РОМАНИТЕ НА ЛОРАН ГУНЕЛ И ПРОСВЕЩЕНИЕТО НА ХХІ ВЕК

Амелия Милчева

web

Ако Лоран Гунел бе написал наръчници със съвети към всички, които се интересуват от проблематиката за личностното развитие, едва ли би имал толкова зашеметяващ успех. Съвременният човек все по-често посяга към множество научнопопулярни произведения, за да си изясни защо не е щастлив, защо не може да забогатее или да бъде обичан, защо не успява да се хареса на началника си или на клиентите си. Сред всички книги, които ни привличат с магически заглавия, обещаващи успех, трудно можем да изберем тази, която ни е необходима. Оказва се, че трябва да прочетем безброй по-забавно или по-суховато написани произведения, предлагащи някакво решение на проблемите ни - психологически, емоционални, сексуални, поведенчески и какви ли още не. Ако предпочетем да се образоваме в тази насока, спокойно можем просто да гледаме предаванията на "Дискавъри ченъл". Много опростени и забавно представени теории за способностите на човешкия ум, глупост или за човешките възможности като цяло постоянно ни заливат от този телевизионен канал.

Във времето на интернет и социалните мрежи, с няколко кликвания можем да се информираме почти за всичко. Достоверна или не съвсем правдива информация ни залива отвсякъде. Уикипедия става все по-полезна и се обогатява постоянно с нови статии. Въпреки че експертите се чувстват ощетени, дори енциклопедии като "Ларус" или "Енциклопедия универсалис", написани от тях, също са достъпни онлайн. При това не само в интернет или по телевизионните канали, а по много други начини научнопопулярната литература, вулгаризацията на всякакво знание са предпочитано занимание както за футуролози и уфолози, така и за сериозни учени със завидна академична кариера.

Всички романи¹ на Лоран Гунел са част от съвременната образователна литература, посветена на личностното развитие. Интересното за тях е, че авторът предпочита да използва средствата на художествения текст, за да изложи идеите си. Почти като Волтер, който през ХVІІІ век пише своите "Философски новели", за да изложи философските си концепции по оригинален и много по-достъпен начин.

Интернет и новите технологии позволяват в наше време да бъде постигната фикс идеята на Eвропейското просвещение - всеки човек да може да бъде образован. Всъщност в началото на ХХІ век по-скоро всички могат лесно да се информират. Колкото до образоваността, тя изисква все пак доста усилия, не само да имаш достъп до интернет и Гугъл.

Три от романите на Лоран Гунел - "Човекът, който искаше да бъде щастлив", "Бог пътува винаги инкогнито", "Денят, в който се научих да живея" - са сюжетно конструирани като романи на възпитанието.

Главните герои в тях, въпреки че вече не са младежи, намират свой наставник и преминават през различни етапи в личностното си развитие. Следвайки поставените от наставника задачи или преодолявайки различни изпитания, героите преоткриват себе си и намират решения на проблемите си.

"Обезумелият философ" е сюжетно построен като приключенски роман върху перипетиите на преподавател по философия, който открива непознат свят, но същевременно се стреми да го промени и дори унищожи, мотивиран от болката по загубената любов и желанието за отмъщение. Негови съветници са различни философи, чиито идеи и мисли главният герой постоянно си припомня, за да обоснове и оправдае пред себе си своите действия, тъй като напълно съзнателно нарушава ред морални норми.

Лоран Гунел използва в някои от романите си и похвати, познати от трилъра - поддържа постоянно интереса на читателя с ред загадки, които се изясняват едва в края на текста след разследвания или подозрения на героите, след неочаквани обрати на действието и криминални интриги.

От познавателна гледна точка романът "Човекът, който искаше да бъде щастлив" е наситен с информация. Действието на романа ни пренася в едно от най-желаните места за много туристи от планетата - остров Бали. Романът е кратък справочник за обичаите и нравите на балийските жители, за особеностите на тяхното мислене и световъзприятие, за възможностите, които предоставя това магическо място за развлечения, активна почивка и екзотика. Балийската действителност и населението на острова са разкрити чрез погледа и преценките на главния герой - учител, почиващ си в Бали. Името на героя се споменава само в разговор с холандска двойка туристи, а националността му не е уточнена, освен че е включен в категорията "хора от Запада".

Без да има каквито и да е здравословни проблеми, героят на Лоран Гунел посещава от чисто любопитство балийския лечител Самтянг. Обективно погледнато, учителят няма и особени житейски проблеми, освен този, че все още живее сам. Когато Самтянг му споменава, че е нещастен, той веднага обяснява причините за неговото страдание. Те се коренят в начина на мислене на учителя. Такава е изходната точка в позицията на Самтянг и тя е зададена още с будисткото мото на романа - "Ние сме това, което мислим. С мислите си изграждаме нашия свят." В последвалите беседи между лечителя и учителя са загатнати множество идеи, свързани със съвременните психологически теории за личностно развитие, с религиите на хиндуизма, будизма или християнството. Множество техники на невро-лингвистичното програмиране също са илюстрирани в хода на действието. Предимството на романа при излагането на тези идеи се състои в това, че простичко и под формата на диалог или като взаимодействие между наставник и ученик, двамата герои всъщност разкриват как може човек да се промени, за да постигне дълбоко стаени и потиснати свои желания или да развие нови умения.

Аз-повествованието в романа дава възможност на главния герой да изповяда най-съкровените си мисли и чувства, а диалозите с лечителя Самтянг допълват тази изповед. Гледната точка на учителя е постоянно изразена и разкрива непрекъснато лутане между негативизъм, ирония и дори цинизъм. Героят постепенно се променя в посока към самокритика и желание за възприемане на балийската действителност, както и на собствените си слабости по различен начин. Аз-повествованието освен всичко споменато, представлява типичен просветителски похват, целящ фикционална достоверност, тъй като истинността на преживяното от главния герой е твърде условна.

Личностното развитие на главния герой е подтикнато чрез осмислянето и обсъждането на неговите представи за себе си и околния свят. Самтянг го провокира с ред въпроси, както и със задачи, които учителят трябва да изпълни до поредната им среща. Учителят понякога се съпротивлява и отказва да изпълни всички поставени задачи. Сюжетното действие и развитието на героя се основават на желанието му за промяна, което е провокирано от беседите и поставените задачи.

Само в началото на романа "Човекът, който искаше да е щастлив" се очертават известни сходства с "Кандид" на Волтер. При среща между учителя и лечителя Самтянг двамата герои обсъждат проблема за предубедеността, която често ни пречи да достигнем до истината. За пореден път Лоран Гунел ни връща към идеята, че онова, в което вярваме, се превръща в наша реалност. На сетивно ниво лечителят дава множество примери за човешките възприятия, които изясняват относителността на възприеманата от нас действителност. Често усещанията за света и реакциите на събеседниците ни са твърде илюзорни. Същественото според Самтянг е, че информацията се трупа несъзнателно и индивидуално при всеки човек, като този процес, както и филтрирането на информацията в съзнанието зависят от вярванията на всеки един от нас. Примерите, които дава Самтянг, доста напомнят за "Кандид" на Волтер. Само че вместо за оптимист и песимист, каквито са Панглос и Мартен, става дума за предубеденост, че светът е опасен и че човек трябва да е винаги нащрек, а в противоположния случай - че светът е пълен с приятели, с мили, честни хора, на които винаги можеш да се довериш. След този разговор между учителя и Самтянг обаче сюжетното развитие в романа е напълно различно в сравнение с началото на "Кандид". Кандид е изгонен от замъка във Вестфалия и минава през множество перипетии при сблъсъка с действителността, която се оказва по-различна от най-хубавия от всички възможни светове. В романа на Лоран Гунел лечителят поставя нови две задачи на преподавателя, отново свързани с познание. Преподавателят трябва да събере сам информация, която е вече известна за лечителя. Най-близката идея между "Кандид" и "Човекът, който искаше да бъде щастлив" е изразена в края на същата среща между учителя и лечителя. Вместо сам да изложи информация относно плацебото, лечителят поставя задача на учителя да потърси в интернет и сам да събере необходимите данни. Тъй като краят на престоя на учителя наближава, удивен, той пита защо губят време и не говорят веднага по тази тема. Тогава лечителят заявява, че е най-добре събеседникът му от Запада сам да събере данните, за да не се съмнява, че са променени. Освен това според него човек не се развива, когато слуша някого да говори. Само чрез действие и натрупване на опит човек може да се промени. Всъщност това е и една от философските идеи на Волтер, свързани с познанието и изразени чрез развитието на неговия герой Кандид. Интересно е да се отбележи също така, че лечителят Самтянг не иска преподавателят да му плаща за срещите и беседите. Предлага му да се ангажира с обещанието да не пази само за себе си това, което ще открие, а да го разпространява. Отношението на балийския лечител към познанието напомня за смирението на западноевропейските средновековни монаси, които безкористно преписват книги, за да предоставят и на други хора своите знания. Следвайки заръките на Самтянг, героят разсъждава, сравнява и се чувства все по-дистанциран от действителността и заобикалящите го хора. Позицията на учителя Самтянг и отказът му да присъства на някои от срещите целят учителят сам да се сблъска с предубежденията си, с недостатъците си и да преодолее своите страхове. Подходът на Лоран Гунел при изграждането на взаимоотношенията между балийския лечител Самтянг и преподавателя целят изводи, сходни на уроците, получени от Кандид след сблъсъка с реалната действителност.

Изпълнявайки задачите, поставени от Самтянг, учителят сам достига до истините, свързани с избора, който правим в различни моменти от живота си. Някои примери, споделени в беседите между двамата герои, навеждат на паралели с общоизвестни християнски идеи, като тази за необходимостта да сме отворени към хората, както, ако човек почука на някоя врата, може винаги да намери разбиране и съдействие. Отново в тази посока е и обсъждането за вярата в доброто и в хората, както и за обичта към ближния. Според Самтянг трябва да се търси доброто у хората и към тях да се подхожда с любов, защото само така всеки може да бъде променен. Именно тази идея е често срещана във всички романи на Лоран Гунел, героите му обикновено намират решение на проблемите си едва когато любовта се върне или появи отново в живота им. В романа "Човекът, който искаше да бъде щастлив" обаче развръзката не идва с банален хепиенд за влюбена двойка, няма и сватба, подобно на тази между Кандид и Кюнегонд. Учителят трябва да се прости с доста голяма сума пари, за да продължи престоя си на остров Бали. Такъв е неговият избор след като със Самтянг са обсъдили въпроса за парите и саможертвите. Хиндуистката гледна точка на лечителя отразява значението на парите като етап в живота, през който човек си осигурява известна материална независимост. Обаче според Самтянг не е добре да се посвещаваме единствено на печеленето на пари. Трябва да се насочим към нещо друго, за да се развиваме и успеем в живота. Лоран Гунел тласка героя си към нов избор и отказ от някои ценности в името на други. За да се промени, героят му трябва да преодолее страховете си и да си повярва. Именно така завършва и романът. След като е осъзнал, че е способен да промени живота си, учителят предава придобитото знание на момиченце, което се появява пред него. Детето мечтае да стане мореплавател и капитан на кораб, но дядо му постоянно го обезкуражава. Учителят спокойно го убеждава, че не трябва да слуша онези, които му казват какво не е способно да направи. Самото то може да избере как да живее живота си.

Следващите три романа на Лоран Гунел - "Бог пътува винаги инкогнито", "Обезумелият философ" и "Денят, в който се научих да живея" - представят банални, но проблемни психологически казуси. Навярно именно затова множество читатели, преминали през подобни житейски ситуации, намират за особено полезни примерите и внушенията на Лоран Гунел.

В "Бог пътува винаги инкогнито" отново се появява сходна двойка герои - наставникът и неговият възпитаник. В този роман главните герои се срещат за първи път в Париж, на Айфеловата кула, в много критичен момент - единият от тях, млад и отчаян мъж, се кани да се самоубие. Наблизо обаче се появява възрастен човек, който го разубеждава. Самоубиецът е Алън Грийнмор, счетоводител, получил образованието си в САЩ. Неговата майка се оказва французойка, а баща му е неизвестен. Изоставена, тя заминава с американски бизнесмен за САЩ, тъй като успява да го убеди, че детето е негово и той се омъжва за нея. След като отрасва в САЩ, възпитаван от майка си, Алън решава след смъртта й да се завърне във Франция, защото работата на счетоводител му е безинтересна и има интуитивно усещане, че съдбата му минава през Париж.

Аз-повествованието не само в началото, но и до края на романа отново ни разкрива задъханата изповед на главния герой, който самокритично и дори със самоирония разказва всичко случващо се.

Алън Грийнмор работи като консултант по набиране на кадри. След страстна любовна връзка, продължила четири месеца, приятелката му Одри го напуска без никакво обяснение. Именно отчаянието от раздялата го тласка към самоубийство, което старателно планира. Алън намира статия, в която е обяснено къде точно от Айфеловата кула самоубийството би било най-сигурно. В нощта на опита за самоубийство спасителят на Алън му предлага сделка - Алън да остане жив и да прави всичко, което той му каже, а в замяна той ще му помогне да се справи с проблемите си и дори да стане щастлив. Загадъчният мъж се появява в началото на текста само с името Ив Дюбрьой, без никакви други обяснения.

От познавателна гледна точка романът е интересен с множеството техники на невро-лингвистично програмиране, които Лоран Гунел отново разкрива чрез взаимоотношенията между двамата главни герои.

Тайнственият спасител на Алън, Ив Дюбрьой, се оказва впоследствие психиатър със завидна ерудиция. Той е дори замесен в следствие с нещастен случай на успешно самоубийство и даже критикуван от Жак Лакан, представил се в пресата под псевдоним. Някои психоаналитични постановки или идеи на Ерих Фром се открояват в познанията на Дюброй, той намесва дори философията на Ганди в своите възгледи за личностното развитие на Алън. Мотото и заглавието на романа акцентират значението на риска и случайността в човешкия живот, като Лоран Гунел се позовава на мисълта на Айнщайн, че случайността, това е бог, който се разхожда инкогнито.

Всъщност в хода на действието става ясно, че събитията, предхождащи опита за самоубийство на Алън, съвсем не са случайни, а инсценирани и предумишлено предизвикани. В края на романа главният герой също си дава сметка, че случващото се в живота му изобщо не е случайно. Алън разбира, че необходимостта от лично развитие не бива да се смесва с достигането на висок социален статус, защото истинското развитие е по-скоро вътрешно. След всички перипетии героят си задава риторичния въпрос "Нали щастието се постига, като променяме себе си, а не това, което ни заобикаля?". Това е философията, обясняваща действията на неговия баща Игор Дубровски, който всъщност е тайнственият му спасител, желаещ не само да съхрани живота на някога изоставения от него син, но и да го направи щастлив. Проблематиката е същата като в първия роман на Лоран Гунел - щастие, успех, личностно развитие.

Сюжетното действие се развива според схемата на роман на възпитането до момента, когато Алън започва свое разследване, в което намесва дори полицията, за да разбере кой е всъщност Ив Дюбрьой. От този момент нататък романът става доста по-интересен заради новите интриги, съспенса и близостта с жанровата специфика на трилъра. Същевременно главният герой продължава да бъде насочван от наставника си и успешно се справя с всички задачи, поставени от Дюбрьой.

Развитието на Алън се осъществява в посока на преодоляване на комплекси, страхове, недостатъци и вредни навици като пушенето например. Алън е подтикнат към постоянно взаимодействие с хората при общуване, той трябва повече да цени себе си, да осъществява собствените си желания, без да се притеснява или стеснява, и дори да манипулира другите. Някои задачи, поставени на Алън от Дюбрьой, както и взаимоотношенията между главните герои напомнят за другите романи на Лоран Гунел. Авторът успява да задържи вниманието на читателя благодарение на жанровата хибридност на текста, характеризиращ се не само със спецификата на роман на възпитанието, но и с похватите на трилъра.

Последният роман на Лоран Гунел "Денят, в който се научих да живея" за съжаление доста се различава от предишните му текстове, станали вече бестселъри. Както от гледна точка на познавателната му стойност, така и по отношение на неговите литературни качества, този роман избледнява бързо в съзнанието на читателя. Може би защото някои идеи преповтарят познати от другите текстове на Лоран Гунел идеи или навярно защото сюжетната схема следва почти същото развитие като в "Бог пътува винаги инкогнито".

Главният герой на романа, Джонатан, отново е с френски корени по майчина линия, но живее в Сан Франциско. Той е сравнително млад, на 36 години. Занимава се със застрахователен бизнес, който не го въодушевява особено, при това е принуден да продължава да работи заедно с бившата си приятелка, родила тяхното момиченце, но предпочела да живее сама с детето. Джонатан случайно е наплашен от пророчество на гадателка, която го среща на улицата. Суеверието му го кара да й повярва, че скоро ще умре. Оттегля се за известно време от работа, прави си изследвания, които не разкриват никакви болести, и отива при леля си, за да се разсее. Марги, лелята на Джонатан, е твърде ерудирана и много оригинална личност. След активни занимания с археология, тя се отдава на изследвания в областта на биологията и въпреки възрастта си, все още остава в контакт с колегите си, тъй като създава своя фондация.

От познавателна гледна точка последният роман на Лоран Гунел е наситен с полезна информация, представена чрез диалозите между Джонатан и Марги, неговата леля, която става и негов наставник в търсене на отговори за проблемите му. По време на своя престой при Марги, Джонатан преосмисля своя начин на живот и си дава сметка, че е загубил напълно контакта с природата, увлечен от стихията на големия град и удобствата на консуматорското общество. Останал насаме с природата, без никакъв контакт с цивилизацията, тъй като не може да ползва смартфона си, Джонатан отново е щастлив, а общуването с леля му насочва развитието му към нови измерения. Внушенията на Марги разобличават живота на съвременния човек в консуматорското общество, принуден да се подчинява основно на външни стимули, останал без връзка със собствените си желания и същност. Простичко, но убедително тя описва характеристиките и частите на човешкия мозък, които предопределят различни способности и реакции. Някои хора остават на примитивното ниво на инстиктивните желания, вълнуват се само от въпросите за оцеляване, власт, секс, богатство и често са твърде агресивни. Други обаче имат по-развита емоционалност и осъществяват по-лесно своите взаимоотношения с хората, именно те могат да проявяват загриженост и себеотдаване. Най-развити в интелектуално отношение се оказват хората, които имат добра логика и способността да концептуализират. Идеалният вариант предполага човек с добре развит мозък, позволяващ му да съчетае умения за действие, емоции и абстрактно мислене. С много примери, които са ни познати, но ни озадачават, Марги представя на своя племенник и идеите на Рупърт Шелдрейк, биохимик и психолог, създал теорията за морфогенетичното поле, което свързва всички живи същества помежду им.

Джонатан се променя още докато остава при леля си и общува с нея. Когато се завръща в Сан Франциско, той продължава да действа според нейните съвети - изразява чувствата си пред бившата си приятелка, прави постоянно малки жестове, за да зарадва непознати хора. В бизнеса си става по-загрижен към клиентите, но това води до спад в печалбите му. Действията и разсъжденията на героя се променят в посока към позитивна самооценка, добронамереност и изразяване на съпричастност към хората. В крайна сметка се оказва, че леля му е изпратила гадателката, за да го накара да се замисли и промени. Развръзката също е доста банална - Джонатан се завръща при приятелката и момиченцето си, с които живее в идилия. Денят, в който се научаваме да живеем, се оказва онзи, в който се замисляме за смъртта. Ако успеем да се освободим от илюзиите си и осъзнаем истинските ценности в живота ни, бихме могли да бъдем самите себе си, да изразим чувствата си, да изживеем мечтите и живота си без съжаления. Тази изходна ситуация за развитието на героя обаче също не е особено оригинална. При това същата тактика е приложена в края на романа, за да бъде наказан със страх от смъртта и може би променен съдружника на Джонатан и приятелката му, опитал се да ги раздели и да ги измами. Гадателката се появява и пред съдружника, за да види линиите на ръката му и да разгадае бъдещето му. Страничните интриги в романа го правят актуален заради критиката на съвременното общество и по-специално на машинациите и меркантилността в света на бизнеса или на спорта, изобличени са воайорството, зрелищността, както и неправомерното използване на интернет в наши дни.

Романът "Обезумелият философ" се различава от другите текстове на Лоран Гунел не само със своята сюжетна структура. Различен е и подходът на автора към представянето на възможностите за личностно развитие на герой, изпаднал в психологическа и морална криза. Трудната ситуация, в която се намира главният персонаж на романа, се характеризира с негативизъм, озлобление, желание за мъст и разрушителност, породени от неочакваната и тайнствена загуба на любим човек.

Основните идеи на Лоран Гунел отразяват неговото критично отношение към съвременното развито общество подобно на последния му роман, "Денят, в който се научих да живея". Героите на романа се втурват в идиличния свят на Амазонската джунгла и успешно преобразяват примитивното, но хармонично устроено общество на индианска общност, като го превръщат в консуматорско общество. Същевременно те всяват сред местните жители тревожност, страх, индивидуализъм, съревнователност, липса на връзка с природата.

Главният герой, Сандро, е млад преподавател по философия в Нюйоркския университет, страдащ от смъртта на своята жена, журналистката Тифани, загинала по тайнствен начин в Амазонската джунгла. Сандро тръгва с група от четирима наемници, опитни в подобни експедиции, за да си отмъсти. Мъка, злоба и жажда за мъст са единствените чувства, които го тласкат към това рисковано приключение по местата, където е бродела Тифани. Когато наемниците предлагат на Сандро различни зверства за отмъщение, той отказва, защото желае жителите на Амазония бавно и мъчително да страдат и да бъдат нещастни до края на дните си. Своя пъклен план Сандро осъществява с помощта на наемниците, които прилагат различни способи или нововъведения в бита и живота на щастливите обитатели на местност в Амазонската джунгла.

Тъй като Лоран Гунел отново се стреми да разкрие преобразяването и личностното развитие на главния герой на романа, приключението в Амазония се оказва изпитание за неговите чувства и възможност за преосмисляне на собствения му живот. Преподавателят по философия преминава през период на развитие или по-точно на постепенна деградация, до момента в който остава сам в джунглата и е уплашен от смъртта. Сандро няма наставник. Взаимодействията с наемниците или с индианците, философските концепции, които си преповтаря със сентенции, както и споменът за предишното му уравновесено и успешно съществуване не го възпират да продължи по пътя на моралната си гибел. От разрушителния импулс на преподавателя по философия страдат не само индианците. Притиснат в мрака на самотното си озлобление, Сандро стига и до своето саморазрушение, тръгва сам из джунглата, без да знае къде да намери покой за съзнанието и душата си. Обаче пълният мрак в неговата душа изведнъж е изместен от осъзнаването на лъчистото съществувание и щастливото безвремие, царящи сред невинните амазонски индианци, слели се в пълно единение с природата. Инстинктът за самосъхранение пробужда в лоното на природата доброто у преподавателя. Той решава, че не трябва да върши злини, че трябва да се откаже от отмъщението, защото злото е товар, който го убива. Сандро осъзнава, че е създаден да разпространява доброто и си спомня, че мотивацията му да преподава философия се е основавала на желанието да споделя мислите на мъдреците, за да помага на студентите си да живеят по-добре и по-мъдро. След преживения страх от смъртта, като по чудо, преподавателят се спасява и намира път, за да се върне в лагера. Наскоро след това приключение Сандро разбира, че истинските виновници за смъртта на жена му са наемниците, които го съпътстват. Този обрат, присъщ на трилъра, кара Сандро да предпочете доброто и любовта на жрицата Елианта, за да остане в Амазонската джунгла и да заживее щастливо нов живот сред обитателите й.

Психологическият и житейският казус на преподавателя по философия, както и неговото развитие са по-скоро фикционални. Развръзката е доста банална и дори приказна с хепиенда си, защото авторът отново внушава идеята за победата на доброто над злото и на любовта над ненавистта.

От познавателна гледна точка романът "Обезумелият философ" е забавен с описанието на нравите, светоусещането и начина на живот на хората в Амазонската джунгла, която в наши дни е слабо изследван и все още непознат свят. Особено интересна е интерпретацията на различни философски концепции, които са озвучени от мислите и разсъжденията на преподавател по философия, съумяващ да ги приложи към подходящи ситуации или да ги използва манипулативно в друг контекст.

Ако наистина искаме да научим повече за традиционните общества, бихме могли да прочетем други книги. Съвременната антропология има забележителен напредък в изучаването на архаичните общности. Все пак бих споменала едно ново изследване. В книгата си "Светът преди вчера" Джаред Даймънд по актуален за ХХІ век начин, съвсем простичко и с богат илюстративен материал, ни представя връзката между живота в традиционните общества и някои практически страни на живота в модерния свят (Даймънд 2013).

По същия просветителски начин като Джаред Даймънд други "нови хуманисти" (вж. Новите 2006) разкриват в ред публикации и на различни форуми своите идеи, свързани не само с миналото, но и с бъдещето на човешкото общество, с различни научни открития и с възможностите за прилагането им.

Удивителен е замисълът на ФеймЛаб (2015), който стана популярен през последните години и в България. Като форум за популяризиране по достъпен начин на научни идеи, при това чрез кратки и ефектни презентации, ФеймЛаб разкрива убедително просветителския дух на ХХІ век. За съжаление, като много други конкурси ФеймЛаб има символични, но все пак парични награди и доста зрелищен характер, които обаче го характеризират отново като типично явление за началото на нашия твърде комерсиален ХХІ век.

Докато четях романите на Лоран Гунел и се опитвах да анализирам литературните им достойнства, доста се чудех какво толкова са намерили в тях множеството им читатели във Франция или по света. Спомних си за Рабле и посланието му към читателите на "Гаргантюа и Пантагрюел" :

Читателю, пред теб е повестта,
пристрастията свои забрави,
лишена от скандал и суета,
чети я весел и не се гневи!
Но съвършенство не търси, уви!
Ти ще намериш много добър смях,
утеха да ти дам се постарах.
Аз знам какво човека го боли,
не сълзи, бликащ смях във нея влях
и нека винаги те весели!

(Рабле 1982: 32)

Веселата енциклопедия на Рабле не би излекувала неговите "болни" читатели, както романите на Лоран Гунел едва ли ще спасят онези, които ги четат, за да намерят отговори за проблемите си в нашия стресиращ век. Обаче Рабле разширява кръгозора на своите читатели с хуманистичните си идеи и познания, весели ги с множеството образи и ги забавлява с богатството от неологизми. Лоран Гунел разчита на друг подход. Простотата на изказа и познатите сюжети са използвани от него, за да разкрие познанията си основно в областта на невро-лингвистичното програмиране и психологията. Сравняват го с Паулу Коелю навярно защото и в неговите романи често присъстват интертекстуални препратки към други автори, текстове или идеи. Сложни иносказателни послания няма, всичко е казано и обяснено в текста. За да бъде разбрано от всеки. Може би именно това привлича толкова читатели.

А съвременната литература често е доста потискаща, както споделя Бернар Вербер (2011) в свое интервю. За да избяга от тегобите си, читателят търси повече забавни четива или книги, които му помагат да се спаси във фикционалните светове на бъдещето или миналото. Понякога посяга и към образователна литература, посветена на личностното развитие, като романите на Лоран Гунел. Може би наистина подобни текстове помагат на читателите. Иначе едва ли Гунел би се наредил сред най-четените и продавани автори през последните няколко години.

БЕЛЕЖКИ

1. Четирите романа на Лоран Гунел са преведени на български език - "Човекът, който искаше да бъде щастлив", ИК "Колибри", 2009; " Бог пътува винаги инкогнито", ИК "Колибри", 2010; "Обезумелият философ", ИК "Колибри", 2013 и "Денят, в който се научих да живея", ИК "Колибри", 2015. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Вербер 2011: Интервю на Бернар Вербер. // Предаването "Гост", TВ5, 29.04.2011 <http://www.tv5monde.com/cms/chaine-francophone/p-15962-Bernard-Werber.htm> (30.10.2015).

Даймънд 2013: Даймънд, Дж. Светът преди вчера. София: Изток-Запад, 2013.

ФеймЛаб 2015: Лаборатория за слава ФеймЛаб 2015. // БНТ, 25.05.2015 <http://news.bnt.bg/bg/a/489195-uchatnitsi-va-v-fejmlab-predstavyat-naj-uvlekatelnite-razkazi-za-naukata> (30.10.2015).

Новите 2006: Новите хуманисти. Наука на ръба. Под ред. на Джон Брокман. София: Изд. "Прометей-И.Л.", 2006.

Рабле 1982: Рабле, Фр. Гаргантюа и Пантагрюел. Т. 1. Превод от френски Дора Попова. София: Народна култура, 1982.

© Амелия Милчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2015, № 10 (191)