ЗА СКАЗУЕМОТО ОПРЕДЕЛЕНИЕ И ЗА РОДНОЕЗИКОВОТО ОБУЧЕНИЕ

Ваня Кръстанова

web

Въпросът за уеднаквяването на терминологията в езиковедската литература, както и за обема и съдържанието на включения в нея конкретен граматичен материал, не е нов. Опитите да се обясняват едни и същи езикови явления с помощта на различни теории за езика или с различни версии на една теория, а оттук и с различен понятиен апарат безспорно допринасят за развитието на лингвистичните изследвания, но представляват само едната страна на проблема. По-тревожен е фактът, когато в едно и също езиково понятие се влага различно съдържание, което затруднява сериозно училищната практика.

Типичен пример за това е сказуемното (предикативно) определение, предвидено за усвояване в училищния курс по български език в 7. клас на СОУ. Съдържанието на понятието сказуемно определение не се интерпретира еднозначно в официалните граматики. Най-общо се обособяват две различни становища относно същностните характеристики на сказуемното определение (СО)¹. В едни от случаите СО се разглежда като функционално зависима част от пълнозначни глаголи. В други случаи се застъпва становището, че СО като синтактично явление може да образува синтактични конструкции както с пълнозначни, така и с непълнозначни глаголи, което силно размива границите между именния компонент на съставното именно сказуемо (сказуемно име) и СО. Приликата между тези два синтактични факта се задава от лексикално-морфо-логичната близост между тях и сказуемното име, така на СО се приписва предикативно признак на предмет, който се реализира на морфологично равнище от едни и същи части на речта - съществително, прилагателно, причастие, числително и местоимение.

Свободното тълкуване на СО в официалните граматики дава възможност на авторските колективи², съставящи учебниците по български език за средния курс, да избират определено становище при изясняването на сказуемното определение, което може да доведе до разлики в синтактичния разбор на едно и също изречение. Отъждествяването на именния компонент от съставното именно сказуемо (СИС) със СО е предпоставка за допускане на няколко съществени разминавания при синтактичния разбор. Ще илюстрираме казаното с пример:

(Сказуемно определение след непълнозначен глагол - според някои мнения.)

Още по-очебийни са разликите при съпоставка на изречения с пълнозначен и непълнозначен глагол. Срв:

Трансформацията на второто изречение има за цел да открои разликата в смисъла на двете фрази, след като пълноценният в лексикално отношение глагол е заменен с частично десемантизиран (или с копулативна връзка). Замяната на пълноценния глагол с непълноценен очертава следните различия при синтактичния разбор:

1. Определенията - разтреперан и уплашен (по същество причастия), изпълняват различна синтактична служба - в изречение А те се отнасят към второстепенните части на изречението, а в изречение Б те се отнасят към главните части (влизат в състава на сказуемото и образуват СИС).

2. Разлика има и при определяне групата на сказуемото. Сказуемното определение в изречение А влиза според нас в групата на подлога, а не в групата на сказуемото³. Причисляването на сказуемното определение към подложната група се опира на някои важни негови характеристики. Синтактичните свойства на думите се обуславят от тяхната семантика. По дефиниция СО е вид определение и носи най-типичните лексикални и граматични характеристики на тази второстепенна част на изречението. СО като признаково пояснение се приписва предикативно на някаква част на речта, изпълняваща служба на подлог или допълнение, която носи понятието за предметност (в най-широк смисъл). Както определението, така и сказуемното определение диференцира и индивидуализира предмета, към който се отнася, но по предикативен път. В комбинация с пълнозначен глагол СО посочва втори - допълнителен, признак на подлога или допълнението в изречението⁴, макар че тези признаци са от различни парадигми (на действие и на предмет). Въпреки добре известната двойна синтактична съотнесеност на СО с подлога и със сказуемото може да се приеме, че има определена йерархична зависимост между тях. Синтактичната зависимост е функция на семантичната и при СО тя е по-силна от подлога, отколкото от сказуемото⁵, тъй като пълноценният глагол може сам да приписва определен признак на подлога или допълнението. На синтактично равнище появата на СО се дължи на възможността да се посочи даден признак, който не може да се приложи атрибутивно към определяемото⁶, защото това променя смисловото ядро на изречението. (В нашия пример разликата е също очевидна: разтрепераният и уплашен съдия е различно от съдията седи разтреперан и уплашен). В такъв план синтактичната връзка между подлог, сказуемо и СО трябва да се детерминира от функцията на СО в изречението, която се свързва с разкриването на признак на определяемото, а не на действието. Така причисляването на СО към групата на подлога е напълно обяснимо и логично.

3. Различен е характерът на връзката между подлога и СО и между подлога и именния компонент от СИС. Сравни:

В. Дядо Йордан ходеше угрижен и замислен. (Елин Пелин)

Г. Дядо Йордан беше угрижен и замислен.

Признакът, който се приписва на подлога в изречение В, е преходен и отразява някакво моментно състояние, докато в изречение Г признакът се схваща като постоянен. Превръщайки се в синтактичен факт, СО пази семантичната си характеристика на признаково пояснение, но, за разлика от обикновеното определение, то получава собствени синтактични свойства - признакът, приписван чрез СО, се разбира като временен, като преходен, конкретно отнасящ се само за момента, за който се говори. (Димитър стои мълчалив е различно от Димитър е мълчалив.)

4. Извеждането на лексикалното съдържание на глаголите като основен разграничителен белег между сказуемното име и СО е най-сигурното средство за открояване на разликите между тях. По наше мнение лексико-семантичната характеристика на глаголите е най-важният критерий за появата на СО, а не фактът, дали на субекта или обекта може да се припише предикативно някакво свойство или белег⁷. Даден признак може да се припише на всеки субект или обект и това зависи само от контекста, който актуализира прякото или преносното значение на думите. Сравни:

Д. Девойката мълчеше замислена.

Е. Червеношийката мълчеше замислена.

Може да се установи, че СО се появява при пет от шестте категориални класа на глаголите⁸, обособени според типовата им семантика и парадигматичната й разчлененост, а именно: за дейност, за движение, за състояние, за самоизява, за положение (срв. играя уплашен, вървя уплашен, замръзвам уплашен, говоря уплашен, лежа уплашен). В шестия категориален клас се включват глаголите за протичане, които не означават отделни самостоятелни действия, а само определени техни страни, моменти, етапи: започвам, мога, желая и др. Невъзможността на този семантико-категориален клас глаголи да се съчетава със СО поради частичната си десемантизация доказва, че СО може да се появява само при пълнозначни в лексикално отношение глаголи. Лексикалното съдържание на глагола лимитира появата на сказуемното определение на синтактично равнище.

5. Възможността на именния компонент от СИС да приема пълен член, а СО да не се членува изобщо, е също важен разграничителен белег. Неприемането на постфиксална определителна морфема от сказуемното определение е не само формален израз на индетерминация. В основата на този факт е относителната синтактична самостоятелност на СО - то може да стои на различни места в изречението; между него и поясняваната част обикновено има дистанциращи елементи, то може да се обособява⁹. Сказуемното определение винаги пояснява конкретно детерминиран подлог (обикновено членуван или изразен със съществително собствено име), като му приписва индивидуализиращ, но актуален само за времето на глаголното действие признак. Сравни:

Жената слуша разсеяна.

Разсеяната жена слуша.

Употребата на СО или на сказуемно име зависи от семантиката на изречението. Предикативното приписване на признака в двата случая има различен характер, който трябва да бъде осмислен от учениците. В единия от случаите се актуализира постоянен признак (чрез СИС), а в другия се извършва актуализация на временен за поясняваното име признак. В такъв смисъл семантиката на изречението се подчинява на чисто прагматичен критерий - доколко информацията, заложена в езиковата комуникация, се осъзнава от адресанта като свойство с постоянен или временен характер. Поставеният от нас въпрос е предварително ограничен само в рамките на училищното езиково обучение и не засяга всички аспекти на проблема. Идеята е да се намери равновесието между фундаменталните и приложните лингвистични изследвания. Съвременните езиковедски проучвания имат преимуществено теоретичен характер, но трябва да са особено коректни по отношение на практическата си приложимост; тълкуването на основни теоретични постановки, върху които се гради училищното езиково обучение, трябва да бъде безспорно и уеднаквено. В този смисъл при преиздаването на такива ценни езиковедски трудове като „Граматика на съвременния български книжовен език" на БАН е необходимо да се осъвременят и прецизират някои становища¹⁰. Различните трактовки на едно и също езиково явление в отделните статии на томовете е предпоставка за разминавания и в учебниците по български език за СОУ.

БЕЛЕЖКИ

1.Виж цитираната литература. [обратно]

2.Имат се предвид трите учебника по български език за 7. клас на СОУ с автори: К. Димчев и колектив, Т. Бояджиев и колектив, М. Васева и колектив. [обратно]

³ Вж. ГСБКЕ - т. III, 1983, с. 136, и Съвременен български език, 1998, с. 563.[обратно]

4.Вж. Пашов, 1989, с. 285. [обратно]

5. Подобно становище изказва и Ив. Недев, с. 142, като посочва, че връзката между СО и подлога е първостепенна.[обратно]

6. П. Пашов разкрива тази прилика, вж. цит. съч., с. 285. [обратно]

7. Вж. Ст. Стоянов, цит. по Брезински, 1995, с. 203. [обратно]

8. Тук привеждаме семантико-категориалната класификация на Ст. Георгиев, 1996, с. 74 -76. [обратно]

^9. Вж. Брезински, с. 200-206. [обратно]

10. Вж. напр. ГСБКЕ, т. II и т. III от 1983 г. Вж. за сказуемното определение и в новото издание на ГСБКЕ, т. 2, 1998, част първа. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. София, 1998.

Брезински, Ст. Кратък български синтаксис. София, 1995.

Бъркалова, П. Българският синтаксис - познат и непознат. Пловдив, 1997,

Граматика на СБКЕ. Т. 2. Морфология. Част I. София, 1998.

Граматика на СБКЕ. Т. 3. Синтаксис. София, 1983.

Маслов, Ю. С. Граматика на българския език. София, 1982.

Недев, Ив. Синтаксис на СБКЕ. София, 1992.

Пашов, П. Практическа българска граматика. София, 1989.

Стоянов, Ст. Граматика на БКЕ. (Фонетика и морфология). София, 1964.

© Ваня Кръстанова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 5
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2001, № 8 (21)

Други публикации:
Български език и литература, 2001, № 5.