"НОВАТА КРАСОТА" ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФРАНТИШЕК КСАВЕР ШАЛДА

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

На прага на XX век в Европа се заражда ново естетическо съзнание, което се противопоставя на традиционната представа за мястото и ролята на твореца в обществения живот. Носител на това съзнание в средата на чешките символисти става професорът по романистика в Пражкия университет Франтишек Ксавер Шалда, живял от 1867 до 1937 година. Още като редактор на списанието "Свободни посоки" Шалда си създава име на значителен теоретик на културно-историческата школа в литературознанието. Идеите му надхвърлят пределите на литературата: със средствата на всички изкуства той желае да постигне нов тип култура, която да облагороди социалния живот в духа на християнския хуманизъм. Своите възгледи Шалда излага в публикуваното през 1903 година есе "Генезис и характер на новата красота". В него той формулира характерната особености на младото изкуство. Сигурен и безпогрешен белег, по който винаги и навсякъде се разпознава "новата красота", е този, че тя никога не се опитва да спечели благоразположението на публиката с ласкателства, живее свой вътрешен живот и като всяка истинска ценност изразява само себе си, разчита само на себе си, отдадена изцяло на вътрешната си идея, на своя вътрешен ритъм и закон. Най-безпогрешно се разпознават новото изкуство и новата красота по това, че те са лишени от всякакво лукавство, не се натрапват и не търсят ничия благосклонност. Всяка нова красота и всяко ново изкуство притежават завоевателски добродетели: самоувереност, почтеност, нетърпимост, борбеност и изключителност. Те се втурват в света не за да си издействат топло местенце редом със старото изкуство и старата красота, а за да покорят целия живот - не от суетност и високомерие, а защото са дълбоко и непоколебимо убедени, че са носители на истината за живота и за бъдещето и че ще накарат света да приеме и проумее тази истина, която той или не е познавал досега, или пък я е занемарил: без тази съкровена вяра не може да има ново изкуство. Тази вяра е неговият същностен корен, загадъчният му мистичен корен, забил се в самия център на вселенския живот: то живее от него и се крепи на него.

Според Шалда новата красота и новото изкуство винаги възникват по такъв начин, че въпреки съпротивата на историците или на теоретиците, отсъдили, че не може да се роди нищо ново, тъй като цялата красота и цялото изкуство вече са минало, че те са се изчерпали и затворили в граници, отвъд които не може да се прекрачи, въпреки всички опити за разколебаване се появява велико и смело творческо сърце, което напук на всичко успява да постигне наглед невъзможното. Така теоретиците са решили, че в нашия век на утилитаризъм и позитивизъм вече не може да има лирика, която да изразява мистична любов към Бога, че самото това чувство вече е отмряло заедно с различни друга форми на една отминала култура, която то е представлявало - но ето че се появява Верлен и показва невъзможното. В книгата му "Мъдрост" има такъв ускорен пулс, толкова страстен полет, тъй отмаляла нежност, толкова изпепеляващо покорство на възраждащите се сетива, такава сърдечна простота и тъй шеметни водовъртежи на нервите и чувствата, че той въпреки невъзможното обкръжение и тъкмо поради погнусата си от него сътворява нова мистична поезия със същите вътрешни качества и същата психическа мощ, каквито е притежавала великата мистично-еротична и религиозна испанска поезия, и въпреки това с напълно днешен привкус и с днешна чувствителност за болката и насладата, за любовта и ужаса, за най-дълбоките чувствени среднощи и за първото най-тихо духовно развиделяване.

Или пък: всички теоретици са единодушни, че между живописта и скулптурата има устойчиви, неизменни и непреодолими граници, че в живота има страсти и трескави състояния, които скулптурата не може да изрази и които според законите на естетиката трябва да си останат периметър на живописта - но ето че се появява Роден не за да прекрачи, а за да прескочи далеч отвъд границите, установени от ленивите мозъци. Той създава пластична поезия с удивително сетивно излъчване и трескава чувствителност, пластични бури на насладата и ужаса, тела, които вибрират от страсти и от техните гърчове, както ефирът вибрира от светлина и въздухът от звукове, успява да долови самите оттенъци на живота, неговия магнетичен дъх и дим: извайва това, което се е смятало за достояние само на живописеца.

Така истинският творец - продължава Шалда - никога не търси красотата, а нещо съществено различно и в основата си винаги едно и също: повече живот, повече честност, повече истина, повече сила, повече ритъм, повече законност и логика, повече болка и наслада, отколкото е имало до този момент в изкуството.

Като втора важна точка от характеристиката на творческия дух Шалда посочва това, че геният винаги нехае за оправдаването на появата си пред миналото, както и за сливането си с него: той твори, движен от мистична любов към последната секунда, от благодарност към преливащия от пълнота миг от настоящето, всецяло и безусловно отдаден на неговата омая, покорявайки му се, сливайки се с него в тайната му, без да го е грижа за последиците. Затова новото изкуство и новата красота винаги са всецяло отдадени на съвременността, нещо повече: те всъщност са единственото настояще, най-пълната, най-действителната и най-правдивата действителност, която съществува.

Друг, не по-маловажен от предишните белези и всъщност техен скрит резултат, който винаги безпогрешно характеризира новата красота и новото изкуство и е тяхното най-силно вдъхновение, е следният: новото изкуство и новата красота винаги са насочени към цялото и винаги се стремят към живота в неговата цялост, стремят се да обхванат, изпълнят, озарят и пресътворят целия живот, без да раздробяват нито него, нито себе си. Дълбоко в сърцето на всяко ново изкуство е вписано, че художественото произведение не е копие и репродукция на действителността, а нещо неизмеримо по-голямо и по-значително, че то е притча за славата, красотата и неразгадаемостта на живота.

В сърцевината на новата красота е залегнало непознато досега естетическо чувство и ето как Франтишек Ксавер Шалда обрисува неговите особености:

"Ако трябва максимално сбито и нагледно да ви кажа по какво днешното естетическо чувство на новото изкуство се отличава от естетическото чувство на старото изкуство от поколението на нашите дядовци, по какво е различно организирано от него, мога да ви отговоря само така: различава се по това, че в него бавно, но сигурно изчезва разликата между мечта и живот, между истина и красота, между поезия и здраве, между фантазия и логика - че то е по-единно и по-органично, че е плод на по-висш синтез и засводява с по-мащабни арки и по-музикални акорди все по-големи жизнени пространства. Старото изкуство се препитаваше именно от пикантността на тези контрасти, от романтичния дуализъм на житейската разединеност и фрагментарност - там бе изворът на неговия патос и на поезията му, - докато новото изкуство вече се гради и все повече ще се гради върху единството, върху закономерността, върху целостността на живота: то си поставя за цел тъкмо изцелението на старите незараснали рани, които старото изкуство още повече развреждаше и подлютяваше, тъй като ги използва като материал и предпоставка за творчество. Сега ние усещаме и виждаме, че дори по време на заченките и първоначалния разцвет на старото изкуство и старата култура този дуализъм не е бил преодоляван, а веднъж проникнал в тях, той е внасял зародиш на упадък, смърт и гибел.

Сега чувстваме - все още не всички, но затова пък най-силните и най-добрите сред нас, - че действителността и настоящето са по-богати, по-удивителни, по-дълбоки и по-загадъчни от старата образност, че логиката изпреварва всички мечти, че доброто виждане и доброто тълкуване крият нещо по-голямо от фантазирането. Нашето ново естетическо чувство - и в това според мен е истинската му стойност - не е производно и извеждано, а първично: неговата същност е в преосвещаването на сетивата, на тяхната наивност и набожност, в преосвещаването на земята, на опита, на делника. Ние се връщаме от производното към първичното, към основното, от заблудите и измамите към честността и съдържателността, от второстепенното към главното. Патосът на новото изкуство е много по-различен от патоса на старото: това е патос не на изключението и на случайността, а на логиката, закона и следствеността - не външен, а вътрешен патос.

За новите поколения е характерен особеният мистичен усет за действителността, мистичният култ към живота и към пътищата, водещи до него: действителността не като явление, а като същина и законност става обект на едва ли не благоговейно съзерцание. Колко по-градивно в този мистичен смисъл е днешното ново изкуство, сравнено със старото!

Заслуга за това имат изцяло промененият характер на епохата, новият интелектуален баланс в края на едно столетие на изумителен напредък в естествените науки и техниката. Най-фантастичните мечти на миналите векове се сбъднаха и ние неволно усещаме колко по-дълбока, по-удивителна, по-нова, по-богата и по-тайнствена е тази действителност от измислиците на старото изнемощяло въображение. Новата техника създаде и нов формален език, нов свят от форми - и то без никаква традиция, дори противно на нея, без никаква фантазия, без никакви естетически претенции, просто по пътя на логическото решаване на проблеми на математиката и механиката, чрез тяхното проектиране и овеществяване. Първи архитекти на чистата цел бяха инженерите, те бяха първите, които без оглед на естетическата традиция, подчинявайки се само на целите на строителството и на вида на материала - ръководени от вътрешна необходимост, - създадоха първите груби и сурови, но също така и особено изразителни и специфични с настроението си постройки на века. Не ми идва наум друго тъй смайващо величествено и съкрушително архитектонично впечатление като това, което създава един голям железопътен мост, гол, пуст, без украса, нищо повече от овеществена конструктивна мисъл: тъкмо в тази рязка характерна чистота, в тази твърда чистота, в тази неподправена честност и строгост е кълнът на естетическата сензация, нещо, което буди уважението ни и което е в най-тясна връзка с усещането за величие. Новата красота е преди всичко красота на целта, на вътрешния закон, на логиката и структурата - това е първият постулат на модерното естетическо чувство."

Колко странно звучат разсъжденията на Шалда за художественото изживяване в една епоха, отдалечена от нашата точно с един век! Този култ към функционалността, към техниката и машината, това преклонение пред самоцелността на човешкото действие в науката, обществения живот, изкуството - бяха доведени до абсурд само след десетилетие. Още първите газови атаки през Първата световна война разсеяха илюзията, че научните постижения и техническият напредък сами по себе си са напредък и към човешко благоденствие. Но времето на Шалда е време на ГОЛЯМОТО ОЧАКВАНЕ: от литературата очакват думи с максимално вътрешно напрежение и максимален заряд, от художника очакват да изобрази върховите състояния на човешката душа, а от поета очакват да има какво да каже и чрез тишината, да накара хората да замълчат, за да заговорят изворите и кладенците на нощта и да измълвят със своя тайнствен език всичко онова, което човекът не успява да изрази с реторичните си тиради. Така новата красота и новото изкуство предполагат и изискват сътрудничеството на читателя, на зрителя, на слушателя, за да постигнат чрез съучастието на публиката тайната за предназначението ни на тази Земя.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.