеше като редактор във в. "Стършел" и аз тайно се надявах, че ще отпечати там нещо от моите хуморески. Но той не бързаше. Вместо това всеки път ми даваше на раздяла по две-три златни ябълки от пълния чувал, който ухаеше в ъгъла на стаята - армаган от майчината му градина в Сливен. Връчваше ми и списъци с имена на български поети, които непременно да прочета до следващата ни среща, а ми подаряваше и поетични книги от библиотеката си. Една от тях пазя и досега - първото издание на Фурнаджиевия "Пролетен вятър", безценна джобна книжка с тънки корици. През есента на 1958 г., едва навършил седемнайсет, ме взеха войник и ме запратиха на другия край на света. Къде? В Ралиновия Сливен. Той ми написа на ръка препоръчителни писма до близки хора в градското читалище, в театъра и - най-важно - до майка си: да ме преглежда, да ме пере, изобщо да ме осинови, защото съм бил много даровит млад поет. Аз в глупавата си стеснителност не занесох нито едно от писмата на адресатите им. Сигурно дори съм ги оставил в София (и сега са при мен), но около месец след като ме затвориха в казармата, пристигна един голям плик, надписан с познатия ми едър почерк: "До новобранеца еди кой си". Отдельонният сержант отвори плика пред войниците, събрани пред спалното помещение през обедната почивка, и отвътре излезе пресен брой на вестник "Стършел" с мое стихотворение - "Спътникът минава" мисля се казваше. Най-после нещо беше отпечатано и то тъкмо навреме. Радой се беше погрижил да покаже на моите командири, че не съм кой да е и трябва да се отнасят към мен с уважение. Сержантът наистина ме погледна с интерес, но не се стърпя и веднага изрече: "Поетен мъж, а не може да си оправи калъфката!" Е, което е така, така е.

Отношенията ни с този изключителен човек, който в годините на всеобщото наложено мълчание не се умори да повтаря на висок глас, че царят е гол, не се помрачиха и до края на живота му. Гордея се, че съм го познавал и че той, най-хапливият и безпощадният, ми е давал само обич и приятелство. Проф. Димитър Аврамов, един от най-близките му хора, беше убеден, че някой ден за нашите поколения ще казват, че сме живели през времето на Радой Ралин.

С Митко Аврамов, уважавания специалист по естетика и история на изкуството, се сприятелихме около 1989 г. Той гореше с идеите на Промяната. Никога не бях срещал човек с такъв жив, свеж младежки ум и с такава огромна памет. Той можеше да каже с точност за всяка известна картина в кой световен музей и в коя негова зала се намира, но и кога и при какви обстоятелства е създадена, как се съотнасят детайлите ѝ помежду си и какво е мястото ѝ в общата история на изкуството. Беше готов да говори на тези теми с часове, и то по такъв начин, че да го слушаш в захлас и да не искаш да спира.

Да, и аз имам впечатления от него от първо лице. През 1991 или 1992 той ни преподаваше история на културата един семестър в специалност "Културология" на Философския факултет и помня очарованието, с което се отличаваха лекциите му.

Но той умееше и внимателно да слуша, да вниква и да участва в темите, които вълнуват другия човек. Във всеки момент беше готов и да спори, да се хвърля в пламенна атака в защита на убежденията си. И най-важното - Митко съчетаваше този интелектуален блясък с детско простодушие и чистота. Рядко съм обиквал някого така безусловно. Когато си отиде, усетих болезнено липсата му. Усещам я и досега.

В онези години се сближих и с други значителни литератори, между които ще спомена Блага Димитрова, Невена Стефанова, Ивайло Петров, Владимир Попов, Марин Георгиев. Общувах с всекиго от тях и това общуване ми е давало и нови мисли, и настроение, и надежди. С Николай Кънчев се сприятелихме много по-рано - още през шейсетте или началото на седемдесетте години. Виждах го от време на време да ходи сам по софийските улици, харесвах ранните му стихотворения, позата му на горд единак. В някакъв момент пътищата ни се пресякоха. Тръгнахме заедно по улиците и по кафенетата около площад "Славейков", обикаляхме заедно и редакциите на литературните издания. Николай се интересуваше живо от най-новото в англоезичната поезия. Често приказката ни се въртеше около имената в нея. Той разпитваше за специфичното в стила на модерните поети, проверяваше в разговора свои догадки и мнения. Един ден Николай неочаквано каза: "Стига сме се въртели встрани от центъра. Нали и ние сме писатели. Защо да не влезем в писателското кафене? Защо да го оставяме на другите?" И тук пътищата ни се разделиха. Той влезе, а аз останах отвън. Е, и след това продължихме да се виждаме и общуваме, но повече на други места, както и преди. Когато дойде и Федя, неведнъж са идвали заедно у нас. В кухнята ни вечер се събираха шумни компании, понякога и те двамата бяха там - млади и красиви, по-тихи от останалите.

От хората на изкуството през годините съм другарувал с диригента Димитър Манолов (един от най-близките ми приятели), художниците Румен Скорчев и Стефан Марков, режисьора Младен Киселов, актьора Руси Чанев, писателя Станислав Стратиев, критика Яко Молхов, поетесата Миряна Башева, поета и преводача Григор Ленков... Много близки бяхме с английския поет-авангардист Ейдриан Мичъл, с когото сме правили заедно и поетическо четене. На гости вкъщи е идвал и самият Харолд Пинтър - преди да получи Нобеловата награда. За срещите с Ейдриан и Харолд, а и за обширната ни кореспонденция би трябвало да разкажа по-подробно, но не знам дали някога ще намеря време за това. Едно преживяване се е запазило особено ясно в паметта ми. Ейдриан тогава живееше в района на Хампстед хийт, една идилична част на северен Лондон. Двамата с него, все още млади и пъргави, както се разхождахме една привечер, спряхме пред къщата на Кийтс. Ейдриан посочи голямо клонесто дърво в двора и каза, че може би в него е пял обезсмъртеният от поета славей. Покатерихме се по високата метална ограда, той се пресегна, откъсна листо от митичното дърво и ми го подари - за спомен! И досега е при мен.

А как се сприятелихте с Валери Петров и лесно ли се сближихте?

Не мога да кажа, че сме били приятели. Гледах на него отдолу нагоре. Преминах през периоди на възторг от неговата поезия - "В меката есен", "Дъжд вали, слънце грее", сатиричните стихотворения, а и детските приказки, филмите. И най-сетне - преводите на целия Шекспир и на Киплинг. Брилянтна работа от край до край! Някои от тези неща си останаха в своето време, но други - и то немалко - преминаха през годините, без да падне и прашинка върху тях. Особено приказките и преводите. Невероятно езиково богатство, находчивост, благозвучие. Понякога може би малко в повече, но иначе пък не би се получило.

С Валери Петров се сближихме в самия край на шейсетте години. Аз, двайсет и осем годишен, току-що бях завършил и предал в издателство "Народна култура" превода си на Чосъровите "Кентърбърийски разкази", а той вече се беше захванал с Шекспир. Чул за изскокналия изневиделица млад преводач (сигурно от Марко Ганчев или Блага Димитрова, които работеха в издателството), успял да надникне в ръкописа и ме повика да се опознаем. Прескочих до неговата романтична къща, качих се по стълбите на втория етаж и влязох в поетовата светая светих - неголяма стая с библиотечка-въртележка в средата, отрупана с популярните издания на всяка от Шекспировите пиеси, писмената маса и върху нея - възпятата в стиховете му машинка със звънчето насред истински алков от облегнати на специални поставки разтворени томове с преводи на драмите на различни езици за сравнение. Седнахме на две малки кресла един срещу друг и се разговорихме. Имахме в работата си толкова общи неща за споделяне. Аз слушах внимателно и почтително, а той сякаш искаше да научи повече за това, как мисли и към какво се стреми младото поколение. Гледах лицето му и не можех да се освободя от впечатлението за две дълбоки бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на очите му отвесно надолу и обрамчваха едно много по-малко личице в средата на голямото. Струваше ми се, че детското лице на поета се е запазило вътре във възрастното. Срещите ни по-нататък зачестиха и разговорите се разпростряха по-нашироко. Някой ден трябва да напиша за тях отделно. Но за едно нека кажа още сега. Веднъж попитах Валери Петров дали не жертва личното си творчество заради работата върху целия Шекспиров масив в продължение на десетилетие и половина. А той отвърна: "Че какво толкова по-важно от това щях да напиша?" Тогава си беше съчинил и автоепиграма: "Разправят, често без другар е/ и все така усамотен,/ а Вилиям Шакеспеаре/ беседва всяка вечер с мен." Е, за такъв другар никоя жертва не е прекалена.

Така италианските деца, които още не са учили английски, четат името на Шекспир, виждайки го изписано на гръбчето на някоя книга. Една от моите преподавателки по италиански, която преди години беше дипломатска съпруга в София и водеше последното ниво на курсовете, организирани от Италианския културен институт, веднъж ни призна, че до 15-годишна възраст си мислила, че името на Шекспир е Сакеспеаре... Сигурно и Валери Петров като малък първо си го е чел на гръбчето на някоя книга така... Вие помните ли вашия първи досег с Шекспир?

С влизането си в гимназията избрах паралелка, в която се изучаваше английски език - по онова време английски дори в София се предлагаше в малко училища. Учителят ни насърчаваше да наизустяваме текстове в оригинал и аз се хвърлих направо на "Хамлет". На четиринайсет-петнайсетгодишна възраст вече можех по всяко време да рецитирам в главата си монолозите на датския принц - особено "To be or not to be", естествено. Омайваше ме вътрешната мощ на тази поезия. А и нейната актуалност в наше време!

Сега и за превода ви на "Кентърбърийски разкази" да намерим как да разкажете малко в това интервю и за удоволствието от компанията на Чосър...

Никога не съм изпитвал такава радост и удоволствие от работата над словото, както при превода на тази удивителна книга. Бях много млад и сладостта на живота ме изпълваше до пръсване. Усетих, че тя изпълва и шедьовъра на Чосър. Между него и мен протече някакъв магически ток. Така се наредиха звездите, че трябваше да препея тази магия на словото, която е избликнала от бащата на английската поезия преди шестстотин години. И още в началото на заниманието ми с нея съдбата ме отпрати надалеч от дома (тогава тези разстояния бяха почти космически) в земите, по които е стъпвал някога самият Чосър. Имах чувството, че дишам неговия мек въздух, че ме грее същото влажно слънце и присядам на същата сочна трева - неща, които и той е познавал и обичал с цялото си сърце. Едно нещо ми липсваше тук все по-остро и това беше живият български език. Не го чувах отникъде, освен вътре в себе си. И като се потопих в превода на Чосъровото сладкодумие, започнах да го възпроизвеждам с българските думи, пословици, съзвучия. Пусках ги да се леят от мене. И се удивих как се бяха натрупали в млъкналата ми душа и как оживяваха и напираха да излязат на воля сега в тази чужда страна, пленителна и чужда. Беше някакъв компенсаторен рефлекс на липсата, на отсъствието. Преживяването беше невероятно. Чосър направи така, че и тук да се почувствам у дома си. Никога няма да му се отплатя за този дар.

И тук естественият ми въпрос е - има ли някой герой на Чосър от "Кентърбърийски разкази", който би ви харесало да се беше появил като мигриращ персонаж във вашето собствено творчество?

Да, това би бил навярно самият Чосър, когото познавам по-добре от живите хора около мен и когото обичам за това, че приема света и с хубавото, и с лошото в него, че разбира всички човеци, и умните, и глупавите, и храбрите, и страхливите - не може да прости само на себичните и коварните, само тях, ако можеше, би оставил извън своя Ноев ковчег, който пренася до нас през потопа на времето цялото негово мироздание, кипящо от несъкрушима жизненост. След Чосър, макар и с различна стъпка и осанка, в живота ми влязоха други, не по-малко обаятелни поети: Шекспир, Марлоу, Джон Дън, Милтън, Дилън Томас, та и индийският гений Рабиндранат Тагор. Вниквал съм в тях с години и като изследовател, и като просветител на студенти, а и на по-широка публика, и като преводач-пресътворител на техните творби. Трудно ми е да преценя какво от това продължително интимно общуване се е просмукало в мен, за да стане моя личностна същност и да се прояви в собственото ми творчество. Със сигурност не са външните неща - разпознаваеми образи, обрати на речта и пр. Но някъде в дълбините на светогледа и на художествения импулс надявам се да личи, че близостта ми с тези великани е оставила следа. Още повече че, като се замисля сега, сред тях съм прекарал повече време, отколкото сред съвременниците си.

Разкажете малко за вашето председателство на Триморския съвет на писатели и преводачи на остров Родос... Живяхте ли там, с какво се занимавахте в този период? И за къщата на Лорънс Дърел, с чието обновяване сте ми казвали, че сте се ангажирали?

Бяха интересни пет години на организиране на международни срещи на писатели и преводачи от седемнадесет страни по бреговете на три морета - Балтийско, Черно и Егейско. Това бе част от започналото след рухването на Берлинската стена реинтегриране на Европа. Като един от основателите и първи председател на тази творческа асоциация в самия край на 20-и век и началото на 21-и имах възможност да участвам в създаването на кръг от литературни приятелства, обединени от взаимно доверие и симпатия, и на тази база да спомогна за развитието на широко общуване между литераторите в Централна и Източна Европа. Седалището на нашата организация, която съществува и досега, е на гръцкия остров Родос, едно място с прелестна природна и архитектурна среда и с богата история от средновековието до най-ново време. Тук действително през годините непосредствено след Втората световна война е живял и творил големият английски писател Лорънс Дърел, за когото Джордж Стайнър с право твърди, че е най-значителният представител на късния модернизъм. Дърел е обитавал една миниатюрна къщица, която беше заключена и занемарена заедно със старото турско гробище до нея. По инициатива на един от членовете на нашия комитет, румънския белетрист Еуген Урикару, ние подехме инициатива за нейното обновяване и отваряне за публиката. Радвам се, че усилията ни не са били напразни.

Питам ви сега за тази къща, защото ви снимах пред позапуснатата къща на Лилиев в Стара Загора преди две години, а и защото искам да стигнем до прекрасното ви стихотворение "За нуждата от паметници" в "Дендрариум". Видяхте ли, че пред къщата на Лилиев в Лозенец брезичката вече я няма? Сега тя е останала само във вашето стихотворение (вместо паметник).

Ние не щадим дърветата, но те, а не ние, са стопаните на тази земя. Били са тук много преди нас и ще останат след нас. Каквото и да правим с дърветата, те поникват отново и поемат по своя вертикален път към небето. И макар ние в скудоумието си да вярваме повече на камъка и метала и да си въобразяваме, че те са по-дълговечни и от тях трябва да строим паметниците си, дърветата в своето непрекъснато прераждане са способни да надживеят и планините. Който избере за своя опора дърветата, той ще възтържествува.

Не мога сега да не попитам и кога посетихте къщата музей на Уилям Уърдсуърт и кога написахте това стихотворение за нероматичното посещение там - скоро или не след това посещение? Това ваше стихотворение е много специално за английските поети и писатели, които са го чели и също са посещавали тази къща музей. Том Филипс казваше, че е имал същото усещане и вашето стихотворение му го е възвърнало, а и когато Иън МакЮън беше в София, сподели, че това е едно от стихотворенията, които са му харесали най-много в книгата ви Foresun.

Имах щастието още в края на шейсетте години на миналия век да видя Езерния район - едно от най-романтичните кътчета на Англия - и да пребродя с гребна лодка езерото Уиндърмиър, а после да вляза и в къщата на Уърдсуърт, в чиято поезия завинаги е обезсмъртена атмосферата на този пленителен край. Бях като замаян от впечатления. Не помня кога съм написал стихотворението, за което говорите. Струва ми се, че е по-късно, но картините от това посещение и досега са живи в паметта на сърцето ми. Рядко съм имал досег с място, в което цари такова вглъбено спокойствие и такова чувство за вечност.

Със следващия въпрос поемаме към вашата къща в Клисура. Тук, ако позволите, ще дръзна да предположа, че именно Клисура е "Градчето" в едноименното ваше стихотворение, с което започва книгата ви с избрана поезия, издадена от фестивала Стружки вечери на поезията през 2016 г. и претворена от един македонски поет и също като вас преводач на Шекспир - Богомил Гюзел, но искам също да ви попитам как се запознахте с него и има ли водеща роля Шекспир в това запознанство?

Добре, първо за Богомил. Чувствам го много близък, защото той е истински, човек без преструвки. Може да бъде много мил и внимателен, но и страшен, когато избухне. В неговия живот се е развихряла сложната и драматична съдба на днешна Македония и оттам извира огнената стихия в поезията му. За пръв път се срещнахме в Единбург през лятото на 1996 г. като делегати на конгрес на Международния ПЕН. Помня как седяхме на някаква каменна ограда, пиехме шотландска бира и с часове говорихме на английски. Защо на английски? Скоро след това разбрахме, че можем прекрасно да се разбираме и на родния си българо-македонски. Оттогава насам сме се срещали многократно, прекарахме заедно и една зимна почивка в Хисаря, където успяхме с жена ми да доведем и Богомил, и съпругата му, поетесата Лиляна Дирян, и където тя, за съжаление, откри първите тревожни симптоми на болестта, която скоро щеше да я отнесе от този свят. Няма да забравя как обикаляхме с нашата кола по разнебитените селски пътища, а Богомил и Лиле пееха на задната седалка. Богомил е един от най-известните македонски преводачи на Шекспир и ние редовно сме разменяли всяко ново издание на преводите си. Той пое щафетата от една друга преводачка и университетска преподавателка, Иванка Ковилоска-Попоска, с която също съм общувал и чиито интересни писма по проблемите на Шекспировия превод съм запазил у дома. Разликата между двамата е, че Иванка беше литературовед, а Богомил е англицист, но преди всичко голям поет. Гордея се, че той е преводач на моята стружка книга.

А сега за стихотворението "Градецът". То не е клисурско. Написано е под впечатлението от една екскурзия из Рила. Вечерта ме свари под някакъв суров каменист склон, който ми навя този внезапен хлад на екзистенциалното отчуждение и ме накара да потръпна. Но Клисура все пак е вдъхновила много от стихотворенията ми, а и от лирическите есета, дори понякога връзката да не е очевидна. Тук, в близкото обкръжение на природата, стегнатата от големия град душа се отпуска и оживява. Без този сгушен между двете най-български планини живописен край много в мен би се съсухрило и изсъхнало.

Не мога да не попитам и за жасмина, за злата къпина, за кедъра във вашата градина... Радвате ли се, че те станаха герои в "Дендрариум"? Някои от тези "герои" са се появявали преди това и в други ваши книги с поезия, някои излязоха на светло първо в книгата ви "Опит", но от "персонажи" в тази ваша книга с есета, размишления, стихотворения и поетична проза станаха едни от най-запомнящите се "герои" в "Дендрариум". Та искате ли да кажем за литературната история, колко цифром и словом от героите в "Дендрариум" живеят във вашата градина в Клисура? И Градинарят, който говори на храста, предполагам сте Вие?

Да, за мен е голяма радост, че събрах толкова много мои съжители между корицата на една книга, посветена на тях, крепителите на живота ни, живите същества, които непрекъснато предаваме и които винаги ни прощават и се връщат при нас като приятели. Дърветата, храстите, цветята, тревите и всички останали, пълзящи, крилати, катерещи се, ровещи и подскачащи - неизтребимият живот на тази планета, който я прави уютна за нас и който ни дава упование и надежда за бъдещето. Ще ми се да вярвам, че ние, човеците, ще имаме достатъчно разум да опазим това съкровище, а ако пък не, поне ще се окажем достатъчно безсилни да го унищожим. И накрая едно признание: правилно сте усетили, че аз съм градинарят, или по-точно, чиракът-градинар в тази стихосбирка, както Тагор е майсторът-градинар в своята знаменита едноименна книга, но, както и там, истинският Градинар е по-голям от нас, и е отгледал своята жива и животворна градина с много повече любов и умение от нас. Оставил я е на нашите грижи временно, за да види дали ще се справим.

© Емилия Миразчийска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2020, № 2 (243)