Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИМВОЛИЗМЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДМЪНД УИЛСЪН

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Със своите литературно-аналитични книги американският писател Едмънд Уилсън, живял от 1895 до 1972 година, става един от ранните представители на така наречената "Нова критика" и запазва естетическото си влияние чак до средата на XX век. Централно място в творческото му наследство обаче заема сравнителното изследване "Замъкът на Аксел", посветено на традициите на символизма. Книгата излиза през 1931 година в Ню Йорк и бързо поставя Уилсън в първите редици на американската литературна мисъл.

За да изясни същността на символизма, писателят проследява развитието на художествените идеи, довело до появата на това естетическо направление. Защото според него символизмът не е просто омаловажаване или доразвиване на романтизма, а по-скоро негово съответствие, втори приток на едно и също течение.

Романтизмът представлява бунт на личността. Класицизмът, на който той е реакция в областта на политиката и морала, означава поглъщане на индивида от обществото, а в изкуството той е идеал за обективност. В "Мизантроп" на Молиер или в "Пътешествията на Гъливър" на Суифт творецът е извън изображението, той би приел за лош артистичен вкус да се идентифицира с героя или да се настанява между читателя и разказа и да дава израз на личните си емоции. Но в "Рене" на Шатобриан или в "Чайлд Харолд" на Байрон писателят става свой собствен герой, личността и емоциите му вече са представени като основен обект, който заслужава внимание. Във всеки случай поетът на романтизма е винаги зает или с личната си чувствителност, както е при Уърдзуърт, или с личната си воля, както е при Байрон, и той намира нов език, за да изрази тяхната мистерия, техния конфликт и обърканост. Полето на литературата е преместено от Вселената, възприемана като машина, и от обществото, възприемано като организация, в душата на отделната личност.

В средата на деветнадесети век науката бързо се развива и механистичните идеи идват отново на мода. В резултат на еволюционната теория човекът е свален от героичния пиедестал, на който са го въздигнали романтиците, за да стане безпомощно животно, пак така нищожно във Вселената и в ръцете на силите около него. Човечеството се схваща като случаен продукт на наследствеността и средата и може да бъде обяснено само чрез тях. Тази доктрина в литературата е наречена натурализъм и е приложена на практика от писатели като Зола, за които написването на роман означава нещо като извършване на лабораторен експеримент.

Съвсем независимо от еволюционната теория към средата на XIX век възниква реакция срещу сантименталността и несвързаността на романтизма, и литературата отново тръгва по посока на обективността и строгостта на класицизма. Тази реакция най-ясно се вижда във Франция и особено в Парнаската група поети, които се появяват за първи път през петдесетте години - Готие, Льоконт дьо Лил и Ередиа сякаш са приели за своя основна задача да описват историческите случки и природните явления като обективност, с безстрастни и изящни стихове. Целият въздушен, объркан и грандиозен свят на романтизма е решително сложен в ред. Но постепенно обективната гледна точка на натурализма, машиноподобните похвати, които го съпътстват, започват да парализират въображението на поета и да дават доказателства, че не са способни да изразят онова, което той чувства. Така литературата започва отново да рекушира от научно-класическия полюс към поетично-романтичния. И вече тази втора реакция в края на деветнадесети век се появява във Франция като символизъм, посочва Едмънд Уилсън.

Най-значителен пророк на това литературно направление е Едгар Алан По. Към средата на века романтиците в Съединените щати По, Хоторн, Мелвил, Уитман и дори Емерсън са тръгнали по пътя на символизма и едно от най-важните неща в ранната история на направлението е откриването на По от Бодлер. Когато бъдещият автор на "Цветя на злото" прочел за първи път стихове от Едгар По, той "изпитал странно вълнение". Бодлер превежда и публикува разказите на американския писател и от този момент влиянието на По изиграва голяма роля във френската литература. Символистите започват да пренебрегват онези правила на френската метрика, които романтиците са оставили непокътнати, и най-после успяват да отхвърлят изцяло яснотата и логиката на френската класическа традиция, все още до голяма степен тачена от романтиците.

Ето как Едмънд Уилсън анализира зараждането и развитието на символизма:

"Това, което направи Едгар По особено нужен на французите, е отликата му от повечето други романтици в англоезичните страни: неговият интерес към теорията на естетиката. Французите винаги са разсъждавали много повече за литературата, отколкото англичаните; те винаги искат да знаят какво правят и защо го правят - тяхната литературна критика е играла ролята на постоянен тълкувател и водач. И тъкмо във Франция литературната теория на По, на която, както изглежда, никой другаде не е обърнал внимание, за пръв път била изучавана и разяснявана. Така че, макар мотивите и средствата на символизма да били познати в английската литература, самото направление, поради факта, че се е зародило във Франция, има преднамерено осъзната естетика, която го прави различно от каквото и да било, написано на английски език. Трябва да се върнем към Колридж, за да намерим фигурата, сравнима с водача на символистите Стефан Маларме. Пол Валери казва за Маларме, че е най-големият френски поет на неговото време, а навярно и най-известният. Но Маларме съвсем не бил известен, преподавал английски, за да се прехранва, пишел малко и публикувал още по-малко. И все пак - осмиван и отричан от читателската публика, която повтаряла, че неговата поезия е една глупост и в същото време се дразнела от неговата сериозност и упорство - от малкия си парижки апартамент, където приемал всеки вторник, Маларме оказвал невероятно голямо влияние върху младите писатели от края на века, както английски, така и френски. Ето я дневната, която била и трапезария, на четвъртия етаж на улица "Рим", където през прозорците се чували свирките на локомотивите и се смесвали с литературните разговори; Маларме с неговия слънчев и замислен поглед изпод дългите му клепачи, захапал винаги цигара, "за да внася малко дим - както обичал да казва - между света и себе си", говорел за теорията на поезията с "благ, напевен и незабравим глас". Това била "спокойна и почти религиозна" атмосфера. Маларме изпитвал "гордостта от вътрешния живот" - казва един от неговите приятели; натурата му била "търпелива, надменна и деспотично нежна". Винаги мислел, преди да заговори, и винаги казвал нещата под формата на въпрос. До него седяла жена му и бродирала, вратата отваряла дъщеря му. Тук идвали Хюисмънс, Дега, Пол Валери, Пол Клодел, Реми дьо Гурмон, Андре Жид, Оскар Уайлд и Уилям Бътлър Йейтс. А Маларме бил истински светец в литературата, той си бил поставил една почти невъзможна цел и я преследвал без компромиси и отклонения. Целият му живот бил посветен на усилието да направи нещо чрез езика на поезията, което досега не било правено. "Дайте най-чист смисъл на изреченото от тълпата" - пише той в един сонет, посветен на Едгар По.

Какъв бил този най-чист смисъл, който Маларме е искал да придаде на думите на тълпата, като е вярвал, че по този начин следва примера на По? Какъв точно е бил характерът на този експеримент върху пределите на поезията, от който Маларме бил толкова погълнат и който много други писатели са се опитвали да повторят? Каква точно е била целта на символистите? Вече обърнах внимание върху смесените възприятия на различния словесен смисъл и върху опита ефектът на поезията да се доближи до този на музиката. И в тази връзка трябва да добавя, че влиянието на Вагнер върху символичната поезия е толкова значително, колкото и поезията на който и да било поет: по същото време, когато романтичната музика се доближава най-много до литературата, литературата била привлечена от музиката. А тенденцията на символизма - това второ отклонение на махалото от механистичния възглед върху природата и от социалната концепция за човека - е била да превърне поезията още повече във въпрос на чувствените емоции на индивида, отколкото при романтиците. Наистина символизмът понякога превръща поезията в толкова силно личен за поета въпрос, че накрая тя става неразбираема за читателя. Особената сложност и трудност на символизма проличават още в самото му наименование. Символите на символизма са по-различни от символите в обикновения смисъл на тази дума - в смисъла, в който кръстът е символ на християнството или пък звездите и ивиците са символ на Съединените щати. Този символизъм се различава дори от символизма при Данте. Защото познатият символизъм е обикновен и непроменяем; символите в "Божествена комедия" са конвенционални, но логични и определени. А символите на символистичната школа обикновено са подбрани от поета произволно, за да означават неговите собствени идеи - те са нещо като маскировка на неговите идеи. "Парнаската група поети - пише Маларме - вземат нещата такива, каквито са, и ги поставят пред вас; следователно те са лишени от загадки: те лишават ума от сладката радост да вярва, че сътворява. Да назовеш един предмет, значи да се лишиш с три четвърти от насладата на четенето, която идва от задоволството на постепенното отгатване; да предполагаш, да пробуждаш - ето кое пленява въображението."

Следователно една от основните цели на символистите е по-скоро да внушават нещата, вместо ясно да ги съобщават. Всеки поет притежава своя уникална личност, всеки миг от неговия живот има свой неповторим тон, своя особена комбинация от елементи. Задачата на поета е да открие или да намери онзи особен език, който единствен ще бъде в състояние да изрази неговата личност и чувства. Такъв език трябва да си служи със символи. Онова, което е толкова особено, толкова изплъзващо се и толкова неясно, не може да бъде изразено с непосредствени декларации или с описание, а само чрез непрекъснат ред от думи и образи, които ще го подскажат на читателя. Самите символисти, изпълнени с идеята да произвеждат ефекти чрез поезията като тези в музиката, имали склонността да мислят, че тези образи притежават някаква абстрактна стойност, подобно на музикалните ноти и акорди. Но думите от нашата реч не са ноти и всъщност символите на символизма са били метафори, независими от своите допълнителни значения, защото от един момент нататък човек просто не може да се наслаждава в поезията на цвят и звук заради самите тях: човек трябва да се досеща какво означават образите. И символизмът може да бъде определен като опит чрез внимателно подбрани средства, сложна асоциация от идеи, представена от смесица от метафори, да се предават неповторими човешки чувства."

Според Едмънд Уилсън школата на символизма отначало била разпространена само във Франция и то най-вече в поезията с езотеричен характер, но с времето тя проникнала в целия западен свят и принципите й започнали да се прилагат в размер, който дори най-ентусиазираните й създатели едва ли са предвиждали. Днес творчеството на писатели като Томас Стърнз Елиът, Джеймс Джойс и Гъртруд Стайн се схваща до голяма степен като продължение или допълнение на символизма. Литературната история на нашето време - завършва Едмънд Уилсън - представлява развитието на символизма и на неговото сливане или борба с натурализма.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.06.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.