ТОМАС МАН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МАРГЬОРИТ ЮРСЕНАР

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В продължение на 12 месеца Маргьорит Юрсенар пише есето си за Томас Ман. Именитата френска писателка, живяла от 1903 до 1987 година, вече е постигнала световно признание с големия си исторически роман "Мемоарите на Адриан" и сега се обръща към творчеството на един северен майстор на словото, с когото чувства дълбоко духовно родство. Занимават я проблемите на хуманизма и традицията, отношението между мит и литература, взаимопроникването между култура и живот. Годината е 1955 и Маргьорит Юрсенар смята, че творчеството на току-що починалия немски писател спада към твърде необичайната категория на така наречената СЪВРЕМЕННА КЛАСИКА, сиреч към онези сравнително скорошни творби, които не само че не се отминават с мълчание, а тъкмо обратно - непрестанно се поставят на дневен ред, преоценяват се и се обглеждат всестранно в цялата им многопластовост, призвани да служат едновременно за пробен камък и за източник на вдъхновение. Защото при петия прочит подобни произведения ни вълнуват по причини, съвсем различни или дори противоположни на онези, които са ни накарали да ги обикнем от първо четене.

Юрсенар вижда в творчеството на Томас Ман характерно проявление на германския дух: по методичното приложение на халюцинацията в служба на фактологията, по стремежа към оная магическа мъдрост, чиито скритом нашепвани и загатвани с намеци тайни блуждаят между редовете, по наличието на онези възвишени дадености, които не дават покой на немската съзерцателност - Земният дух, Прамайката, Сатаната и Смъртта, смърт по-действена, по-разрушителна от всякъде другаде, по неведоми пътища преплетена със самия живот и нерядко белязана с атрибутите на любовта. Френската писателка смята творчеството на Томас Ман за типично германско и по внушителната симфонична структура, по контрапунктовия характер на различните части, създавани и шлифовани в продължение на повече от половин столетие.

Ала това немско тесто - продължава Юрсенар - е втасвало, както се е променяла и самата Германия: под въздействието на чуждоземска мая. На оная Гърция на Посветените дължат върховните си прозрения героят от "Смърт във Венеция" и този от "Вълшебната планина"; дух юдейски - не толкова библейски, колкото талмудски или кабалистичен - излъчват изкусните криволици в "Иосиф и неговите братя". Хиндуизмът, на който тъй често се позовава германският дух, вдъхва трансценденталната еротика в "Разменените глави"; една Азия-пророчица брътви с устата на минхер Пеперкорн във "Вълшебната планина". Най-после, за изкристализиралата в лицето на госпожа фон Тумлер Германия призракът на любовта е англосаксонски; за Ханс Касторп и за Густав фон Ашенбах пък призраците на любовта са славянски.

Тези толкова разнородни строителни материали се струпват в грамада, която извиква представа по-скоро за продължителни геологически напластявания, отколкото за точен и смислен архитектурен градеж - отбелязва в есето си Маргьорит Юрсенар. Педантичният реализъм на Томас Ман, онзи маниакален реализъм, който тъй често характеризира германското мировъзрение, играе ролята на матерна луга за кристалните структури на алегорията; той играе ролята на русло за полуподземното течение на мит и съновидение. "Смърт във Венеция" започва с реалистично описание на една разходка из мюнхенските предградия и не ни спестява и най-дребната подробност от разписанията на влаковете и параходите, от бъбренето на фризьора и крещящите тонове на вратовръзката, свързва огорченията и мъките на едно пътуване в иносказателен мъртвешки танц; най-отдолу плискат - неизтощими и парещи, тихомълком почерпани от някакъв по-древен символизъм - талазите на всепоглъщащия блян на смазания под бремето на собствената си цел човек, почерпил от неговите запаси и смърт, и любов. "Вълшебната планина" твърде точно обрисува един санаториум в немска Швейцария около 1912 година; наред с това романът е средновековен компендиум и алегория на Световната столица; представлява най-сетне и епопея на един Одисей, залутан из преизподнята вътре в себе си, плячка за божества на смъртта и за сенки на мъртъвци, достигнал брега на мъдростта, тъй както се излиза на брега на някоя скромна Итака. Действителност, алегория и мит се преливат един в друг по силата на някакво вечно движение, всички те неизменно се завръщат в лоното на живота, където са се пръкнали.

Според френската писателка същата сложност цари у Томас Ман и по отношение на времето и на неговия естествен спътник - мястото. Времена всевъзможни, защото голяма част от това творчество потъва в бездните на историческо или приказно, далечно или близко минало и поради факта, че то е придобивало облик в течение на дълъг човешки живот - дори съвременните части на повествованието са били увлечени от пороя на времето и неусетно са се отлели от сегашното в миналото. Нещо повече, по неведоми пътища у Томас Ман злободневното от самосебе си преминава в категорията на стародавното.

Особено внимание Юрсенар отделя на езика, с който си служи немският писател. Според нея в произведенията си Томас Ман се стреми не само да запази в цялата й суровост логическата структура на езика, но и да я надува и преувеличава дори за сметка на диалогичната достоверност, да съхрани за речта класическата роля по-скоро на интелектуален, отколкото на емоционален двигател. В някои невралгични точки на творчеството му, в пунктовете, където се намесва неизразимото или онова, което не може да се признае, Томас Ман, за разлика от съвременния поет, който експанзивно руши синтактичната връзка, прибягва до преход от общоприетия език към някакъв тайнствен език, който понякога е и езикът на мъдростта. Полупародийната архаичност в романа "Избраникът", необичайната съновно, странно деформирана в устата на чужденците френска реч, с която си служат възлюбените във "Вълшебната планина", немският език от времето на Лутер в "Доктор Фаустус", представляват образци на речта-проекция и на речта-иносказание. Дългите стилистични вериги съответстват на бавното самоосъзнаване както на героите, така и на читателите. Логическото тълкуване у Томас Ман свършва там, където то не би било нищо повече от досадно назидание; на смяна идва митът. Увит в дебелата опаковка на всекидневието, предназначен единствено за внимателния поглед, митът представлява за писателя само едно още по-дълбоко скрито обяснение.

Маргьорит Юрсенар е нарекла есето си "Хуманизъм и херметизъм у Томас Ман". Ето как тя разглежда връзката между тези две основни понятия в творчеството на немския писател:

"Можем да се запитаме, след като сме привикнали с една почти школска дефиниция на понятието хуманизъм, дали разум, погълнат до такава степен от ирационалното, а понякога и от необяснимото, тъй благосклонен към превращението и едва ли не към хаоса, дали такъв разум все още може да бъде квалифициран като хуманистичен. Очевидно не може, ако се придържаме сляпо към старото и ограничено определение за хуманизма, сиреч за онзи дух, отдаден на познанието на античната литература, която бездруго е посветена на изучаването на човека; нито дори ако разширим смисъла на този термин, като вложим в него, както се прави понякога в днешно време, смисъл на философия, зародена от значимостта и достойнството на човешкото същество, върху Шекспировия шедьовър, наречен човек, и неговите неограничени възможности. Всъщност като че ли в подобни възгледи съществува елемент на оптимизъм по отношение на човешката натура и дори известно надценяване, което в никакъв случай не може да се припише на романист, погълнат до такава степен от потайните и мрачни страни на човешката личност, упорстващ с всички сили най-вече да покаже в човека частица или отражение на цялото. Ала казаното от Шекспир за неограничените човешки възможности вече разкрехва дверите пред едно друго схващане за хуманизма, дебнещо да се залови за всичко онова у нас, което надхвърля обикновените средства и способности; така или иначе, то се влива в необозримия заден план, населен от сили, по-необичайни, отколкото може да си позволи философия, за която и Природата е проста даденост. Подобен хуманизъм, насочен към неясното, загадъчното, та дори и към тайнственото, на пръв поглед като че ли се противопоставя на традиционния хуманизъм: той е по-скоро негов авангард и ляво крило. Томас Ман органически принадлежи към оня тесен кръг от природно предпазливи и неискрени духове, често потайни по необходимост, дръзки като че ли пряко волята си и по вътрешна принуда, истински консерватори, доколкото не оставят да пропадне нищичко от хилядолетното натрупване на богатства, ала опасни рушители в процеса на непрестанното преосмисляне на човешките идеи и поведение. За духове от подобен род всички науки и изкуства, митовете и виденията, познатото и непознатото, дори самата човешка субстанция са предмет на изследване, което ще трае, докато съществува човешкият род. "Привърженикът на хуманитарните науки" - нека си послужим с любимия израз на Ханс Касторп - едва се крепи заедно с тях на ръба на пропастта.

Разбира се, и дума не може да става да изкарваме Томас Ман привърженик на някакъв възглед или каквато и да било теория, а още по-малко - продължител на някаква непозната и твърде спорна митична традиция. Не става въпрос дори, че го подозираме в ясно изразен стремеж да подкрепя с примери в романите си повече или по-малко мъгляви и съмнителни възгледи върху човешкото или познавателното естество. Подобни систематизации почти неизменно представляват пълно поражение за великия писател. Не по-малко любопитна е констатацията, че големите романни постройки на Томас Ман, както впрочем в различна степен и по различни причини и тези на Пруст и Джойс, създадени също през първата половина на XX век, водят началото си от понятия, твърде чужди на повърхностната представа, която сме си изградили за съвременно и напредничаво, а се родеят, тъкмо обратно, с някои от отживелите разсъждения върху самата същност на действителността. Измежду трите внушителни творчества - тези на Томас Ман, Пруст и Джойс - творчеството на Ман е може би най-трудно достъпното поради това, че изкусните обрати на мисълта остават невидими под прикритието на един буржоазен реализъм, който може да се стори вече отживелица, или поради една литературна еквилибристика на висок стил, в която днешният читател все по-рядко и по-рядко взема участие. Това е по всяка вероятност и творчеството, което отива най-далеч в анализа на латентните човешки способности и на техните страховити й скрити опасности. В едно време, когато тези способности и опасности постигнаха непозната досега изява, ние може би сме по-добре подготвени да ги открием у Томас Ман - спотаени зад техните чудновати романтични превъплъщения и, според старата херметична формула, под разновидностите на същността им."

Усвоила сложния, тежък и изчерпателен стил на Томас Ман, френската писателка прониква с негови средства в неизбродната му творческа вселена. Маргьорит Юрсенар включва есето си за Томас Ман в есеистичния сборник "С право на преразглеждане" от 1962 година. След още няколко години тя ще публикува втория си голям исторически роман "Творение в черно", в който ще представи СВОЯТА интерпретация на миналото като гмурване в съкровената глъб на човешката памет и изтласкване на повърхността на онова първично човешко съзнание, което се е превърнало в наше подсъзнание. Така Юрсенар продължава размишленията си върху хуманизма и традицията, върху мита и литературата, а това ще рече и върху духовното послание на Томас Ман.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.02.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.