МАЛАРМЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОЛ ВАЛЕРИ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Има есета, които анализират една творба; други проникват в личния свят на писателя, за да обяснят художествените му видения с житейските преживявания; трети се занимават с въздействието на литературното произведения върху читателите и духовните движения на времето. Но има и есета, които представляват завоалирано любовно обяснение на един творец към друг... Такъв е случаят с есето на Пол Валери "Казвах понякога на Стефан Маларме..."

Странна е литературната съдба на Пол Валери, живял от 1871 до 1945 година. Син на митнически чиновник, той следва право и като студент се увлича от символистичната лирика на Стефан Маларме. "Принцът на поетите" вече е създал своя школа с прочутата еклога "Следобедът на един фавн" и Пол Валери е редовен посетител на неговите "литературни вечери". В духа на Маларме той написва и публикува първите си стихотворения, които веднага привличат вниманието на критиката и му отреждат място сред най-надеждните млади поети. Но в една бурна нощ Валери решава да се откаже от "нечистата" си поезия и през следващите две десетилетия размишлява върху възможностите на човешкия интелект. През този период той работи като чиновник във военното министерство и като частен секретар на влиятелен търговец. Именно тогава Валери публикува първото си есе, "Въведение в метода на Леонардо да Винчи", а после и цяла поредица самонаблюдения под заглавие "Вечер с господин Тест". Едва в 1917 година, вече четиридесет и шест годишен, Пол Валери издава първата си поетическа книга, "Младата парка", а пет години по-късно - основната си стихосбирка "Очарования". "Чистата поезия" на Валери е устремена към устойчива и самостойна красота, тя е ИЗЧИСТЕНА от всичко случайно и произволно, стегната е в строга система от изисквания и правила. Образите и асоциациите са подчинени на висша хармония, възникваща от изтънчената игра на духа. Сам Валери схваща поезията си като "език в езика", където се проявява не толкова конвенционалното значение на думите, а тяхната асоциативно-музикална стойност. Тази поезия е резултат на един съзнателен процес на словесно пречистване, което възвръща на езика неговата класическа заклинателна мощ.

За своите художествени прозрения Пол Валери е задължен преди всичко на своя голям предшественик Стефан Маларме. И вече шестдесетгодишен му посвещава станалото днес прочуто есе, в което му се обяснява в любов, но в същото време говори за собствената си поетика, като върху образа на Маларме налага своя духовен портрет. "Казвах понякога на Стефан Маларме - започва Валери: "Един ви хули, друг ви се присмива. Вие или дразните, или будите съжаление. Първият срещнат дописник, без много да му мисли, забавлява целия свят за ваша сметка, а приятелите ви клатят глави... Ала знаете ли, чувствате ли, че във всяко френско градче има по един неизвестен младеж, готов да го разкъсат заради стиховете ви и заради вас? Вие сте гордостта му, тайната му, порокът му. Той се изолира от всички чрез несподелената любов и упованието си във вашите творби, които трудно се намират, слушат и защитават..." Впрочем имах предвид неколцина, сред които и аз самият, в чиито сърца той бе единствен и за които бе тъй мощен и тъй вечно присъстващ, та виждах как от нас бликва и се устремява към него истинската слава - скрита, а не ярка, ревнива, своеобразна и може би основана повече върху различия и преодолени съпротиви, отколкото върху незабавно възприемане на някакво очарование и всеобщо наслаждение."

Валери отбелязва, че съвършенствата на Маларме, както и неизменната странност на малкото му творби, внушават за техния автор представа, твърде различна от обичайната представа за поетите, дори за значителните сред тях. И макар това самобитно творчество да озадачава, то още при първи прочит очарова слуха, но и поставя ума в затруднение, интригува го, предизвиква го да разбере. За разлика от мигновеното превръщане на словото в идеи, то често изисква от читателя много прецизна интелектуална обработка и внимателно повторение на текста. Така читателят става едва ли не съавтор и това означава да се нанесе удар на традицията, на леността и на всеки слаб интелект. Валери говори за изкуството на четенето, което се постига в усамотение, далеч от всякакъв шум, изкуство, откликващо на творческите мъки и копнежи на писателя със съответстващи им постоянство и търпение. За себе си Валери признава, че след Маларме вече не е способен да възприема почти нищо от книга, която не му се съпротивлява. Така и онзи, който не се побои от сложните текстове на Маларме, неусетно ще започне наново да се учи да чете. Ако поиска да им придаде смисъл, достоен за прекрасната форма и за усилията, които тези словесни фигури са стрували на своя създател, читателят несъмнено ще трябва да съчетае методичната работа на разума и комбинативните му възможности с поетическата наслада. Защото всичко, способно да се хареса на множеството, старателно е отсято от творчеството на Маларме. Никакво красноречие, никаква повествователност, никакви сентенции освен твърде дълбоки, никакво гъделичкане на банални чувства, никакво допускане на конвенционални форми, нищо "твърде човешко", което принизява поезията. У Маларме откриваме винаги неочакван изказ, слово, което не се увлича по повторенията и празните изстъпления на естествения лиризъм. И Пол Валери продължава своя славослов за гения на Маларме с думите:

"Понякога чрез необичайни, благозвучни и удивителни съчетания от думи, чрез музикалността и изумителната им наситеност този тъй чужд на първичностите поет ни дава представа за най-въздействащото в изначалната поезия: ЗАКЛИНАНИЯТА. Дълго се смяташе, че някои езикови комбинации съдържат повече мощ, отколкото явен смисъл; че са по-близки до нещата, отколкото до хората; че ги разбират по-добре скалите, водите, дивите зверове, боговете, скритите съкровища, стихийните и тайни лостове на живота, отколкото надареното с разум съзнание; че са по-достъпни за духовете, отколкото за духа. Дори смъртта отстъпваше понякога пред ритмичните заклинания и от гроба се надигаше призрак. Нищо не е по-древно, по-естествено от тази вяра в силата на думата, за която се е смятало, че влияе не толкова с разменната си стойност, колкото с някакъв незнаен отклик, които тя предизвиква в субстанцията на всяка жива твар.

Това, което се пее или изрича в най-тържествените или най-критичните мигове от живота; което звучи в литургиите; което се шепне или крещи в моменти на върховно встрастяване; което успокоява дете или нещастник, или свидетелства за истинността на положена клетва, са думи, които не могат да се сведат до ясни мисли, нито да се отделят от определен тон, от известна форма, без да станат безсъдържателни или излишни. Във всички случаи тонът, извивките на ГЛАСА надделяват над поражданите разбираеми представи: те са отправени повече към живота, отколкото към интелекта - искам да кажа, че тези думи ни подтикват по-скоро да се ПРЕОБРАЗИМ в нещо, отколкото да РАЗБЕРЕМ.

Никой днес не може да се мери с поета, дръзнал да обособи до такава степен въздействеността на словото от неговата разбираемост. Никой така ясно не е разграничил двете следствия от изразяването с езикови средства: да се изложи един факт и да се породи душевен трепет. Поезията е компромис или известно съотношение между тези две функции...

Никой не бе дръзвал да предаде тайнството на всяко нещо чрез тайнството на езика.

Поезията навярно се отнася към някакво човешко състояние, предхождащо писмеността и критиката. Следователно у всеки истински поет се таи един МНОГО ДРЕВЕН човек: той все още пие от първоизворите на езика; съчинява стихове почти по същия начин, по който най-способните сред първобитните хора са изковавали "думите" или предтечите на думите.

И тъй, поетическата дарба, повече или по-малко желана, очевидно е признак за някакво БЛАГОРОДНИЧЕСТВО, за което свидетелстват не архиви, доказващи потеклото, а прастарата, съхранена до наши дни способност на човека да чувства и откликва. Поетите, достойни да бъдат наречени така, сега биха били превъплъщения на Амфион и Орфей.

Нищо не е по-благородно от изражението, погледа, усмивката и мълчанието на Маларме, изцяло отдаден на съкровената си, висока цел. Всичко у него произтича от някакъв възвишен и осмислен принцип. Действия, жестове, думи, дребни измислици, прелестни кратки творения, писани по различни поводи стихчета (в които той неизменно проявява рядкото си изтънчено умение), всичко е чисто, сякаш съзвучно с най-дълбоката същност на човека, с неговото чувство, че е единствен и неповторим, че живее само веднъж.

Ето защо е неминуем неотклонният му стремеж към съвършенство.

След като се преодолеят трудностите от прочита и очарованието окаже своето въздействие, съвършенството на сътвореното става все по-осезаемо. То не може да се отдаде на друго, освен на една уникална причина: колкото повече те разкриват тънки умозрителни попадения, инвенции във формата и съзнателно постигната дълбочина в текстовете на Маларме, дори и в най-незначителните му бележки, толкова повече той изпъква като самовглъбен в прелестно уединение и неповторим човек-първоизвор. Не е невъзможно да се приеме, че е имало далеч по-силни в ДЕЙСТВЕНОСТТА си поети, но той сякаш единствен притежава тази съзнателна и наситена духовна организираност, за която свидетелстват както произведенията, така и поведението му."

Според Пол Валери Маларме властно ни внушава, че съществува цяла мисловна система, свързана с поезията, която се разглежда, създава и пресъздава непрекъснато като незавършено в основата си творение. За него поезията е онзи всеобщ и недостъпен предел, към който се стремят всички стихотворения, а всъщност и всички изкуства. Отрано разбрал това, Маларме търси и разпознава първоначалото на копнежа, който поражда поетическата дейност; дефинира и извлича чистата й субстанция; така той се самоизследва, като майсторски докосва струните на най-съкровената си същност.

Ето как в есето си за Стефан Маларме Пол Валери говори всъщност за себе си и собственото си творчество, изградено върху същия стремеж към чистота и дълбочина, самодисциплина и художествен размах. Сам Валери - вече в първо лице - споделя: "Най-прекрасният порив на човека е да превърне своето безредие в порядък, а възможностите си във власт - това е истинското чудо. Харесвам хората, строги към таланта си."

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.01.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.