ИЗВАЯНИЯТА НА ВРЕМЕТО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МАРГЬОРИТ ЮРСЕНАР

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Именитата френска писателка, живяла от 1903 до 1987 година и останала в литературата преди всичко с двата си големи исторически романа "Мемоарите на Адриан" и "Творение в черно", се връща на два пъти към темата за въздействието на времето върху човешките творби - веднъж на шестдесетгодишна възраст и после две десетилетия по-късно - през 1982, няколко години преди земния си край. Така възниква есето "Времето - този велик ваятел". Интересите на Юрсенар винаги са кръжали около проблемите на хуманизма и традицията, около отношението между мит и литература и взаимопроникването между културата и живота. Вече член на Френската академия, писателката сякаш иска да остави в това есе своето философско завещание, с което да умиротвори духа си и да уталожи чувството за житейска преходност с прозрението за нетленността на красотата, изваяна не само от човешката ръка.

Юрсенар отбелязва, че в известен смисъл животът на една статуя започва в деня, когато тя бива завършена. Благодарение на усилията на скулптора е преодолян първият етап - пътят от канарата до човешките очертания; с течение на столетията обаче следващият етап, в който последователно ще се редуват обожание, възхита, любов, презрение или безразличие, преминавайки през различните степени на разрушение и тлен, полека-лека ще възвръща на статуята облика на неодялания камък, от който я е изтръгнал ваятелят.

Ясно е като бял ден - казва Юрсенар, - че нито една гръцка статуя не е достигнала до нас такава, каквато са я познавали съвременниците й: едва-едва различаваме тук и там върху косите на някоя Кора от VI век следи от червеникава багра, напомнящи днес избледняла къна, които удостоверяват древната й същност на писана статуя, одухотворена от кипящия и почти страховит живот на кукла и идол - на всичко отгоре шедьовър.

Тези мъртви предмети, изваяни по подражание на формите на живия живот, по своему са станали жертва на умората, стареенето и злощастието. Те са се променяли, тъй както времето променя нас. Посегателствата на християни или варвари, условията, при които са прекарали под земята, онези столетия на забрава до мига на откритието, което ни ги връща, изкусните или неумели реставрации, принесли полза или нанесли вреда, замърсяването и истинската или мнима патина, всичко, та дори и атмосферата на музеите, където днес те са затворени, завинаги слага своя отпечатък върху тяхното метално или каменно тяло.

Погледът, който Маргьорит Юрсенар хвърля към миналото и настоящия живот на скулптурните изваяния е изпълнен с тъга по непостижимото съвършенство на твореца-време. Ето как писателката възприема красотата на наранените или дори обезобразени фигури:

"Някои от тези преображения са неподражаеми. Към онази прелест - такава, каквато я е пожелал човешкият разум, епохата или определен обществен порядък - те прибавят една неволна хубост, тясно свързана с историческите превратности, следствие от естествени причини и от въздействието на времето. Тъй сполучливо поломени статуи, та от отломъка се ражда ново творение - съвършено още от самото си разчленяване: незабравим бос крак, стъпил върху някаква каменна плоча; изящна ръка; сгънато коляно, в което е съсредоточен целият устрем на бързия бяг; торс, който никакъв лик не пречи да обикнем; женска гръд или символ на мъжественост, където по-добре от всякога различаваме очертанията на цвете или плод; профил, чиято красота продължава да грее сред пълното отсъствие на човек или божество; бюст с насечени контури - нещо средно между портрет и мъртвешки череп. Онова похабено от времето тяло прилича на смит от вълните скален къс; друг обезобразен отломък едва-едва се различава от речен камък или от обло изгладено камъче, спомен от някой егейски плаж. Въпреки всичко вещият познавач е категоричен: смътното очертание, извивката, която чезне на места и пак се появява, могат да бъдат дело единствено на човешка ръка, и то ръка на грък, работил на еди-кое си място и в еди-кой си век. Човекът изниква цял-целеничък, в разумното си единение с мирозданието, в борбата си с него и в неизбежното си поражение, където дух и материя - неговата опора - загиват почти ведно. Намеренията му се осъществяват докрай в разрухата на нещата.

Разни изложени на морския бриз статуи по своята белота и шупливост приличат на буца сол, която полека-лека се рони; други пък, като лъвовете в Делос, са престанали да бъдат животински релефни изображения, превръщайки се в побелели изкопаеми, в скелети под слънцето на морския бряг. Божествата от Партенона, линеещи под лондонското небе, постепенно се преобразяват в трупове и призраци. Онези възстановени статуи с подновена от реставраторите на XVIII век патина в съзвучие с излъскания паркет и блестящите огледала в дворците на папи и владетели приемат пищен и изискан облик, в който няма и помен от античност, но той напомня за празненствата, чиито свидетели са били те - мраморни божества, изваяни според изискванията на времето, влезли в съприкосновение с мимолетни богове от плът и кръв. Дори лозовите листа, които ги прикриват, наподобяват одеждите на епохата. По-незначителни творения, които никой не си е дал труд да подслони в специално предназначени за тях галерии и пристройки, неусетно потънали в забрава в подножието на някой кестен или край някой извор, с времето полека-лека придобиват величието или тихата безметежност на дърво или трева: ето, тоя космат фавн се превръща в покрит с мъх дънер, а оная приведена нимфа заприличва на виещите се клонки на орловия нокът, който я обгръща в милувка.

Други пък дължат придобитата непозната хубост единствено на човешкото насилие - тласъкът, под който са рухнали от своите пиедестали, и чукът на идолоборците са ги направили такива, каквито са. Така класическото произведение се пропива с възвишен патос, обезобразените божества придобиват мъченическа осанка. Понякога ерозията, причинена от природните стихии и човешката грубост, се сливат ведно, за да сътворят безпримерен лик, който вече не принадлежи на никоя школа и епоха: обезглавена, безръка, лишена от наскоро откритата си десница, похабена от всички бури на островите Споради, "Победата от Самотраки" не е толкова жена, колкото морски и небесен вятър. Някаква измамна прилика с модерното изкуство се ражда от тези неволни преображения на античното изкуство. "Психея" от Неаполитанския музей, с нейния разсечен с един замах череп, отцепен хоризонтално, наподобява творба на Роден. Гледан от всички страни, някой безглав торс върху постамента си навява прилика с творенията на Деспио или Майол. Онова, което съвременните скулптори имитират от стремеж към абстрактност, като при това го правят твърде лошо, в случая е неразривно свързано със съдбата на самата статуя. Всяка рана ни помага да възпроизведем едно престъпление, а понякога и да се доберем до неговите подбуди.

Този тук императорски лик е бил поразен в един размирен ден или одялан повторно, за да послужи и на приемника му. Камъкът, запратен от някой християнин, е скопил онова божество или му е счупил носа. Някакъв алчен скъперник е изтръгнал от ей тая божествена глава очите от скъпоценни камъни и я е оставил с лице на слепец. Някакъв наемник се е хвалил, че в една нощ на грабеж е прекатурил онзи колос отведнъж с рамо.

Вината пада ту върху варварите, ту върху кръстоносците или обратно - върху турците; виновни са ту ландскнехтите на Карл Пети, ту стрелците на Бонапарт - и как да не жали Стендал за сломената нога на Хермафродита? Един свят на насилие дебне отвсякъде онези притихнали изваяния..."

Освен от незнание, грубост и фанатизъм, древните фигури са променяни и съзнателно, отбелязва Маргьорит Юрсенар. Нашите предци са реставрирали статуите. Но ние им сваляме фалшивите носове и протезите. На свой ред потомците ни несъмнено ще постъпват другояче. Нашето съвременно гледище представлява съвкупност от сполука и провал, установява писателката. Необходимостта да бъде пресъздадена една статуя в нейната цялост, като се прибавят допълнително фалшиви крайници, навярно се дължи отчасти на простодушното желание да се притежава и излага на показ предмет в отлично състояние, нещо, което през всяка епоха е било неразделна част от най-обикновената собственическа суета. Ала тази склонност към прекалено усърдие в реставрацията, характерна за всички видни колекционери от Ренесанса та чак до наши дни, безспорно е породена от причини, далеч по-дълбоки от невежеството, конвенционализма или пристрастието към недодялано копиране на оригинала, смята Юрсенар. Навярно по-човечни, с различна и своеобразна чувствителност, поне що се отнася до сферата на изкуството, от което не са желали и очаквали друго, освен приятни усещания, нашите деди тежко понасяли гледката на тези обезобразени шедьоври, следите от насилие и смърт върху каменните божества. Страстните поклонници на Античността реставрирали от любов и преклонение. От любов и преклонение ние рушим тяхното дело. "А може би сме и повече привикнали с разрухата и раните?" - пита френската писателка. Отнасяме се с недоверие към оная последователност в пристрастието или в духа, която дава право на Торвалдсен да поправя Праксител. По-лесно се примиряваме тази отнета от нас красота, подслонена в музеите, а не както преди в жилищата ни, да бъде красота надписана, номерирана и мъртва. Най-сетне нашето чувство за патос твърде сполучливо бива удовлетворено от тези накърнявания - предпочитанията ни към абстрактното изкуство ни вдъхва обич към недостатъците и осакатяванията, които обезсилват, тъй да се каже, могъщия човешки елемент в това ваятелство. От всички промени, причинени от времето, никоя не оказва такова въздействие върху статуите, както резките промени във вкусовете на техните почитатели, възкликва Юрсенар.

Но още по-поразителна от останалите форми на преображение е промяната, настъпила с потъналите на морското дъно статуи. От ладиите, които пренасяли от едно пристанище в друго изпълнената от някой скулптор поръчка, от галерите, където римските завоеватели струпвали гръцката си плячка, за да я пренесат в Рим или, обратно, да я откарат със себе си в Константинопол, щом Рим престанал да бъде сигурно убежище, от тези плавателни съдове понякога пропадали в морето хора и имущества. Някои от онези бронзови изваяния-крушенци, извадени отново при по-благоприятни обстоятелства, подобно на навреме спасени удавници, са запазили от подводния си престой само възхитителната зеленикава патина, като оня ефеб от Маратон или двамината мощни атлети от Ерикс, намерени сравнително неотдавна. За сметка на това крехкият мрамор се появява на бял свят разяден, нащърбен, разрушен, украсен с барокови зигзагообразни извивки, ваяни според прищевките на морските вълни и инкрустиран с мидени черупки като ония кутии, които сме купували по плажовете в детските си години. Очертанията и движението, наложено от скулптора, са представлявали само кратък епизод между неизчислимата продължителност на скалното му житие в планинското лоно и дългото му каменно съществуване, погребано във водната глъб. И Юрсенар заключава: мраморът е преминал през тлен, без да агонизира, през погибел, без да умре, през оцеляване, без да възкръсне - това е присъщо на материята, управлявана от свои закони; ние вече нямаме власт над камъка, както нямаме власт и над собствения си живот.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.07.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.