ЗАВРЪЩАНЕ

web

Стъпвам вкъщи - жално гледат два портрета от стената -
лъч удари и разсече мрежа, плетена в тъмата -
паяк там се крие, сладострастно скача, пие;
там с живота се прощава, жертва става там мухата.
Скърца някъде вратата и муцуна се провира,
и очи покорни светят, и звездички под краката,
маха с нещо изкривено, страшно мило и космато.
През прозорче слънце влита, виждам люлка отдалече,
понапрашена, но цяла, много чула, дваж видяла:
- Ела, Съньо, от горичка, вземи Митко за ръчичка,
та го хвърли в пъстра люлка-а-а-а-а, а-а-а -
Тук, над нея, дълги нощи майка ми е пяла и предяла
с хурка тънка и засмяна като облак вълна бяла.
Също тука, по-нагоре, виждам куна почерняла,
спомням баба как се моли, спомням леля как мълчеше.
Виждам още тук кратунка зяпа, зяпнала отдавна,
а на пода - обковано старо бабино сандъче.
И отворих го най-после - и какво ли вътре няма:
и килими, и колани, царски рубли и гердани,
рокли тънки и месали, шапки дядови от слама,
чак на дъното - коприна, тънко везана, постлана...
Трепна нещо и изблика - глас ли тихо ме повика?
Та оставих аз сандъка - леко стъпнах към вратата,
гледат жално два портрета - бяла, бяла е стената...

Март 1991

© Димитър Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2015, № 5 (186)