МЕЖДУ ЛЮБОВТА И ФИЗИКАТА, ИЛИ КРАТКА ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА

Бойка Петрова

web

Лемнискàта. За много хора, за които математиката е terra incognita, лемнискàта не говори нищо. Но на математически език, или по-скоро в едно графично изображение, тази непозната думичка изразява идеята за безкрайност. Символът за безкрайност носи точно това странно име - лемнискàта. Позволявам си това учудващо математическо въведение именно поради хилядолетната нужда на човека да разбере безкрайността на вселената. Която безкрайност обаче би била единствено възможно разбрана от една теория за всичко, обединяваща двата полюса в теоретичната физика - теорията на относителността и квантовата теория на полето. А това би било графично изразимо в едно елегантно уравнение или казано по друг начин - да ожениш времето и пространството.

"Теорията за всичко" (2014), филмът на Джеймс Марш, който на фона на безброй многото биографии за знайни и нетолкова знайни гении на нашето време, съумява да разкаже по един удивително увлекателен начин историята на световноизвестния физик Стивън Хокинг. Без това да бъде скучновато досадно откъм прекомерност на теоретичност или пък прекаленост откъм трагико-драматизъм, имайки предвид болестта и физическото състояние на Хокинг. Напротив, лентата е по-скоро вдъхновяваща одисея за борбата и силата на духа, за брака на Хокинг с Джейн Уайлд и трудностите, през които и двамата минават, когато Хокинг започва да губи способността за движение и говор. Филм за връзката между двама души, макар и замислен като биографичен.

Лентата преминава през десетилетия от живота на Хокинг (Еди Редмейн), започвайки от неговите студентски (докторантски) безгрижни години в Кеймбридж до написването на "Кратка история на времето" (1988). Така ограничено, филмовото време е структурирано около няколко значими научни открития и белязано от влошаването на неврологичната болест. В една сценична последователност на екрана виждаме блестящия учен по астрофизика в публичността, но успоредно е загатнато и скритото, интимно лице на болестта, задкулисно правеща всекидневния живот почти невъзможен.

Може би очакванията от филма за всеки зрител са да проследи в някаква ретроспекция събития за важността от откритията на Хокинг или пък как се превръщаш в учен от световна величина, или пък как човек би се справил с толкова тежка болест. Но, реално, нищо от това не се случва. Или по-скоро то се случва, но без филмът да отдава особено значение на всичко това, фокусирайки се основно върху връзката между Хокинг и Джейн. Филмът е поделен между двамата герои, които в своя партньорски диалог разказват помежду си и между другото биографията на физика Стивън Хокинг.

В същото време обаче Джейн Уайлд е по-скоро анонимна, в началото не научаваме нещо повече за нея освен че е студентка по литература, специализираща средновековна испанска поезия. Колкото повече се влошава състоянието на Хокинг и способността му за себеизразяване, толкова повече вниманието към него намалява, а филмът се концентрира главно около това какво е да си около него. А то никак не е лесно и съвсем не е приятно. Ако зад всеки успял мъж стои една силна жена, то това със сигурност е истината за Стивън Хокинг. Джейн Уайлд е силна, вдъхновяваща жена, успяваща да се справи с всички проблеми; жена, опитваща се да има академична кариера, чийто единствен грях е, че се е омъжила за мъжа, когото обича. За когото е избрала да се грижи и не е изоставила въпреки болестта на Лу Гериг. За това и най-силният момент в "Теорията на всичко" е напускащата мъжа си Джейн.

Може би това, от което "Теорията на всичко" най-много страда, е, че никога не получаваме достатъчно от Джейн Уайлд, знаейки, че сценарият за филма е адаптирана версия върху нейния мемоар. Разказът не върви от първо лице и нямаме ни най-малко екранен речетатив на гласа на Джейн, който да ни въведе в живота на Стивън Хокинг. Именно в някаква поделена пространствена и диалогова матрица сценаристът МакКартън адаптира текста на Джейн Уайлд за екран, като позицията е някак наблюдаваща отгоре.

Ако можем да говорим за някаква логика в професионалното развитие на определен режисьор, то Джеймс Марш би бил сполучливият пример за това. Носителят на Оскар за 2008 г. за документалния филм "Мъж върху жица" започва своята кариера именно в сферата на документалистиката, заснемайки няколко кратки филма за BBC, а това намира и своето логическо продължение във филма "Проектът Ним". В някаква успоредност, или пък може би в умишлени промеждутъци, Марш работи и върху драмите "Кралят" (2005) и "Танцьор със сенките" (2011). Вероятно опитът и в двата жанра, документалистиката и драмата, прави възможно съвместяването им в един проект, а именно "Теорията на всичко", и то в едно съвсем определено позитивно съзвучие. Марш, заедно с Беноа Делом правят възможно това съзвучие с използването на различни снимачни техники - някои сцени на филма напомнят домашните видео/кинозаписи, които несъмнено всеки от нас има, докато в други определено личи едно професионално боравене с пространството през кинематографски поглед, всичко това допълнено с една умела работа със светлината. При това без ни най-малко вниманието да бъде разконцентрирано. А това, което на финала се получава, е един професионален дизайн на кадри, вървящ в синхрон с разказваната история, без непременно или целенасочено да я засенчва.

Това, което Джеймс Марш си поставя като ясна цел - да надникне в живота на брилянтния физик отвътре, не би било възможно без актьорската игра на Еди Редмейн и Фелисити Джоунс. Безспорно е, че Редмейн печели зрителското възхищение именно чрез начина, по който успява да пресъздаде физическия Хокинг - болестта е немилостиво трансформирала тялото на физика, но това, с което Редмейн впечатлява, е начинът, по който прави възможно запознаването ни с личността на физика. Остроумието, чувството за хумор, упоритостта на характера са толкова истински, колкото истинска на екран е и самата болест. Ако за Еди Редмейн ролята е очевидна, то за Фелисити Джоунс това не е съвсем така. Борбата на Хокинг или по-скоро всичко, през което той преминава, е някак смислово доловимо във филма, най-малкото поради влошаващото се физическо състояние, докато ролята на Джейн предполага една мултифасетност, в която Фелисити Джоунс поднася на зрителя най-сложните чувства и мисли единствено чрез мимика, жест или съвсем лека промяна в изражението. И съвсем сигурно е, че играта на това актьорско дуо съумява да направи "Теорията за всичко" впечатляващ филм.

Не, няма да кажа филм, който си заслужава да се види, или пък ще изтъкна факта, че е номиниран в редица категории за Оскар. Това е без значение и едва ли е единственото мерило за стойност на един филм. Това, което несъмнено си заслужава да се види, е силата на духа. И на двамата.

© Бойка Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2015, № 6 (187)