ДИКЕНС ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СТЕФАН ЦВАЙГ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В спомените си, озаглавени "Светът от вчера", Стефан Цвайг набелязва един ръководен принцип, който остава в сила през целия му живот и насочва неговото дело: "В жертвоготовното служене за начеващия писател се крие повече сигурност, отколкото в собственото му творчество, и нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно." Самият Цвайг, живял от 1881 до 1942 година, подчинява книжовната си дейност на една цел: служенето на прекрасното. Смята себе си за "гражданин на света", защото красотата, и най-вече красотата на изкуството, не познава държавни граници, нито национални или езикови бариери.

Тази естетическа нагласа формира и есеистиката на Стефан Цвайг. Тук той съчетава психологическата наблюдателност и интереса към необикновените състояния на човешката душа с пространната си начетеност, с вкуса към историята и "великите личности" в стила на Карлайл.

Есеистичното му дарование се разкрива най-пълно в творби, посветени на любимите му духовни учители. Още през 1904 година двадесет и три годишният Цвайг публикува първата си монография, в която представя живота и делото на своя младежки кумир Пол Верлен, а само няколко години по-късно вече замисля цикъл биографични есета под общото заглавие "Строителите на света". Поредицата трябва да разкрива "типологията на духа" и да има не само художествено-познавателна, но и научна стойност. Четирите тома, публикувани от 1920 до 1931 година, включват наблюдения върху творческите съдби на Балзак, Дикенс и Достоевски ("Трима майстори"), на Хьолдерлин, Клайст и Ницше ("Борбата с демона"), на Казанова, Стендал и Толстой ("Трима поети на своя живот") и на Месмер, Мери Бейкър Еди и Фройд ("Изцеление чрез духа").

В "Строителите на света" Стефан Цвайг прилага особен художествен метод: чрез личностите онагледява определени идеи - нека припомним историографската книга на Симеон Радев "Строителите на съвременна България". Така Цвайг отнася Балзак, Дикенс и Достоевски към ония епическа творци, които създават в романите си "втора действителност", наред с вече съществуващата. А Казанова, Стендал и Толстой представя като писатели, в чиито произведения властва "духът на самоизразяването". Хьолдерлин, Клайст и Ницше са за него "демонични натури", които презират действителността като нещо незадоволително. Всеки от тях по своему е метежник, размирник и бунтар срещу съществуващия порядък. Цвайг наблюдава героите си и в отношението им към времето, в което живеят. Той посочва, че Дикенс описва СВЕТА НА СЕМЕЙСТВОТО, Балзак - СВЕТА НА ОБЩЕСТВОТО, а Достоевски - СВЕТА НА САМОТНИКА. Според него Дикенс е обхванат от времето си, докато Балзак обхваща своето време. Докато стихията на Балзак е наслаждението, тази на Достоевски е страданието.

В поредицата "Строителите на света" особено място заема есето "Дикенс", създадено през 1919 година, понеже тук Стефан Цвайг използва похват, станал характерен за цялото му биографично творчество: вместо да говори направо за писателя и неговите произведения той изследва най-напред въздействието му върху обществото и отзвука на книгите му в света. Този похват отвежда към идеите на рецептивната естетика, добила широко разпространение едва през последните десетилетия. Цвайг говори за ентусиазма на хилядите читатели, посрещали някога с бурен възторг всяка от онези сини книжки, излизащи веднъж месечно - поредна част от Дикенсов роман, - които днес жълтеят в шкафовете на библиофилите. Хората нямали търпение да дочакат пощенския раздавач и изминавали по две мили, за да го пресрещнат и да получат по-рано книжката си. Зачитали се в нея още по обратния път, един надничал през рамото на друг, трети почвал да чете на глас и само най-добросърдечните поемали с бърза крачка към къщи, за да занесат по-скоро плячката на жена си и децата си. Така е бил обичан Дикенс във всяко селце, във всеки град, в цялата страна, а и отвъд пределите й - от целия англоезичен свят, пръснат по всички краища на земята; обичали са го от първото запознанство с него до сетния му час. Никъде в деветнадесети век не се среща друга тъй неизменно сърдечна близост между един писател и неговата нация, отбелязва Цвайг.

Според него такова огромно, както по обсег, така и по дълбочина, въздействие на едно литературно творчество може да се получи само благодарение на рядкото съчетание между две обикновено противоборстващи стихии: между гения и традицията на неговото време. Защото отличителният белег на гения е именно в това, че той като олицетворение на зараждащата се традиция е враждебен на отмиращата традиция, че като родоначалник на едно ново поколение той предизвиква на кървава борба поколението, изживяващо времето си. А Дикенс - продължава Цвайг - е единственият голям писател на своя век, чиито дълбоко съкровени лични замисли съвпадат с духовните потребности на неговото време. Романът му напълно отговаря на вкуса на тогавашна Англия, творчеството му е материализация на английската традиция. Дикенс, това е хуморът, жизненият опит, моралът, естетиката, духовната и художествена същност на шестдесетте милиона души, живеещи отвъд Ламанша. Не той е авторът на това творчество, а английската традиция - най-силната, най-богатата, най-самобитната, но поради това и най-опасната сред съвременните културни традиции, заключава австриецът Стефан Цвайг.

Но защо тази традиция да е толкова застрашителна за изкуството? Защото е коварна: тя не е ледена пустош, негостолюбива и неуютна, тя мами с топло огнище, с мекота и удобство, но поставя морални граници, ограничава, направлява и трудно понася свободния творчески порив. Тя е скромно жилище със застоял въздух, защитено от опасните бури на живота, весело, приветливо и гостоприемно, истински роден дом с камините на еснафското доволство, но тя е затвор за оня, който чувства като своя родина целия свят, а най-висша наслада намира в блаженото, изпълнено с приключения скитничество из необятните простори.

И "гражданинът на света" Стефан Цвайг се заема да определи в есето си къде е мястото на Дикенс в йерархията на литературните ценности. Според него творчеството му е само ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО, но не и ГРАНДИОЗНО, за каквото го е предопределяла гениалността му. И причината не е в Англия, не е в неговата кръв, а в характера на времето, което Дикенс не може да промени. Той е лоялен поданик на една кралица, на кротката, деловита и незначителна кралица Виктория; той е гражданин на една целомъдрена, уютна, благоустроена държава, лишена от размах и страст. Поривът му е бил възпиран от леността на епохата, която била сита и искала само да преживя. Както Шекспир е храбростта на жадната елизабетинска Англия, така Дикенс е предпазливостта на ситата викторианска Англия. За да се хареса на онова време, изкуството е трябвало да бъде леко смилаемо, да не тревожи, да не разтърсва с бурни емоции, а само нежно да гали, да бъде сантиментално, но не и трагично. Дикенс е благочестив и плах; всичко съществуващо предизвиква у него доброжелателно учудване, едно постоянно, по детски радостно възхищение. Той е доволен и не иска много от живота: такива са и героите му. Един Балзаков герой е алчен и властолюбив, той изгаря от амбициозна жажда за власт. И героите на Достоевски са пламенни и необуздани, тяхната воля отхвърля света и с възхитителна ненаситност протяга ръка от делничния към истинския живот; те не искат да бъдат еснафи и простосмъртни. У всекиго от тях, при цялата му угнетеност, искри опасното гордо желание да стане месия. Героят на Балзак се стреми да завладее света, героят на Достоевски - да се издигне над него. И единият, и другият напрегнато търсят да се изтръгнат от ежедневието, да постигнат безкрайността. А всички Дикенсови герои са скромни. Какво искат те? Сто фунта годишно, една мила съпруга, дузина деца, хубава трапеза за добрите приятели, къщичка край Лондон с изглед към зелена морава, с малка градинка, скромна шепа щастие.

И Стефан Цвайг отсъжда: "Буржоазна е атмосферата на всички Дикенсови романи. Неговата велика и незабравима заслуга всъщност се състои в това, че той открива романтиката на буржоазното, поезията на прозаичното." В есето намираме ценното наблюдение, че епохата на викторианска Англия би завлякла Дикенс в своята сита посредственост, би го стиснала здраво в прегръдките на популярността, за да го направи адвокат на своето лъжливо целомъдрие, ако той не разполагаше с друг един свят, в който творческият му порив е намирал спасение. Кой е този свят? Ето как го определя Стефан Цвайг:

"Този блажен, свободен свят, над който не тегне английската мъгла, е страната на детството. Английското лицемерие окастря човешката чувственост и изцяло подчинява възрастния човек под своята власт; на децата обаче е позволено да изживяват райски безгрижно своите чувства, те още не са англичани, а само малки светли човешки цветове, техният пъстър свят още не е помрачен от мъглата на английското лицемерие. И тук, където Дикенс е можел да действа свободно, несмущаван от английската си буржоазна съвест, той е създал безсмъртни образи. Годините на детството в неговите романи са неподражаемо прекрасни; струва ми се, че никога няма да се забравят в световната литература тези образи, тези и весели, и сериозни епизоди от зората на живота.

Кой би могъл да забрави одисеята на малката Нел, да забрави как заедно със стария си дядо тя напуска дима и мрака на големия град и отива сред пробуждащата се зеленина на полето, кротка и невинна, и блажено съхранява своята ангелска усмивка през всички премеждия и опасности до самия си край.

Дикенс обича децата истински, за него те са най-чистата проява на човешката същност. Когато иска героите му да изглеждат симпатични, придава им детски черти. Заради децата той обича дори онези, които вече не са деца, а вдетинени - слабоумните и душевноболните. Във всеки от романите му се среща по един от тези кротки луди, чиито бедни, изгубени сетива се реят подобно бели птици високо над света на грижите и болките, за които животът не е проблем, задача, бреме, а блажена, съвсем непонятна, но красива игра. Трогателно е да се види как Дикенс описва тези хора. Докосва се внимателно до тях, като до болни, и ги увенчава с ореола на добротата. За него те са блажени, понеже са останали завинаги в рая на детството.

Защото детството е раят в произведенията на Дикенс. Четейки негов роман, винаги изпитвам тъга и боязън, когато децата порастват, защото знам: с това ще се изгуби най-сладкото, невъзвратимото, поезията скоро ще се смеси с условностите, чистата правда - с английското притворство. И той сам като че ли споделя това чувство дълбоко в душата си, защото с голяма неохота пуска своите любимци в живота. Не ги съпровожда никога до зрялата им възраст, когато те ще затънат в баналното и ще станат бакалите и каруцарите на живота; сбогува се с тях, след като ги е извел през всички опасности до свещените двери на брака, до огледално спокойния залив на удобното съществуване. А детето, което е обичал най-много от цялата пъстра редица, малката Нел, в чийто образ е увековечил спомена за едно рано починало, скъпо на сърцето му момиченце, той изобщо не допуска до суровия свят на разочарованията, до света на лъжата. Нея той завинаги задържа в детският рай, преждевременно затваря сините й нежни очи и я оставя неусетно да премине от светлината на ранното детство в мрака на смъртта. Прекалено много я е обичал, за да я предаде на реалния свят."

Стефан Цвайг завърша есето си за Дикенс, като припомня отново необикновеното въздействие на неговите книги. Посочва, че едни творци създават сила, други - покой. Чарлс Дикенс е възпял един от миговете на затишие в света. Днес животът е станал по-шумен, машините трещят, времето лети по-бързо. Но идилията е безсмъртна, защото тя означава жизнерадост; тя се връща отново, както синьото небе след буря - вечното избистряне на живота след душевните кризи и трусове. Затова и Дикенс не ще излиза от забравата всеки път, когато на хората им потрябва радост, когато, притомени от трагичното напрежение на страстта, те ще поискат да доловят тайнствената музика на поетичното, излъчвана от тихия обикновен живот.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.11.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.