СЕРВАНТЕС ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В световната литература има произведения, които тъй цялостно изразяват духа на своя автор, че за читателите - не само от следващите поколения - писателят напълно се идентифицира със своята книга. Такъв е случаят с Мигел де Сервантес и романа му "Дон Кихот", публикуван в две части през 1605 и 1615 година. Още след излизането на първата част популярността на благородния идалго Дон Кихот де Ла Манча става толкова голяма, че хората бързо забравят кой е неговият създател, а бездарни писатели се надпреварват да пускат продължения на донкихотовите приключения. Самият Сервантес възкликва чрез устата на своя разказвач Сиде Амете: "Само за мене се роди Дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз - да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло, напук на лъжливия съчинител от Тордесиляс, който дръзна - или за в бъдеще ще подръзне - да опише с грубо, зле подострено перо от камилска птица подвизите на моя доблестен рицар, те не са нито товар за неговите плещи, нито работа за вкочанения му мозък." Сервантес би могъл да каже за своя герой - подобно на Флобер столетия по-късно - "Дон Кихот - това съм аз".

Така и Мигел де Унамуно, испанският писател и философ, живял от 1864 до 1936 година, разсъждава в есето си "Рицарят на печалния образ" колкото за Дон Кихот, толкова и за Сервантес. За него двамата са едно цяло, родени сякаш от испанската народна фантазия като нейна най-истинска и най-свидна творба. Защото Испания ли е създала Сервантес или Сервантес е създал Испания - такава, каквато съществува в културното съзнание на света?

Според Унамуно Дон Кихот олицетворява "душата на Испания", въплъщава характерното за испанеца трагично чувство за живота. Затова и външният облик на "рицаря на печалния образ" отразява душата на кастилеца - неговото обрисуване е едно от най-достойните начинания за един испански художник. И Унамуно добавя: "Не става дума да се илюстрира безсмъртната творба на Сервантес, а да се облече във видима и осезаема плът един индивидуален и жив дух, не една абстрактна идея..." Самият Дон Кихот разсъждава в романа, че "от нрава и подвизите на хората всеки може по пътя на логиката да изведе какви са били техните черти, цвят на кожата и ръст". За Дон Кихот правилната логика е неговата, кастилската; реализмът, който съди по подвизите за чертите, подхожда отвътре навън, центробежно, следвайки законите на индивидуалната воля. Този реализъм, който прави от мелниците великани - подчертава Унамуно, - е не по-малко здрав от онзи, който прави от великаните мелници, той е не по-малко реалистичен, но и не по-малко идеалистичен...

И така: художникът, който ще пожелае да нарисува Дон Кихот съгласно правилната донкихотска логика, трябва от подвизите и нрава му да заключи за физическите му черти, посочени от Сиде Амете като "във висша степен достоверни". За да успее в това си начинание, художникът трябва да разкрие ДУШАТА НА ДОН КИХОТ, понеже това е единственият способ да се вдъхнови от неговите прекрасни подвизи и възвишен нрав и да намери чрез тях в собствената си душа донкихотската душа. Ако не иска да обезобрази Дон Кихот, художникът трябва да облече душата му с "прозрачно индивидуално тяло", а това значи да сътвори символична живопис до степен на най-голяма съсредоточеност в образа на човека-символ. За да се постигне това - разсъждава Унамуно - трябва да се потърси душата на идалгото от Ла Манча в безсмъртните страници на Сервантес, но също и извън тях. А какво значи това? Да съществуваш, означава да действаш - четем в есето, - но не е ли действал и не действа ли и сега още Дон Кихот върху духовете, и то така силно и живо, както върху неговия дух са действали предшествениците му, странстващите рицари? И тук Унамуно стига до сърцевината на своята концепция за "кихотизма", за същността на испанския характер, изведена от образа на Дон Кихот:

"Душата на един народ носи в себе си бъдещия герой, преди той да е видял бял свят, предусеща го като блуждаещ в нея дух, който се оформя, и очаква неговата поява. Всяка епоха ражда, както се казва, героя, който й е нужен. Героят се вдъхновява от великите идеи на времето си, единствените велики идеи на епохата си; чувства нуждите на своето време - единствено необходими за епохата - и се прониква от едните и другите. Всеки герой, който не е необходим за времето си, би умрял в нищета, презрян, изгнил в каторга, затворен в лудница или може би изгорен на клада.

Героят не е нищо друго освен индивидуализирана колективна душа. Героят е човек, който поради това, че чувства в съзвучие с народа, не загубва способността да чувства лично. Героят е първообраз и продукт, духовният средец на народа. Не може да се каже, че героят води народа, той е по-скоро негова съвест и израз на неговите въжделения.

Героят, чиято поява се предусеща във величава утроба, е много често прекомерно извисен, за да приеме смъртна плът, а и средата, определена да го приеме, е много тясна за него. Тогава той се ражда като идеален образ, герой на легенда или на роман, не от утробата на жена, а от въображението на мъж. Герои са тези, които живеят, борят се, повеждат народите на борба и ги подкрепят в нея, герои не по-малко реални и живи от тези, които са от плът и кръв, осезаеми и тленни...

Дон Кихот живее с нас и диша в нас; има моменти в живота, когато го виждаме да се появява, яхнал Росинант, и да се притичва на помощ като Сантяго на онези, които го призовават. Да действаш, значи да съществуваш. Колко много хора, затворени в своето ограничено "днес", действат по-малко от възвишения дух, в който се прероди прославеният Алонсо Кихано, след като загуби разсъдъка си, защото му изсъхнал мозъкът! Когато се върнем в недрата на земята, от която сме излезли, ще остане ли от нас повече от онова, което е останало от Дон Кихот?... Преходният и случаен свят създава постоянния и необходим свят на нашия дух, това е най-голямата му реалност. Цялата история е идеализиране на реалното чрез реализиране на идеалното. Омир ли е създал Ахил, или Ахил - Омир?...

Цялата история на човечеството не е нищо друго освен една дълга и тъжна борба за приспособяване между човечество и природа, както и историята на всеки човек се свежда до превратностите на борбата в неговото тяло - поле на кръвопролитно сражение, което духът му води с окръжаващия го свят; и колкото повече духът, прониквайки в света, го допуска да проникне в себе си, като по този начин се сговарят и организират един в друг, толкова тялото става постепенно все по-прозрачна плътска одежда и израз на духа. Ще настъпи може би денят, когато най-хубавото тяло ще бъде тялото с най-хубава душа... Понеже тялото още не е станало прозрачно одеяние на душата, не се е дооформила бъдещата човешка красота и продължава да господства красотата на двуногото без перушина.

Но трябва да се вярва с артистична вяра, както се вярва в естетическа догма, че всеки дълбок и съкровен характер - със здрави корени и чист - живее в съвършена хармония с плътската туника, която го покрива, пригаждайки я към очертанията си...

Колкото човек става по-хармонично развит, по-съвършен, с други думи по-завършен, колкото повече и по-добре той се приспособява към средата, в която живее, и по-интимно общува с нея, толкова повече образът става огледало на душата. Душата отразява изхода от вековното взаимодействие и противодействие между индивид и среда, и независимо от това, дали образът носи черти, наследени от различни и дори противоположни предци, или са придобити впоследствие, той ще се подчини рано или късно на душата си. Образът ще стане истински израз на душата, когато индивидът и приемащата среда взаимно се приспособят и станат едно цяло."

Ето как Унамуно предвещава прекрасен образ за испанеца, който поема в себе си прекрасната донкихотова душа! Защото на характера на един толкова чист, цялостен и ясно откроен върху фона на окръжаващата го среда човек като Дон Кихот отговаря лице, което е най-чисто огледало на красивата му душа. И тази физическа красота трябва да се долови напълно от художника, който реши да нарисува образа - отражение на душевната му красота... Според Унамуно Дон Кихот следва да се рисува в светлината на неговата собствена истина и в рамките на добре проумяната донкихотска философия, с вяра в неговото безсъмнено реално и действително съществуване, като се открие чрез душата му физическият му образ. Да се рисува с вярата, която вдъхва донкихотският идеализъм, източник на всяко истински реално дело, идеализъм, който повлича в крайна сметка след себе си - дори против волята им - всички санчовци. С вярата, че Дон Кихот живее и действа, както са вярвали в живота на светиите и ангелите онези прекрасни примитивисти, които са ги рисували. Това - според Унамуно - е на пръв поглед безсмислената и абсурдна истина за действителното и реално съществуване - реално, поради това, че е идеално; и действително поради това, че е въздействащо. Тази е истината, прекрасната истина и за живота на Рицаря на печалния образ...

Мигел де Унамуно създава есето си за Дон Кихот във време, когато в Испания се утвърждават идеите на "поколението на 98-ма година", към което се числят писатели като Рамон Мария дел Вале Инклан, Пио Бароха и Асорин. Това поколение изживява особено трагично поражението на Испания в Испано-американската война от 1898 година; то се противопоставя на историческата пасивност на своите предшественици и се стреми към обновление на националните сили и на испанския характер. В произведенията си тези писатели се опитват да опознаят и определят "испанската същност", да я възвисят като нравствен и духовен образец и така да испанизират Европа, но и "да върнат Испания на света". Идейна подкрепа "поколението на 98-ма" черпи от философската школа на краузизма - испански вариант на учението за всемирния духовен съюз на народите, създадено от немския мислител от XIX век Карл Кристиан Фридрих Краузе. Затова и Унамуно отдава такова значение на културата и духовното израстване при изграждането на националния характер. В есето си "Рицарят на печалния образ" той - в духа на краузизма - се стреми да разреши противоречието между "vita activa" и "vita contemplativa", между деятелния и съзерцателния живот. Според Унамуно именно в безсмъртния образ на Дон Кихот по най-прекрасен начин са съчетани идеализмът на целите и реализмът на действието - при цялата му абсурдност и привидно безсмислие. Величието на Дон Кихот е станало неотменима съставка в представите на културните народи за Испания и испанския характер.

В прочутото си есе "Пътуване по море с Дон Кихот" Томас Ман отбелязва: "Историческото величие на Испания принадлежи на отдавна отминали векове; в наше време тя трябва да се бори с трудностите на приспособяването. Но мене ме интересува именно разликата между онова, което наричат гръмко "история", и душевната, човешката страна на нещата. Може би самоиронизирането, свободата и артистично непринуденото отношение към себе си не правят един народ особено годен да играе историческа роля; но това са качества привлекателни, а в края на краищата привлекателното и отблъскващото също играят своята роля в историята. Каквото и да казват историците-песимисти, човечеството има съвест, макар и само естетическа съвест."

В разсъжденията си върху романа на Сервантес и образа на Дон Кихот Мигел де Унамуно успява да пренесе акцента от печалната историческа съдба на своя народ към неговата духовна същност и скрити нравствени заложби. С това той допринася за възраждането и укрепването на испанската национална самоличност.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.12.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.