ЕВРОПЕЙСКАТА МИСЪЛ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СТЕФАН ЦВАЙГ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В своята най-съкровена книга "Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски", написана през първите години на Хитлеровата власт в Германия, австриецът Стефан Цвайг, живял от 1881 до 1942 година, издига идеята за братство между народите в духа на разума и хуманизма. Преди всичко войната, този най-груб и насилствен начин за разрешаване на междунационалните противоречия, му изглежда вече несъвместима с едно морално мислещо човечество. Самият той се идентифицира с ренесансовия учен и отбелязва: "Еразъм и неговите съмишленици смятат за възможно постигането на прогрес чрез просвета и се надяват, че както отделната личност, така и цялото общество ще могат да се превъзпитат чрез едно по-масово разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата. Тези ранни идеалисти имат трогателна, почти религиозна вяра в облагородяващото влияние на усърдното учене и четене върху човешката природа. Часът е необикновено благоприятен за неговата идея за една обединена в духа на хуманизма Европа, защото големите открития и изобретения около началото на века, обновата в науките и изкуствата с настъпването на Ренесанса са вече от дълго време също едно ощастливяващо, наднационално колективно преживяване на цяла Европа; за пръв път след безкрайно много години на потиснатост западният свят е отново обзет от вяра в своята мисия... За пръв път след сгромолясването на римската цивилизация започва да се заражда благодарение на Еразмовата република на книжовниците пак една обща европейска култура, за пръв път една побратимена в своя идеал група си поставя за цел не празната слава на някаква отделна нация, а благото на цялото човечество."

Тази идея за кристализирането на цивилизования разум в хуманистично действие не е нова за Стефан Цвайг. Той я развива в голямото си есе "Европейската мисъл в нейното историческо развитие" още през 1932 година - преди установяването на националсоциалистическата диктатура в Германия. Според него историята, този океан от събития, се подчинява на един неизменен ритмически закон, на едно вътрешно вълново движение, което разделя нейните епохи на приливни и отливни, на устремени напред и отстъпващи назад. А нациите са подчинени на двойствената тенденция, от една страна, да подчертават своята националност, своята духовна и културна самоличност, а от друга - винаги да търсят по-висши наднационални общности, за да се обогатяват и сами да дават на другите народи от своето личностно богатство. В цялата история тези два нагона на привличане и отблъскване, на мир и война са в непрестанна борба. Ту възникват големи държавни и религиозни формации, ту отново се разпадат; след десетилетия и столетия на вражда следват години на приятелство и сговор, но всъщност - и тук е основната мисъл на Стефан Цвайг - човечеството се стреми към все по-висши и по-плодотворни обединения, в съответствие с растящата широта на своя поглед.

В това есе, а и в последвалата го книга за Еразъм, писателят си поставя за цел чрез един поглед върху духовното развитие на Европа да се опита да представи накратко историята на вечния копнеж по единение на чувствата, волята, мисълта и живота, който за две хиляди години е създал онова чудесно творение на общността, с гордост наричано ЕВРОПЕЙСКА КУЛТУРА.

Началото е покрито с мрак, отбелязва Цвайг. Край Средиземно море и в Ориента виждаме да се създават и да загиват империи; понякога волята на един-единствен човек, на някой Александър, или на един-единствен народ се сгъстява до невероятна мощ, залива като потоп земите, но само за да ги ограби, плячкоса, разруши; и когато този войнствен порой се оттече, след него не остава нищо друго, освен тинята на опустошението. Всички отделни култури, възникнали в зората на историята, нямат съзидателна, организираща сила, те не служат на идеята за общността и дори гръцката култура не налага върху света печата на единството.

Истинското политическо и духовно единство на Европа, универсалната история, започва според Цвайг едва с Рим, с Римската империя. За първи път от един град, от един език, от един закон тръгва решителната воля да се овладеят и управляват всички народи, всички нации на тогавашния свят по една-единствена, гениално промислена схема - господство, основано, не както досегашното, единствено върху военната сила, а върху един духовен принцип, господство, което не е просто самоцел, а разумна организация на света.

Стефан Цвайг вижда в падането на Римската империя дълбоко морално и духовно опустошение, катастрофален момент в историята на европейската култура. Едно огромно наследство бива равнодушно пропиляно, статуи се чупят, сгради се опустошават, акведуктите се рушат, пътищата опустяват и това време няма вече сили да разкаже дори собствената си история. Този трагичен момент е според Стефан Цвайг връхна точка в европейското разединение, най-голямото падение на нашата обща духовна сила, най-страшната катастрофа, която някога е постигала културата ни.

Но тъкмо когато Римската империя се разпада, съзидателната воля на човечеството за единство си създава ново, не по-малко удивително творение - Римската църква. Материята е разрушена, но духът е спасен и след ужасната градушка се е съхранило едно зърно - латинският език. Хората на духа от цяла Европа, разделяни дотогава от своите недоразвити езици, могат благодарение на този новоизкован език отново да разговарят един с друг, да си пишат писма и да се разбират като братя. Границите между отделните страни са преодолени сякаш с един замах; във века на хуманизма е безразлично дали един студент следва в Болоня, в Прага, в Оксфорд или в Париж - книгите му са написани на латински, учителите му говорят латински - ЕДИН начин на мислене, общуване и говор е присъщ на всички духовно издигнати хора в Европа. За първи път след Рим, след дълго отчуждение, отново виждаме доказателството, че е възможно едно общоевропейско мислене, и това чувство на повторно самооткритие с трескаво опиянение съживява духовете.

И отново след най-високия връх идва най-дълбокото падение. Единството на католическата религия, обединявала Стария свят повече от хилядолетия, се разпада, настъпва времето на религиозните войни, Реформацията разрушава Ренесанса. Заедно с нея идва краят на господството на новосъздадения латински език, на този последен език на европейското единство. Европейската мисъл пак си остава само торс, започнат и изоставен в забрава монумент. Сега всяка нация иска сама да завоюва империята на властта и изкуствата, всяка иска със собствения си език да създаде литература, равна на античните образци. Тасо и Ариосто в Италия, Ронсар, Корней и Расин във Франция, Калдерон, Сервантес и Лопе де Вега в Испания, Милтън и Шекспир в Англия - започва едно славно съперничество, сякаш всеки от европейските народи се чувства длъжен да се самооткрие и утвърди пред ареопага на историята, да поеме след Рим водачеството в световната литература. Родил се е литературният национализъм, една първа, още невойнствена форма на съзнанието за национална мощ и за две-три столетия, от края на Ренесанса до началото на Френската революция, угасва почти напълно така прекрасно разпаленият в хуманизма братски дух на изкуствата.

Световната история обаче познава само паузи, но никога край, отбелязва Стефан Цвайг. В порива към по-висше обединение духовните сили на любовта никога не спират, те само променят своя израз. Най-напред те намират символна форма в римската цивилизация и нейния език, после в религията, после в хуманизма, в новия латински език и неговата наука. Сега, тъй като единството на езика е разбито от пробудилите се национални езици, чувството за общност си потърсва нова форма и я намира в един език над езиците - в музиката. През седемнадесети и осемнадесети век вече не поетите, теолозите и учените, а музикантите са знаменосците на европейското единство, най-чистите космополити и те образуват едно-единствено голямо братско семейство. Този голям космополитичен род живее над държавите, над езиците, над нациите. Хендел, Моцарт, Хайдн, Глук, Спонтини - те пишат своите опери ту върху френски, ту върху английски, ту върху италиански текстове. Когато воюват помежду си, то е заради изкуството, защото те се чувстват единни в своята цел - да дават израз на човешките емоции, чувстват се жреци на един-единствен Бог, слуги на едно общо дело.

Ето как - възкликва Стефан Цвайг - над ГЕОГРАФСКА ЕВРОПА винаги, откакто нейните народи са се пробудили за култура, е съществувала една ДУХОВНА ЕВРОПА; всеки път някакъв вид изкуство или наука издига многоцветното знаме на единството; но все отново и отново насилието - винаги насилието воюва с духа - погубва братското чувство. Този път това е Революцията и последвалите я Наполеонови войни, които раждат националните армии, а с това внушават идеята за отечеството не само като занимание на князете, а като идея на народите. Така и изкуството, и мисълта добиват изцяло национален характер. Отново настъпва регрес.

Тъкмо в този опасен момент на насилствено отчуждение обаче - преди повече от сто години - един велик глас се издига и повелително произнася пророческите думи: "Времената на националната литература отминаха, дошло е времето на световната литература." Това изрича най-великият от немските поети - Гьоте. Неговият дух, всеобхватен и провиждащ в бъдещето, с изключителна далновидност разпознава задалото се с напредъка на техниката тясно сближение на нациите, в едно време, в което влаковете и самолетите все още са детски мечти на света. "Свободната размяна на понятия и чувства - казва Гьоте - също като търговията със стоки увеличава богатството и общото благосъстояние на хората."

Стефан Цвайг извежда идеята си за кристализирането на европейската мисъл до наши дни, където за разбирателството, за единението на света работи един друг безличен дух - духът на техническия век. Ето как писателят формулира своите изводи:

"Техническият дух, който днес работи за единството на света, е повече мисъл на човечеството, отколкото мисъл на човека. Този дух няма отечество, няма родина, не говори на човешки език, той мисли с формули, смята в цифри, той създава машините, а машините пък преобразяват нас, хората, почти пряко волята ни, като ни уподобяват един на друг. Новите форми на изкуството все повече се превръщат от национално в непосредствено общоевропейско преживяване на народи и нации. Искаме или не, ние все повече се сближаваме във времето и пространството, откакто нашата обща техника скъсява разстоянията. Самолетът преодолява далнините, а най-фантастичното пътешествие - не е ли това пътешествието с радиоапарата, където лекото завъртане на копчето от един милиметър позволява на човешкото ухо за миг да се пренася в Лондон, Рим, Москва или Мадрид? Техническите постижения ни позволяват да съпреживяваме събитията непосредствено и едновременно, нещо, което предишните поколения не са смеели да си представят и да мечтаят.

Със свръхчовешка сила постиженията на техническия дух от година на година ни сближават все повече и повече и ако не беше индивидуалната ни природа, вечната и неизменната, както и онази вътрешна сила, която ревниво подтиква нациите към самостоятелност, ние отдавна бихме се слели в едно. Но и тези противоположни сили, националистичните, са станали неимоверно мощни от напрежението, в което живеем; под натиска съпротивлението е нараснало и затова проблемът за борбата между национализъм и интернационализъм, между държавата и европейската свръхдържава тъкмо в сегашния момент е достигнал най-драматичната точка в историята."

Своята житейска мисия Стефан Цвайг съзираше в това да изгражда културни мостове между народите, за да се обедини Европа най-после от "една огромна обща духовна енергия, която да превъзмогне противоречията и политическите сблъсъци". За него Старият континент беше вече "родина на осъзнатите, борещи се за нова духовност, нова етика и нова естетика", а това според очакванията му от тридесетте години на миналия век трябваше да доведе до бързото нарастване на всеобхватно, хуманно "европейско съзнание".

Времето опроверга тези блянове на писателя. Но те не загубиха смисъла си като съкровени въжделения, като прогноза за едно по-далечно и вече близко до нас общо европейско бъдеще.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.03.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.