ОБЕЩАНИЯ

Дияна Тончева

web

Отваря очи. Затваря ги. Не иска да погледне до себе си и да види, че е било просто сън. Не отново. Толкова пъти я е сънувал, така реална и плътна, съвършено негова, топла и присъстваща. А след събуждането се утаяваше една такава горчивина от болезнената й липса, едно тихо отчаяние от невъзможността на този сън.

Отваря очи. Поглежда надясно. Тук е. Въздъхва от облекчение. Съвсем реална като биещото му до пръсване сърце. Спи точно, както си я е представял. Бързо, накъсано дишане, сякаш и насън не може да стои на едно място, по корем, ръцете заровени под възглавницата, косата разпиляна върху нея. Спи като бебе. Невинно и нехаещо за света наоколо. Гледа я и не може да повярва, че е тук. До него. В леглото му. Навежда се внимателно и я вдишва. Вдишва я дълбоко и с наслада. Сигурно така мирише животът. Като нея. На нея. Няма да я буди. Иска да разтегне този момент, колкото е възможно повече. Да я гледа, да попива чертите й, за да ги съхрани в паметта и душата си. Знае колко бързо и лесно избледняват. Не че с нея е възможно. Понякога му се приисква да можеше. Да се събуди някоя сутрин, да я потърси в себе си и да не я открие. Понякога само, много рядко. През повечето време не може да си представи колко пуст би бил животът му, ако не я беше срещнал. Колко безсмислен и бездомен би бил самият той.

А така да го дразнеше в началото. Не можеше да си обясни с какво. Дали с тая присмехулна усмивка, смеещите се очи или острият език, не знаеше. Просто изпитваше непоносимост към нея. Имаше чувството, че му се подиграва. Избягваше да ходи, където знаеше, че ще бъде и тя. А когато се засичаха, нещо в него го караше все да се конфронтират, да спорят, да я засича. Да види влагата в очите й, за да спре. И да си тръгне бързо оттам.

Не знаеше какво му става. Сам на себе си се гневеше, че си позволява да му въздейства така. Никога, с никоя жена не му се беше случвало. Всичко ясно и точно, без драми, обяснения и последствия. И те го знаеха. Толкова години, минавайки безпрепятствено през живота, с такава лекота и безгрижие, и изведнъж това нещо. Толкова години съзнателно беше избягвал усложненията, че в един момент най-самоуверено реши, че опасността е преминала. Не е ли невероятно ироничен този живот?

После нещо стана. Сякаш чу звука от скършването на онова в него, което мислеше, че липсва. Започна да я търси. Да я търси отчаяно и невротично, както наркоман търси дозата си. От усмивката й му се ревеше, а тъгата й се просмукваше и в неговото тяло. Заряза всички останали. Всичко останало. Светът му посивяваше рязко, когато нея я нямаше. А понякога я нямаше за дълго. Тогава място не можеше да си намери. Идеше му да отиде в планината, там горе, на най-високото и да вие, да вие. Да изкара това нещо в него, което едновременно го тровеше и държеше жив.

Тези неща никога не завършват добре, казваше единственият му приятел. Гледаше го мрачно и му говореше. Но нямаше никакво значение. Нямаше връщане назад. В пропаст без дъно се беше хвърлил и никакви загрижени съвети не можеха да го върнат на повърхността.

Искаше му се майка му да беше жива. Да отиде при нея и да й разкаже всичко. Или пък да помълчи. Така или иначе тя щеше да разбере. Щеше да сложи главата си в скута й и тя да го милва по косата, докато изсъхне и последната му сълза. Както едно време. Щеше да му каже, че всичко ще се оправи. И после да го попита дали е гладен.

Тя въздъхва в съня си и се обръща по гръб. Не се събужда. Поспи още малко, моли се наум. Като се събуди и ще се разбърза. Долепва ухо до гърдите й и се заслушва в галопиращото й сърце. Може да го слуша цял живот. Слуша го и някаква топлина се разлива по цялото му тяло. Достига до най-отдалечените замръзнали участъци и ги разтопява.

Помни я като малка. Дъщерята на другия му стар приятел. Вече отишъл си. Диво, непокорно същество, каращо околните да се съобразяват с него. Да го следват. Не то тях. Малко диваче, което те опитомява с широката си усмивка и забравяш всякакъв яд. Гледа те с онези огромни очи, сбърчило луничавия си нос и не можеш да си спомниш за какво си му се карал.

Знае защо толкова го дразнеше, когато я видя след всичките тия години. Чудесно знае. А така да се противеше в себе си. Направи, каквото можа, за да не пропадне. Всичко, което му беше известно, направи, но напразно. Не можеш да избягаш от съдбата си, както обичаше да казва баща й. Клише, но дяволски вярно.

Затваря отново очи. Яростно ги стисва, както когато беше малък и нещо го уплашеше. Или когато беше разстроен. Вярваше, че като затвори очи, и то ще изчезне. Просто ще се изпари. Заслушва се в умореното си старо сърце. Толкова хора, така различни, а сърцата им еднакви. Помпат и изтласкват. "Сърцето представлява кух мускулест орган с възрастови, полови и индивидуални характеристики, който играе ролята на помпа в сърдечно-съдовата система и по този начин поддържа кръвообращението." Това е. Но и не само това. По дяволите, не само това.

Ще се събудиш, малката ми, ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Ще ме познаеш и ще се усмихнеш. Ще ти кажа, че ако понесеш гледката на вехтото ми тяло рано сутрин като тази, значи имаме шанс и занапред. Ти ще ме нахокаш, както си знаеш, а после ще се пресегна за четката на нощното ти шкафче. Ще те реша дълго, дълго, ще подредя косата ти, ще я вдишам, за да запомня аромата й. Ще те целуна по носа, по едното и по другото око, и ще ти кажа никога, ама никога да не криеш луничките си. После ще ми позволиш да те облека бавно и ще закусим заедно. Както всяка сутрин оттук нататък. Ще измислим имената на децата ни, докато те гледам как пиеш кафето си. Знаеш ли, че мога цял живот да гледам как пиеш кафето си? С две тънки пръстчета обхващаш грациозно чашата, а останалите щръкват смешно. Ще ти обещая всички залези до края на дните ни, защото знам колко ги обичаш. Това ще бъде нашият ритуал. Вечер, щом наближи часа, ще отиваме на някое хубаво място, всеки път различно, ще те хващам за ръка и ще гледаме мълчаливо. Изгревите няма да ти обещавам, защото знам колко обичаш да спиш, но аз ще лежа кротко до теб, чакайки да се събудиш. Ще броя вдишванията и издишванията ти и това ще ми стига. Обещавам. Поне веднъж на ден ще те вдигам високо във въздуха и ще те въртя. Ще те въртя, докато се смееш и пищиш едновременно. Обичам да слушам смеха ти, знаеш ли. Смехът ти ме кара да се чувствам безсмъртен и намерен. Жив ме кара да се чувствам. Вечер ще ти разказвам приказка за лека нощ. Всяка вечер. Различна приказка. Ще ти разказвам, докато гледам сънливите ти очи да се затварят. Ще...

Събужда се. Този път наистина. Около минута му трябва да осъзнае, че е сънувал сън в съня. Сън в съня? Наистина ли има такова нещо? Болката в главата го удря така силно, че бързо се надига от леглото и отива до кафе-машината. Запалва цигара, поглежда чашата с кафе в ръката си и се замисля. Така ли я държеше? Или с три пръста?

Една година, откакто ги няма с баща й. Отваря гардероба да вземе черна риза, но бързо затваря очи. Някой ден ще събере всички тия рокли и ще ги махне. Някой ден. Не сега.

© Дияна Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2015, № 10 (191)