Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ПАМЕТ НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛО

Борислав Кирилов

web

Сънувах, че съм на село. Баба реди малката масичка с пържени картофи, зелник, гъста бобена чорба, а в малката печка се пече златна тиква. Аз хапвам от всичко по много. Дядо влиза и ме вика да обиколим из една от ливадите. Тръгваме заедно из тъмнозелените ливадяци. Говорим си нещо, потопени в зеленината. Наоколо цвърчат пилета, а аз нагъвам лакомо златни круши и мятам с все сила огризките в близкия дол, откъдето се чува свежият глас на пенливия ручей. С два-три скока изкачвам малко баирче, покрито с диви тъмночервени ягодки, правя малко букетче и почвам да вдишвам божествения му аромат.

Събудих се на сутринта, подгонен от една невъобразима тъга по отминалото време. Исках пак на село при баба и дядо. Знаех, че тях вече ги няма, и все пак, дълбоко в себе си, вярвах, че добрите им души бродят скришом там някъде из малкото селце, из чистия му въздух. Отчаяно ми се прииска отново да се гмурна в зеления планински хаос, да усетя аромата на боровата гора, да нагазя из дълбоките буйни ливади, да полегна на шарения килим от нежни игличета и теменуги; да видя как я карат овошките, които някога дядо ми бе засадил, да усетя отново вкуса на плодовете им, особено тези на тъмночервената череша.

Купих самолетен билет за България и след няколко месеца на трескаво очакване вече стоя пред голямата табела, някога снежнобяла, на която бе изписано името на селото.

Тръгвам с бодра крачка из неасфалтирания път, който сече селото на две, и зяпам встрани в очакване да видя някоя позната физиономия, наострям слух в очакване да чуя някой познат глас. Вървя около километър покрай къщите. Нищо. Пущиняк. Като след апокалипсис. Животът е побегнал нанякъде с все сила. Няма жива душа. Няма да се мерне човек да шета из двора. Тук-там от разнебитената мазилка на къщите изпълзява някой гущер зеленяк и лази безцелно из грапавите стени. Накъдето и да се обърна, виждам запуснати дворове, на чиито врати висят нападнати от ръждата табели, на които с черни букви пише ‘‘Образцов дом’’. Ръждясали скелета държат в плен умрелите лозници, от които никога вече няма да се роди вкусното златно грозде. По средата немеят грохнали къщици с тъжни физиономии, сякаш всеки момент се канят да се сгромолясат от старост. Отпред, изпъдили най-нагло зелената тревичка, удушили най-безмилостно нежните цветя, се перчат грозни тръни. До тях грозни храсталаци водят безсмислен, разгулнически живот. Гледам остарелите овошки - тъжни свидетели на случващото се - как вехнат болни из тоя змиярник.

Продължавам из самотията. Криввам вляво из шубраците в опит да намеря бистрата рекичка. Иска ми се да зърна отново пенливите й води, да чуя мелодичното й бълбукане. Но не! Няма и помен от нея. Реката е изчезнала, а с нея и целият горски свят. Сега там се белеят едри сухи камъняци. Там, където някога гъмжеше от свят, сега е мъртвило. Не се чуват звънците на стада, които в летните дни се трупаха да пият от студената бистра вода. Няма ги вече и птиците да запеят из гъстата шума. А само как веселяха селцето със своите песни! Няма го щъркела, когото чакахме с такова нетърпение да долети от далечни земи. Гнездото му е наполовина разрушено.

Натъжен се връщам на пътя. Вървя около половин час. Стигам сърцето на селото. Спирам при едни храсталаци. Там, където сега се ширят тия грозници, беше веселата поляна, на която се събирахме майските вечери да гоним парцаливата топка, да се боричкаме, да играем на жмичка. Пред мен като на лента минават головете, които съм вкарвал, причуват ми се веселите детски звуци и кикотенето, от които някога ехтеше селото надлъж и шир, привиждат ми се ухилените физиономии на другарите ми от детинство, които грейват по лицата им след сътворението на някоя геройска пакост. Зад някогашната четвъртита поляна лежи осакатена постройка с премазана физиономия. Някогашното училище. Там, където някога са бръмчали рояци деца, сега си почива едно измършавяло краставо куче, обречено на глад и самота.

Продължавам с плаха стъпка да изкачвам лъкатушещия прашен път. В далечината, под сянката на голям орех, виждам фигура на човек. Приближавам се. Един измършавял, прегърбен старец се подпира на тояжката си. Става ми жал за оставения на произвола дядо, който е принуден сам-самичък, с пенсията си от 140 лева, да се бори за своето съществуване. Ставам пряк свидетел на садизма на немотията. Тя сякаш с бръснарски ножчета е секла лицето му бавно. Безброй дълбоки бръчки зеят като рани по почернялата му кожа. Когато отваря уста да изкаже мъката си, виждам, че зъбите са забегнали нанякъде. Изнемощелият му гласец разказва една до болка позната история, напоена с човешка скръб. Останал сам. Бабата си отишла рано от тоя свят. На децата им дошло до гуша от мизерията, зарязали всичко и тръгнали из чужбината да търсят препитание. Не са идвали вече години, и той страда. Живи ли са? Здрави ли са? Дали ще ги види, преди да се спомине? Тези въпроси мъчат бедната самотна душица на стареца ден и нощ.

Гузен си взимам сбогом и потеглям нагоре по стръмния път. Докато катеря пътя, чувам някакво буботене. От прахта изскача като някакво чудовище един голям камион и профучава покрай мен. Подир него иде цяла армия от такива. Всичките са натоварени до козирката със съсечени дървета. От прозорците се подават нагло онези фундаменталисти, които неуморно громят горския свят вече десетилетия. Въоръжени до зъби с резачки и топори, тези гадини пълзят из вековните дъбови гори и без милост взимат живота на столетните дървета. Гледам в близкото дере налягали мъртви безброй стари букаци. Гледам тази трагедия и се чудя на глупостта на тези диваци, сътворили това чутовнo престъпление. Да съсипеш вековната работа на природата е грях, който няма равен. Слънцето и земята са работили хиляди години заедно. Слънцето е давало щедро топлината и светлината си, а земята своите утроба, води и жизнени сокове да изхранят и отгледат тия гиганти, а сега едно стадо глупци беснее безнаказано и трепе наред. Тези овчи натури не знаят, че това, което са сторили, няма как да остане безнаказано. Ядосана, майката земя пак ще събере водите си и ще ги прати да удавят още някое селище. Не спирам да се чудя на егоизма на тези първобитни човеци. Не разбират ли, че само след няколо години децата им, внуците им, ще ходят болнави из стерилни пущиняци заради едната лакомия?

Качвам стръмнините, които заграждат селото, и с тъга си спомням буйната растителност, която някога ги покриваше. Сега те стоят чисто голи. Не мога повече да ги гледам тия плешивци. Отвращават ме с голотата си. Въртя им гръб и поглеждам селото отвисоко. Виждам един мъртъв организъм. Умрялото поле. Грохналите посивели къщи, нападнати от бодливите тръни канибали. Селото се е превърнало в една мърша. Безплодна мърша, затисната като в менгеме от голи стръмнини. Като го гледам така, ме напада една невъобразима тъга по безвъзвратно отминалото време. Иде ми да плача като дете. Тръгвам си завинаги оттам. Никога повече кракът ми няма да стъпи из тия гробища. Само се моля да има Господ, защото ако има, всички онези, участвали волно и неволно в затриването на българското село, във физическото ликвидиране на нашите баби и дядовци, в изтребването на горския свят, ще гният в ада.

 

 

© Борислав Кирилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2015, № 5 (186)