|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВРЪСТНИЧКАДияна Тончева Катя. Трийсет и пет-шест годишна. Две-три години по-голяма от мен. Жена като мен. Човек като мен. Говори, усмихва се, стеснява се, изчервява се. С чудесно чувство за хумор и прекрасен смях. Искрен и неподправен. Когато я питам някой от внимателно обмислените си въпроси, се замисля досущ като мен. А на други отговаря почти веднага. Катя. Монахиня. Домът й е този манастир зад нас. Седнали сме на една пейка отпред и си говорим за живота. За нея, за мен, за всички нас, хората. Краят на лятото е и плахо пристъпващата есен се усеща във всичко наоколо. Как минава един твой ден, я питам. Събуждам се в пет часа, усмихва се на възклицанието ми, и следват около три часа сутрешни молитви. После ме чака много работа - премитане, чистене на манастира, на двора. Свещниците се почистват всеки ден, задължително, а те отнемат много време. В градината се занимавам също доста, с всичките тия цветя, храсти, махва с ръка към тях. Изискват грижи. Като хората, добавя простичко. И пак се усмихва. Очите й се смеят. Блестят по онзи характерен начин. Една чиста тиха радост, която заразява. Кое ти е любимото време от деня? Всяко време. Липсва ли ти нещо? Не. Всичко, което ми е нужно, си имам. Виж колко е тихо и спокойно тук. Много ми харесва това. Имам един час вечерни молитви и към девет-десет часа си лягам, стига да съм свършила всичката си работа. Няма телевизия, телефон и компютър също. Не че не може да има. Просто не иска. Не й трябват, ми обяснява. Говори бавно и внимателно, гледа ме в очите. Топъл поглед. Кое е страшното в живота? Тук изобщо не се бави в отговора. Лицемерието, казва тихо. И войните. Много, много са страшни. Господ да ни пази. Интересувам се дали има някакви близки. Родителите и сестра й са починали. Няма си никого. Идва чак от Петричко. Господ я е довел тук. Така ми казва. Сянка на тъга за кратко помрачава бистрите й очи. Умълчаваме се. Заглеждам се в слабите й пръсти, спокойно легнали в скута й. Повече за миналото не говори. Аз и не питам. Седим на дървената пейка, заобиколени от градината, която създава със собствените си ръце, и гледаме към небето. В далечината прииждат черни облаци, движат се бързо и заплашително. Задава се буря, а няколко последователни гръмотевици я предизвестяват. Не се страхувам, не и в този момент. Седя кротко до това усмихнато момиче в черно, почти опрели рамене, а всъщност в два различни свята. Говорим си като стари приятелки, мълчим, както могат да си мълчат само сродни души и споделяме този единствен момент. Изживяваме го. Чувствам я странно близка, тази моя връстничка. После дълго време ще си мисля какво страшно нещо трябва да ти се случи някъде по пътя, за да се решиш на такава рязка промяна в живота си. Сега изглежда щастлива, каквото и да значи това. Изпълнена с простичкото удоволствие от това да си жив. Не е уморена, както повечето хора по тази земя. Изгубили посока и смисъл. Цел. Лутащи се из лабиринтите на живота, обезверени, пречупени. Сякаш някога в самото начало някой им е обещал най-прекрасното чудо, най-невъобразимото вълшебство и достигнали определена възраст в живота си, са осъзнали, че няма никакво чудо. Не е имало изобщо такова обещание. Още по-малко пък вълшебство. Тръгвам си и след няколко крачки се обръщам да погледна още веднъж самотната черна фигура в дъното на двора. Усмихва ми се. Усмихвам се и аз. Спомням си как гледах веднъж, преди време, един филм за Космоса. Тогава си помислих, че това е най-самотното място, което съм виждала. Една такава прилепваща тъга, необяснима такава, ме обзе, гледайки самотното въртящо се кълбо, въпреки всичките тия милиони хора, живеещи на него. Същата тъга, която изпитвам всеки път, щом погледна към нощното небе. Не знам защо си спомням точно в този момент за това. Може би е свързано с лекото усещане за докосване до Бог, което почувствах тогава и сега. Не, то не е самотно, това момиче. То е в дома си. И има всичко.
© Дияна Тончева |