Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХИТРАГЕНЬО

Борислав Кирилов

web

Лилчо, познат още като Хитрагеньо, последовател на Бутрагеньо, беше световно (НЕ)известен български футболист. Футболист да се нарича първа радост бе за него, но по топката да тича, виж, това ставаше само насила. Всъщност то за футбол и без това нямаше никакво време. Като всички съвременни ритнитопковци, Лилчо прекарваше часове из разкрасителни салони. Не за друго, а просто защото професията футболист го изискваше.

С космалак по природа, той с часове лежеше проснат по корем, а после и по гръб, и квичеше, докато клетата козметичка изкоренява гъсталака от големия му гръб, докато плеви буренясалата гръд. След часове страдание, той се изправяше ни жив, ни умрял, с почервеняла и много изпъпчена кожа, сякаш нажокана от най-едрата коприва, и продължаваше напред - към фризьорския салон, към лелчето маникюристка, към близкия солариум. И така чак до късно.

Някъде по залез слънце, калайдисан, без ни един косъм, като опърлен от горелка, пременен в най-лъскавите дрехи на света, с грижливо направен алаброс, Лилчо маршируваше по чаршията и като регулировчик размахваше ръце да каже здрасти на всички, които го погледнат, негови познати, но и непознати. После, след безброй лицеви тигели нагоре и надолу, много уморен, но и успокоен, че е видян от всичко, що може да вижда, почетен от всичко, що знае да почита, той сядаше на най-елитното кафене, кафенето с най-готините столове и маси, и висеше там с часове, пазеше столовете да не избягат нанякъде.

Точно там, той, пред свои близки и далечни, държеше най-пламенните речи, държани някога, разказваше най-чудните разкази, разказвани някога, разправяше най-смешните вицове, разправяни някога, разтягаше най-забавните лафове, разтягани някога, създаваше най-невероятната история, създавана някога. Там той биеше силен шут на връзката причинност-следствие и свободен, без багаж, тръгваше на екскурзия из близкото и далечно минало. Дриблираше с времето, подритваше го напред-назад, нагоре-надолу, и майсторски жонглираше с истината.

Той бе спал с Джена, но и с Глория, а и с Преслава; бе ритал с Меси и Роналдо; бе шамаросвал Кобрата и брат му; бе говорил със Сър Алекс, но и с Венгер; бе чел не само Ботев, но и Вазов; бе обядвал с министъра Обама и с Джим Кери, политика, там някъде из съедините амеркански щати, май в град на име Австрия, и така нататък, и така нататък.

В такива моменти, когато лъжите, коя от коя по-дебела, лъсваха дибидюс, Лилчо финтираше насъбралите се слушатели и бягаше с бясна скорост от кашата, която лъжовните му думи бяха забъркали. За да избегне срама, той тураше голяма точка, за да обърне нова страница, на която се концентрираше върху другаруването си с големите звезди. Така той ставаше звездоброец и броеше ли, броеше. Азиса, Сашо Роман и Устата; Пищова, Крика и Дудука; Кичка и Луната; Фики и баща му; Лорда, а и Денди; Галев, но и брат му; Джорджано, но и Дриско; Златка Русата; и Черната; Сашка, Васева, от Дупница; разправяше той, бяха истински звезди, такива едни големи, с природа звездовидна, звездообразна, такава като неговата. Точно затова ги уважаваше. Защото бяха от една порода. Сваляше им шапка. Ако имаше някой, който можеше "да опраи изпърдялата държава", хвалеше се Хитрагеньо, това щяха да са те, неговите приятели, гореспоменатите. А и не само.

Точно заради тези си приятелства с големите звезди на малка България, но и заради престижната професия, която се опитваше да упражнява, Лилчо бе дълбоко уважаван и безкрайно почитан от цялата общественост в града. Само щом лачените му, остри като нож, обуща докоснеха лепкавия дансинг и местната чалготека ставаше на врящ котел. В миг всичко вътре вреше и кипеше. Дангалаци, дълги като мертеци, широки като гардероби, правеха ограда да го пазят. Фейсбукфрендки мятаха лакти да му се покажат. Големци пращаха бутилки да му се докажат. Мес(т)ни политици хвърляха погледи да му се прикажат. Лелчета му даваха безплатно на тоалетна да му се подмажат. Фолкдиви грачеха за него. Диджеи викаха по него. Рототоми пукаха до него. Салфетки падаха на него.

Всичкият този калабалък пълнеше гърдите на Хитрагеньо с големи количества въздух. Той едрееше и големееше, дуеше се като балон. Ако не беше пустото земно притегляне, което дърпаше понадебелелите му задни части (не случайно колегите футболисти му викаха Гъзан), щеше да литне из джибрения цигарясал въздух на заведението. В такива сюблимни моменти походката му ставаше несравнима, направо неповторима. Той се изгърбваше и пристъпваше така, сякаш го мъчеха всичките болести на света, които можеха да ударят човек в кръста, и гърба, а и врата: дископатия и плексит, и лумбаго и радикулит, и шипове и ишиас, и най-лошата от всички - дисковата херния.

Понякога обаче, докато гърбавееше и гъзарееше, и тежкарееше из навалицата, се случваше някой слепец да не го отрази и да не му даде предимство. Тогава ставаше лошо. Кръвното на Лилчо удряше двеста и той ставаше кисел като киселец. И киселееше, караше се, крещеше, готов да избие всичко, що шаваше из тъмното, да сгази като пърхутки, като буболечки всичко, що се изпречи на пътя му. Тогава той в яростта си ставаше доктор - пращаше в интензивното; после зъболекар - вадеше зъби, без упойка; а накрая и интернист хирург - вадеше далаци и гръкляни.

След първата водка обаче му минаваше и лошотията изчезваше като пушек. Ставаше добър и добрееше, защото беше изтъкан от добрина. Движеше из навалицата и добруваше - вдигаше наздравици; веселеше с лудите си танци; чорбаджийстваше, мяташе кинти, черпеше наляво и надясно малки и големи, тънки и дебели, неизвестни и известни; кавалерстваше, правеше път даже и на мравката; коцкарееше, целуваше девойки, но и лелки; и с големи, но и с малки; и хубави, и грозни; с мустаци, но и без; без татута, но и със, със силикон в устата, но и без.

Веднъж обаче на излизане от чалготеката се сбута с някаква сеньорита и на мига се влюби лудо в чудните й одежди, силиконовите устни, в многото импланти, в яркото червило, в интересните гердани, в сините й лещи, тюркоазени като морето, в изкуствените нокти, лакирани в червено, в изкуствените зъби, в шарения грим, в дългия екстеншън, в сладкия парфюм. Обичаше кифлите, а тя му приличаше точно на това. Много сладка, отвсякъде издута, леко пухкава, препечена, много напудрена. Почервенял като карамфил, той почна да хълца и заеква в опит да изтърси нещо в негов стил, но успя само да издума: Ти имаш ли си фейс? А бойфренд? Когато тя отговори на първото с да, а на второто с не, в душата му настана пролет. И тогава той, влюбен до уши, реши да направи на най-прекрасната жена на света най-романтичния, най-екстравагантния, най-прекрасния подарък, който някой някога беше правил на някого. Как обаче трябваше да изглежда такъв подарък? Това си бе проблем, голям като мамут, който Лилчо на мига запретна ръкави да решава.

Той дълго, като някаква линейка, сновеше напред-назад из улиците, спираше тук, спираше там, правеше ляв завой, после десен, връщаше се, и после пак тръгваше нанякъде, ровеше в носа си, докато умува, скубеше коси и псуваше по най-каруцарския начин недосетливостта си. И след месеци родилни мъки голямата му глава роди най-лудата, красива и романтична идея, която тя някога бе раждала. Той щеше да напише “Л + Л = ЛОВЕ” на самия колизеум. Да, точно така! Там в Рим, не къде да е. Да го знаят, да го помнят, да разправят за него, защото такава забележителна персона, такава красива любов, като от сонет на Шекспир, трябваше да бъдат разнасяни от уста на уста, от маса на маса, от компютър на компютър, от планета на планета, и кой знае още от какво на какво во веки веков.

 

 

© Борислав Кирилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2015, № 11 (192)