РИХАРД ВАГНЕР ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТОМАС МАН

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Личността и творческото дело на Рихард Вагнер занимават Томас Ман през целия му живот. Нещо повече: наред с Шопенхауер и Ницше Вагнер - като типичен немски гений - става едно от големите културни преживявания на писателя, което формира и вдъхновява собствената му художествена изява. Още в първия си роман "Буденброкови" младият Томас Ман противопоставя образа на байройтския майстор на здравословната, но нетворческа бюргерска солидност. От Вагнер той възприема и композиционната лайтмотивна техника, която му позволява да сгъстява действието и да обрисува героите си само с по няколко характерни черти. Пак под влияние на Вагнер писателят изгражда произведенията си като "музикални партитури", в които развитието на действието следва принципа на "безкрайната мелодия".

На Вагнеровата личност Томас Ман, живял от 1875 до 1955 година, посвещава немалко страници, но завършен вид многолетните му размишления приемат в публикуваното през 1933 година есе "Страдания и величие на Рихард Вагнер". Този текст има своята културна и политическа история.

Когато на 30 януари тридесет и трета в Германия идва на власт Адолф Хитлер, Томас Ман работи над една лекция по случай петдесетата годишнина от смъртта на любимия си композитор. Изнася беседата си десет дни по-късно в аулата на мюнхенския университет, а след това с ръчен багаж, както при всички други лекционни пътувания дотогава, заминава за Амстердам, Брюксел и Париж, за да изнесе и там беседата. За емиграция изобщо не мисли, а представата за дългогодишно или дори доживотно изгнание далеч от родината му изглежда непоносима. Но събитията взимат друг обрат. Когато в априлската книжка на списание "Нойе рундшау" излиза пълният текст на есето, в печата се появява "Протест на Рихард Вагнеровия град Мюнхен", подписан от видни интелектуалци, между които и композиторите Ханс Пфицнер и Рихард Щраус. В "Протеста" се казва:

"След като националният подем на Германия получи здрави основи, вече не може да се сметне за отвличане на вниманието нашето обръщение към обществеността с цел да защитим от оскверняване паметта на великия немски творец Рихард Вагнер. Ние възприемаме Вагнер като музикално-драматичен изразител на най-съкровените немски чувства и не ще позволим той да бъде оскърбяван от естетски снобизъм, както това става с надменна надутост във възпоменателните речи за Рихард Вагнер на господин Томас Ман. В Брюксел и на други места той определя Вагнеровите образи като "съкровищница за Фройдовата психоанализа", а творчеството му като "дилетантизъм, доведен с максимално волево напрежение до монументални мащаби". Неговата музика била музика в чистия смисъл толкова малко, колкото и оперните му текстове били чиста литература. Това било "музика на обременена душа, без танцувален порив". В същността й имало нещо нехудожествено. Ако в една тържествена реч подобни думи са все още само несведуща самонадеяност, тази критика стига до непоносимост при блудкавата и самодоволна похвала, присъдена на Вагнеровата музика заради нейната "отзивчивост и достъпност за света" и заради съчетанието на "германски и модерни елементи" в нея. Ние няма да допуснем никой да унижава по такъв начин нашия велик немски музикален гений, а най-малкото господин Томас Ман."

В Германия реагират на този "Протест", като блокират банковата сметка на Томас Ман и конфискуват дома и имуществото му. А германското консулство в Цюрих отказва на писателя да поднови просрочения му немски паспорт. С това започва тежкият път на емиграцията.

Всъщност в това злополучно есе Томас Ман извънредно проницателно охарактеризира противоречивостта на немския дух и на немското изкуство, достигнали необикновени върхове през деветнайсетото столетие. А това столетие е белязано - по думите му - с величие, и то с "мрачното, страдалческо, скептично и същевременно познало горчивия вкус на истината, фанатично вярващо в истината величие, умеещо в мимолетното опиянение от преходната красота да намери краткотрайно, необвързано от вяра щастие".

Какво издига творчеството на Вагнер на такава духовна висота в сравнение с нивото на цялата музикална драма преди него? Ето отговорът на Томас Ман:

"Съчетаването на две сили обуславя този подем, две сили, две гениални дарби, които би следвало да бъдат разглеждани като враждебни една на друга, но чиято противоречива същност именно днес все отново и отново се изтъква с готовност на преден план. Тези две сили са ПСИХОЛОГИЯТА и МИТЪТ. Някои искат да отрекат тяхната съвместимост, психологията им изглежда прекалено рационална, така им е трудно да не я възприемат като непреодолима пречка по пътя към страната на митичното. Смятат, че тя е в противоречие с мита, както и с музиката, макар че именно този комплекс от психология, мит и музика изпъква пред нас като органична реалност, въплътена в две велики фигури - в Ницше и Вагнер.

За Вагнер като психолог би могло да се напише цяла книга, и то за психологичното изкуство както на композитора, така и на поета, доколкото тези качества могат да бъдат разграничени у него. Споменът като мотив, използван понякога още в старата опера, се разработва постепенно до една задълбочено виртуозна система, която с непозната дотогава сила превръща музиката в инструмент за психологични алюзии, вглъбявания, позовавания. Колко много поетичното чувство у Вагнер още от самото начало надхвърля рамките на обичайното либрето, и то дори не толкова в езиково, колкото в психологично отношение! Прокълнатият Холандец обиква Сента от пръв поглед, но си казва, че любовта му е насочена всъщност не към нея, а към собственото му спасение, към изкуплението му. Тя за него е същевременно и въплъщение на възможността му да се спаси, така че той не може и не иска да направи разлика между копнежа си за духовно спасение и копнежа си по Сента. Защото надеждата му е приела нейния образ и той не може вече да желае този образ да бъде друг, тоест той обича това момиче като свое спасение. Каква сложна двойственост, какво проникване в трудно постижимите дълбини на едно чувство! Това е анализ - и тази дума се налага в още по-съвременен, още по-дръзновен смисъл, когато разглеждаме пролетното зараждане и развитие на любовта у младия Зигфрид, оживена от Вагнер както със слово, така и със средствата на една дълбоко изразителна музика. Тук е налице изпълнен с предчувствия, проблясващ през дълбините на подсъзнателното комплекс на свързаност с майката, на полово влечение и СТРАХ - имам предвид онзи приказен страх, който Зигфрид иска да опознае - тоест комплекс, показващ изключително забележителното, интуитивно единство между психолога Вагнер и друг един типичен син на деветнайсетия век, психоаналитика Зигмунд Фройд. В това, как мисълта за майката в мечтите на Зигфрид под липата се прелива в еротика, как в сцената, където Миме се старае да обясни на възпитаника си какво е страх, а в оркестъра настойчиво прозвучава по мрачно изопачен начин мотивът на спящата в огъня Брунхилда, вече виждаме Фройд, виждаме анализ и нищо друго. Нека си припомним, че и у Фройд, чийто предвестник от голям мащаб в радикалното изследване на душата и нейните дълбини е Ницше, интересът към митичното, изначално човешкото и предкултурното е най-тясно свързан с психологичните му изследвания.

Вагнер като привърженик на мита, като откривател на мита за операта, като освободител на операта чрез мита - това у него е втората характерна черта. И наистина той няма равен на себе си по душевно сродство с този свят на образи и идеи, по умение да омагьосва мита и да му вдъхва нов живот: намирайки пътя от историческата опера към мита, той намира себе си; когато слушаме музиката му, готови сме да вярваме, че тя е създадена само за да служи на мита, и че никога не би могла вече да си постави друга задача. Независимо дали митът се появява като вестител, изпратен от чисти сфери в помощ на невинността и принуден - уви! - поради неустойчивостта на вярата да се завърне там, откъдето е дошъл, или се изнася като мъдър, напевен разказ за началото и края на света, като космогонична, приказна философия - винаги духът, същността, звученето на мита са постигнати със сигурност и основана на вътрешно сродство интуиция, а езикът му има такава вродена естественост, каквато не се среща дотогава в изкуството изобщо. Това е езикът на "имало едно време" в неговата двусмисленост като "онова, което е било", и "това, което ще бъде". А митологичната плътност на настроението, например в сцената с Норните в началото на "Залезът на боговете", където трите дъщери на Ерда се отдават на някакво свещенодействено одумване на световните съдбини, или в появяването на самата Ерда в "Рейнско злато" и "Зигфрид", е ненадминато. Свръхмощните акценти на музиката, съпровождаща шествието с тялото на Зигфрид, се отнасят вече не до горското момче, тръгнало да познае страха, те разкриват на чувствата ни какво всъщност става там, зад спускащите се була на мъглата: героят на слънцето лежи там на носилката, повален от гъстия мрак; а поясняващото слово идва да подсили чувството: "Яростта на див глиган" е казано там, а Гунтер, сочейки към Хаген, изрича: "Ето тоз глиган проклет, разкъсал рицар благороден." Перспективата прониква до първичното, най-ранното образно бленуване на човечеството. Тамуз и Адонис, повалени от глиган, Озирис и Дионис, разкъсани и възвръщащи се в лицето на Разпнатия, чиито гърди трябва да бъдат ранени от римско копие, за да може той да бъде разпознат, всичко, което е било и винаги е, целият свят на пожертваната, погубената от вледеняваща ярост красота - няма нещо, което да не е обхванато от този митичен взор, и затова нека не говорим, че създателят на "Зигфрид" е изменил на себе си в "Парсифал"."

В края на есето си Томас Ман казва няколко думи за Вагнер като мислител, за неговото отношение към миналото и бъдещето. Защото и тук в характера му има двойственост и преплитане на привидни противоречия, съответстващи на контраста между германизма и европеизма. В облика на Вагнер писателят открива реакционни черти - черти, които свидетелстват за назадничавост и тъмен култ към миналото. В този смисъл могат да бъдат изтълкувани пристрастието на Вагнер към мистичното и митично-пралегендарното, протестантският национализъм на "Майсторите-певци" и католицизмът в "Парсифал", влечението към средновековието, към рицарството и дворцовия живот, към чудесата и религиозния плам. И все пак, посочва Томас Ман, за онзи, който има някакво чувство за истинската и съкровена същност на това изкуство, изцяло насочено към обновяване, изменение, освобождение, не могат да останат скрити революционните тенденции в творчеството на Вагнер. Този тъй преливащ от живот въпреки цялата си душевна обремененост и обвързаност със смъртта дух, този дръзновен музикален новатор, който още в "Тристан" стои с единия си крак на почвата на атоналността, този човек на народа, който цял живот от все сърце е отричал властта, парите, насилието и войната - такъв дух не може да бъде обвиняван в някакво тежнение назад, за него може да се твърди, че волята му е била насочена само към бъдещето.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.04.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.