КРАТКА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД

Борислав Кирилов

web

Годината бе 1989, когато комунизмът някак си се гътна и демокрацията се пръкна. Високопарни идеи, непознати чувства, чужди категории, вкусове и ценности, модерни учения, мирогледи, понятия като кърлежи се впиха в социалното ни тяло. Настана небивала дандания. Граници между добро/зло, нормално/ненормално, морално/аморално, болен/здрав, мъж/жена паднаха. С главата надолу се преобърна представата за успял/неуспял, умен/глупав, красив/грозен.

Битието стана едно такова качамачено, времето едно такова кукувиче, настроението едно такова кокаиново, политиката една такава пещерна, проблемите едни такива чворести, бизнесът един такъв кокошкарски, взаимоотношенията едни такива зоологически, споровете едни такива юмручени, настройката една такава гурбетчийска, градовете едни такива мургави, ежедневието едно такова бозаво, заплатите едни такива лилипутени, а пенсиите анорексични, обядът един такъв баничарски, образованието едно такова бананово, ценностите едни такива тенекиени, любовта една такава магистрална, музиката една такава туземска, журналистиката една такава николаева.

Сред уродливите обстоятелства мъжете почнаха да момеят, жените да мъжеят, умовете да слабеят, телата да дебелеят. Народиха се странни креатури. Направо мутанти. Появиха се първите ходещи трикрилни гардероби, които кръстиха мутри, първите силиконови плейбеци, които кръстиха фолкдиви, първите ходещи дудуци, които кръстиха журналисти, първите ходещи подлоги, които нарекоха социолози, първите ходещи ботуши, които нарекоха футболисти, появиха се и синджирените гласоподаватели и политическите хамелеони.

Наистина 90-те бяха едни улави времена, но днес времето е по-улаво от всякога. Държавата все повече започва да отговаря на критериите за лудница. Всеки го играе някакъв. Всеки се мисли за някакъв и лудее, влиза в роля с мръсна газ. Трамвайджия се мисли за лорд, строител за президент, пожарникар за премиер, тарамбукова глава за законотворец, момиче с безброй лицеви операции, заприличало на грудка в главата, се изкарва първа красавица.

Сутрешните блокове приличат на психодиспансери. Гюрултия. В едната стая рошави социолози, с паднали предни огради, наредени до мухлясали професори и историци, псуват в ефир като хамали всичко живо и неживо. В другата политици с хипопотамени глави и кравешки шкембета се силят на други някакви с глави като едри камъни, ръсят тъпизми, разправят тинтири-минтири, а бедните водещи се опитват да ги усмирят. Такива каруцарски беседи и словесни сополи скандализират цялото ми същество. Мутиралите физиономии и дебелите лъжи ми действат като развалена манджа - лицето ми става жабешко зелено, гади ми се. Небивалиците ми действат като кромид - неконтролируемо рукват сълзи от очите. Дебелочието ми прави скомина - настръхвам целия като таралеж. Бабаитлъкът, нескритият тежкарлък ми действат като едра зелена коприва - прищя се целият.

Като говоря за лудници, няма как да не спомена и големия брат. Не съм привърженик на конспиративните теории, но е очевадно, че това реалити има някаква по-дълбока мисия от това да показва пряко примитивни същества със зооповедение, за които кльопачката стои над всичко - тя занимава душата им, вълнува кръвта им, дава храна на разговорите им. Сякаш някой отнякъде се опитва да натурализира, да нормализира девиантното поведение на тези кроманьонци, да го превърне в норма, променяйки съзнанието на българина, убеждавайки го, че тези вътре са средностатистическите българи. Иначе как да си обясним факта, че всичко, що бръмчи и кукурига, печели симпатията на зрителите? Казват ни, че България обича и стои твърдо зад хъшлака спиртомер, жената География, зад онова Нещо надрасканото, зад онова кукуригу, което се гласи да става президент.

А какво да кажем за човека, който отива на купОООн? Гледаш го на телевизора цъфнал като трендафил и не знаеш как да реагираш, не знаеш какво да го правиш - да му се смееш ли, да го жалиш ли, да го ненавиждаш ли за некадърността му. То е ясно, че в държава, в която сеирът вълнува кръвта повече от всичко, успехът на този “певец” се основава на принципа “ти го плюваш, а оно си мисли - дъжд вали”. И все пак, струва ми се, трябва да потърсим отговорност от онези, които ни го пробутват, правят го модел за подражание на младите и чрез дискурса си нормализират некадърността и неможенето.

Дойде време, в което тези, които драскат по колизеума, бъркат Австралия с Австрия, фекалната вода със светена, викат на подлога сказуемо, мислят алтруизма за аутизъм, разправят, че Вазов е от Карлово, знаят Винету, но не знаят Бойчо Огнянов, грачат като гарвани, но ги водят за славеи, имат дипломи, но не знаят къде е университетът, станаха мнозинството, нормата. Срамота е днес да не го играеш джигит, да не караш в насрещното, да не си карал пиян, да не си издраскан от главата до петите, да не предпочиташ винкел пред писалка. В такъв един дамаросан свят за шест стека контрабандни цигари лежиш в Бобов дол, за обир на банка - на Бали, ако си си купил диплома от университет по хранителни технологии, ядеш кюфтета в парламента, ако си учил (ама наистина си учил) политология в някой престижен университет, готвиш кюфтетата.

© Борислав Кирилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.10.2015, № 10 (191)