СЪВРЕМЕННИЯТ РОМАН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВИРДЖИНИЯ УЛФ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В разгара на Втората световна война, когато германската авиация разрушава Ковънтри и бомбардира Лондон, в малкото южно градче Луис, недалеч от брега на Ламанша, в графство Съсекс, се самоубива Вирджиния Улф. Петдесет и девет годишната английска писателка оставя след себе си седем романа, томче есеистика и едно име, чието значение ще расте с времето, за да се превърне постепенно в легенда. Днес за творчеството й са изписани повече книги, отколкото тя е създала, а литературният й стил и идеите й за съвременния роман се изучават в университетите на цивилизованите страни.

"Изкуство на съзнанието" - така може да се нарече онова модерно направление в литературата, което се стреми зад видимата действителност да открие и проследи най-интимните душевни преживявания и мисловни движения на героите, да намери тяхното място не просто сред потока на социалния живот, а в безкрая на времето. Наред с Дороти Ричардсън и Джеймс Джойс най-значим представител на това направление е Вирджиния Улф. Своите възгледи за задачата на новия творец тя излага в написаното през 1919 година есе "Съвременният роман". Тогава тридесет и седем годишната Вирджиния Улф, живяла от 1882 до 1941 година, не е публикувала нито една книга, но вече е основала със съпруга си издателството "Хогарт прес".

В есето си бъдещата прочута писателка прави обзор на съвременната й английска романистика, за да установи с удивление, че с някогашните тежки сечива и примитивни материали творци от миналото като Хенри Филдинг и Джейн Остин са се справяли много добре, макар от шедьоврите им да лъха наивност. Днешните романисти завистливо поглеждат назад към ония по-щастливи войни, чиято битка е спечелена и от чиито победи се излъчва такова сияйно съвършенство. Недоволството на Вирджиния Улф е насочено към писателите Хърбърт Уелс, Арнълд Бенет и Джон Голсуърти, чиито творби - според нея - излъчват едно живо, дъхащо, делнично несъвършенство, което позволява да бъдат подлагани на най-безцеремонна преценка. И тримата са събудили толкова надежди и са ги разрушили с такова усърдие, че заслужават признателност, загдето са показали на новите творци какво биха могли да постигнат, но не са постигнали, и какво младите не могат да постигнат, но сигурно и не желаят да постигнат.

Вирджиния Улф събира обвиненията и огорченията си в една дума и заявява, че тези трима писатели са "материалисти". Те я разочароват, защото ги занимава не духът, а тялото. И тримата оставят у нея чувството, че колкото по-скоро английската проза им обърне гръб и отмине нататък, та макар и към пустинята, толкова по-добре ще е за душата на литературата. При Хърбърт Уелс определението "материалист" насочва мисълта към съдбоносната утайка в неговия талант, към голямата тинеста буца, разтворена в бистротата на вдъхновението му. Той е материалист само от добросърдечност, нагърбва се да върши работата на правителствени чиновници и толкова е затрупан от идеи и факти, че няма време да осъзнае или по-скоро забравя колко е погрешно да остава човеците си недодялани и грубовати, заключава Вирджиния Улф.

Ала мистър Бенет е според нея най-големият престъпник, защото от тримата той най-добре владее занаята. Неговите книги са тъй безпогрешно построени и толкова майсторски изпипани, че и най-взискателният критик не може да съзре пролука и цепнатина, откъдето да проникне разрухата. И въпреки всичко - дали животът ще пожелае да се засели тук? Неговите образи живеят пищно, дори неочаквано пълнокръвно; остава само да се запитаме как живеят и за какво живеят?

Макар дълбоко да уважава почтеността и човечността на Джон Голсуърти, Вирджиния Улф не намира онова, което търси, и в неговите страници.

Така под общия етикет "материалисти" тя разбира, че всички тези писатели пишат за неважни неща, че пропиляват много сръчност и много труд, за да представят незначителното и преходното за истинско и трайно. Бъдещата голяма романистка изразява мнението, че белетристичната форма, модна в момента, вместо да хване, най-често изпуска онова, което читателят търси. Все едно как ще го наречем - живот или дух, истина иди реалност, основното нещо се е изплъзнало. Така голяма част от непосилния труд за създаване на достоверността, за уподобяването на живота в сюжета е не само труд, хвърлен на вятъра, а труд, вложен не където трябва - дотам, че замъглява и препречва светлината на замисъла. Писателят сякаш е тласкан не от собствена воля, а от властен и безскрупулен тиранин, който го е поробил, да съчинява сюжет, да измисля комедийни положения, трагични ситуации, любовни влечения и атмосфера на достоверност, която да обвие всичко това толкова плътно, щото ако героите му изведнъж оживеят, да са наконтени до последното копче на палтото по модата на деня. Волята на тиранина е изпълнена: романът е написан по всички правила.

Но напоследък - а времето е кризисните години след Първата световна война - у писателя започва да се промъква съмнение, той усеща бунтовна тръпка и си задава въпросите: "Нима животът е такъв? Такива ли трябва да са романите?" Ето отговорът на Вирджиния Улф:

"Обърнете поглед навътре и ще разберете, че животът съвсем не е "такъв". Проследете за миг едно обикновено съзнание в един обикновен ден. В съзнанието нахлуват безброй много впечатления - безлични, фантастични, мимолетни или издълбани като със стоманено шило. Те прииждат от всички страни, неспирен порой от неизброими атоми, и докато падат, докато се наместват в живота на понеделника или вторника, акцентите сменят предишните си места; значителен момент се оказва вече не оня, а този тук; тъй че, ако писателят беше човек свободен, а не роб, ако можеше да пише за каквото иска, а не за каквото трябва, ако можеше да извае творбата си въз основа на собственото си чувство, а не на общоприетите условности, тогава нямаше да има нито фабула, нито комедия, нито трагедия, нито любовни влечения, нито драми в общоприетия стил и нито едно копче нямаше да е зашито според повелите на последната мода. Животът не е гирлянда от увеселителни фенери, окачени симетрично; животът е луминесцентна нимба, полупрозрачна обвивка, която ни обгръща от началото на съзнателното ни съществуване до самия край. Нима задачата на писателя не е именно тая - да разкрие тази меняща се, тази непозната и необхватна душа, все едно колко непроницаема и колко сложна е тя, да я разкрие колкото може по-вярно и по-задълбочено? Ние не призоваваме само към смелост и искреност; ние искаме да подскажем, че истинската материя на прозата е малко по-различна от онова, в което ни карат да вярваме.

Във всеки случай по такъв някакъв начин ни се иска да определим достойнството, отличаващо творбите на неколцина млади автори, сред които изпъква мистър Джеймс Джойс, от творбите на предшествениците им. Тези млади хора се опитват да се приближат до живота, да съхранят с по-голяма искреност и точност онова, което ги интересува и вълнува, дори ако заради това се наложи да пренебрегнат повечето от условностите, към които обикновено се придържат романистите. Хайде да проследим атомите тъй, както попадат в съзнанието, по реда, по който попадат, да проследим отпечатъците, макар и разпокъсани и неразбираеми на вид, които всяка гледка или всяка случка оставят върху съзнанието. Да не смятаме за безусловно, че животът съществува по-пълноценно в онова, което се приема за голямо, отколкото в онова, което е прието да се смята за малко...

В противовес на ония, които нарекохме материалисти, мистър Джойс е ДУХОВЕН; заел се е на всяка цена да опише трептенето на оня най-съкровен пламък, който изпраща светлинни сигнали в мозъка, и за да осъществи това, отхвърля с възхитителна смелост всичко, което смята за незначително, та ако ще да е дори правдоподобността, яснотата или който да е от крайпътните камъни, служили в продължение на много поколения да подкрепят въображението на читателя, когато от него се иска да си представя неща, които не могат нито да се пипнат, нито да се видят.

Всеки метод е правилен, щом изразява онова, което ни се иска да изразим, ако сме истински писатели, и щом ни довежда по-близо до идеята на романиста, ако сме читатели. Този метод притежава достойнството да ни приближи до онова, което ни се иска - да назовем САМИЯ ЖИВОТ. Проблемът пред романиста днес, както сигурно и пред романиста от миналото, е да изнамери начин, по който, невъзпрепятстван, да напише, каквото му се пише. Той трябва да събере смелост да заяви, че не го интересува повече "онова", а "това"; и само от "това" ще гради творбата си. За съвременния писател това "това", точката на интереса, лежи, както изглежда, в неизследваните дълбини на психологията. И по тази причина акцентът изведнъж се премества; ударението пада върху нещо доскоро пренебрегвано; изведнъж изпъква друго очертание на формата, трудно разбираемо за нас, неразбираемо за нашите предшественици.

И в най-общите приказки за съвременната английска белетристика едва ли е възможно да не се спомене руското влияние; а спомене ли се руското влияние, има опасност човек да осъзнае, че да се пише за която да е белетристика освен за тяхната, е чисто губене на време. Ако търсим разбиране на душата и сърцето, къде другаде ще го намерим по-истинско и по-задълбочено? Ако ни е додеяло от нашия английски материализъм, то и най-незначителният техен белетрист благоговее пред човешкия дух. У всеки велик руски писател като че разпознаваме чертите на светец, ако е святост да съчувстваш на чуждото страдание, да обичаш другите, да искаш да постигнеш някаква цел, достойна за най-чистите стремежи на душата. Светецът у тях ни кара да осъзнаваме собственото си жалко безверие и превръща не един и не два от най-прочутите наши романи в панаирджийска суетня, изводите на руския ум, тъй чувствителен и съчувствен, най-често са много, много тъжни. А може би ще е по-вярно, ако кажем, че руският ум не стига до изводи. Това е от чувството, че отговор няма и че погледнато честно, животът ни задава въпрос след въпрос и ние трябва да ги оставим, след като разказът е свършил, да отекват неспирно в едно безнадеждно питане, което ни изпълва с дълбоко, накрая дори с гневно отчаяние."

Вирджиния Улф все пак допуска, че е възможно английският писател да вижда неща, които убягват на руския - иначе как да се обясни гласът на протест, който се смесва с британското униние? Според нея този глас на протест е гласът на друга една, древна цивилизация, която е развила у английския романист инстинкта да се наслаждава и да се отбранява, вместо да страда и да проумява. Но тъкмо сравняването на две белетристики, тъй неизмеримо отдалечени една от друга, дава представа за безбрежните възможности на изкуството, напомня, че всеки "метод", всеки експеримент, дори най-безумният, е разрешен; не се разрешават единствено неискреността и преструвката.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.05.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.