ИБСЕН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФРАНТИШЕК КСАВЕР ШАЛДА

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Есето си за Ибсен Шалда написва през 1906 година, вече четиридесетгодишен, но все още само редактор на списанието "Свободни посоки". Трябва да мине цяло десетилетие, за да стане той професор по романистика в Пражкия университет. Франтишек Ксавер Шалда, живял от 1867 до 1937 година, принадлежа към поколението на чешките символисти и е виден представител на културно-историческата школа в литературознанието. Но целите му надхвърлят границите на литературата: със средствата на изкуството той се стреми да постигне нов тип култура, която да хармонизира обществения живот в смисъла на християнския хуманизъм. Практически Шалда е създател на чешката литературна критика, защото я превръща в самостоятелен и равноправен жанр, освобождава я от филологическата описателност и естетическия нормативизъм, от дилетантството и субективизма. Подобно на Пенчо Славейков у нас, на прелома на XIX век Шалда внася в чешката литература ново естетическо съзнание, което се противопоставя на традиционната представа за мястото и ролята на твореца в обществения живот. Още в статията си "Синтетизмът в новото изкуство" от 1892 година двадесет и пет годишният Шалда оповестява своя критически подход. Така нареченият "синтетизъм" се противопоставя на аналитичното раздробяване на художествената творба и се стреми да постигне единство на същност и значение, на научно осмисляне и художествено преживяване. А в есето си "Критика с патос и вдъхновение", написано една година преди есето за Хенрик Ибсен, Шалда споделя, че за него "истинската критика винаги е била не професия, а призвание, не занятие, а съдба, не метод, а интуиция, велико страстно взиране в ужаса на епохата, във все още неорганизираните й деяния". Според Шалда критикът - също като поета и останалите хора на изкуството - трябва да бъде извънредно впечатлителен, чувствителен, лековъзпламеним, емоционален; да притежава голямо богатство от вътрешни трепети, лесно възбудима и лесно затрогваща се чувствителност. Критикът има стойност само дотолкова, доколкото възприема, страда, разграничава, реагира; той се вслушва със своето музикално, вглъбено ухо в строежа на авторовите изречения: напипал пулса им, открива ритмичния закон, който привежда кръвта му в движение; установява вътрешната структура - правилността, красотата, нежността, богатството, пълнотата и чистотата, които я изграждат. Един-единствен дисонанс, една-единствена пукнатина в изречението му е достатъчна, за да го изпълни с неверие в неговото съдържание. Критикът - смята Шалда - твори също като поета и като другите хора на изкуството. Разликата между тях е само тематична: поетът борави преди всичко с живота и с природата, а критикът - с изкуството и културата. Критикът се занимава с по-изящен, по-рядък, по-подреден материал, който поради това предполага още по-голяма СТИЛИЗАЦИЯ. Поетът работи с индивидуалното, а критикът - с типичното: той трябва да почувства, да види поета завършен и цялостен. Затова смисъл има само онази критика, която разглежда художествената творба като цяло. Всеки голям критик ПРЕСЪТВОРЯВА разглежданата от него творба: запазвайки предпоставките на автора, запазвайки елементите и съставките на неговото произведение, запазвайки духовния му облик, той я ДОСЪТВОРЯВА от тях и чрез тях.

От тази естетическа позиция Франтишек Ксавер Шалда пристъпва към творчеството на Хенрик Ибсен. Смята, че една част от това творчество е обърната към миналото и върху нея играят отблясъци от славни сияния. Друга част обаче осветлява настоящето: печална, загадъчна, извисила до възможно най-високия връх проблематиката на днешния ден - който въпреки това му е отвърнал с измяна. Трето негово лице пък е белязано с ироничната и болезнена гримаса на човек, който е виждал надълбоко, твърде надълбоко - по-дълбоко, отколкото е здравословно за един поет. Според Шалда само малка част от творчеството на Ибсен е паметник на самозадоволяваща се и самоуправляваща се поетическа воля и поетически блян - по-голямата му част е орган на времето и на епохата с нейните тревоги и безпокойства. На това се дължи славата му, репутацията му, която, както всяка друга популярност, ако не е измама, е просто недоразумение. "Възправен над своята болна епоха, Ибсен извличаше от нищетата й и съставяше страшни гатанки, които задаваше като Рембрандовия Самсон на филистимците на своето време", казва Шалда. За него Ибсен е първият случай на поет-критик, на критик, който твори поезия, а не просто поет, който критикува. В творчеството му нахлува психологическата проблемност, която сама по себе си вече е враждебна на поетическата необходимост: най-малкото някои от драмите му навлизат в твърде рационалистична и следователно по-разколебана сфера, отколкото повеляват законите на поетиката. Те представляват по-скоро теми за дискусия, отколкото големи и цялостни драматически поеми; релативизмът на обществената критика, с която повечето от тях въздействат, уврежда поетическата им законност, състояща се именно в правилното разбиране и спазване на определени конвенции. И заключава: "Има въпроси, които поетът не бива да задава, макар че иска ли да остане поет..." И с това многоточие Франтишек Ксавер Шалда въвежда най-важното си наблюдение върху творчеството на норвежкия драматург:

"Чрез Ибсен една епоха достига до последната възможна поезия и до последното възможно величие, една епоха, която системно подкопава всичките им възможности: той открива патоса на една епоха, която е отчайващо лишена от него - скучна, изсушена и изчерпана; открива чудовищността на една епоха, която отбягва всяка мистичност и трагизъм и слугува на най-просветителското здравомислие: той показва колко ужас съдържа именно това здравомислие.

Съществува въпросът дали няма да се промени зрителният ъгъл на времето и дали бъдещите епохи ще са в състояние да проумеят някои от Ибсеновите пиеси, и то тъкмо тъй наречените му модерни пиеси, дали бъдещите епохи поради самото естество на своите виждания и чувства няма да се отчуждят от нашето съвремие дотолкова, че да откриват само гротеска там, където ние съзираме трагика? Това не е невъзможно, дори напротив: твърде е вероятно, така неразлъчно Ибсен вплита в някои от драмите си ограничеността и условностите на времето и втъкава съдбата на драмата не в самия закон на действието и характерите, а в критиката на обществените условия или в патологичните особености и изключителност на действащите лица. За тези времена, по-велики и по-щастливи от нашето, стига да настъпят някога, ще останат няколко от пиесите на Ибсен, в които той се е проявил преди всичко като поет, в които не се е подчинявал на нищо друго освен на поетическия закон.

Но така или иначе, дори да се променят самата перспектива на епохата и нейните поетически вкусове и оценки, дори бъдещите векове да се отчуждят от особения патос на Ибсен, дори и ако той остане неразбираем за тях - едно ще остане ясно и несъмнено: художествената значимост на Ибсен. В ТОВА виждам неговия принос: той е създател на нова художествена форма на драмата, създател или може би довършител на нова, наистина модерна техника, която би могла да възникне само в епохата на научния детерминизъм, във време, когато науката упражнява все по-силно въздействие върху живота. Чрез този художествен принос Ибсен вписва името си направо в историята на драмата, включва се в нейния специфичен развоен ритъм: ТОЗИ му принос не може да остане незабелязан, не може да бъде забравен, той вече е станал притежание и придобивка на днешния ден.

Достатъчно е само да сравним формата на Шекспировите драми с формата у Ибсен, за да разберем, че сме навлезли в нов стадий на развитие и че цяла пропаст го дели от предишния. Техниката на Ибсен във всяко отношение е противоположна на Шекспировата - пестелива, сбита, стоманено студена и лека, докато у Шекспир всичко се разлива, ври и кипи: и действието, което протича в няколко русла през годините и през най-отдалечени места; и реторичният диалог с едва ли не бароково богатство, при което цели части са само епически скицирани и неизчерпани, нерешени в сценично отношение. Ибсен е продължител на античната драматическа форма: форма на затворената цялост и единност, разработена последователно и в детайли. В най-добрите си пиеси той спазва изискването на Аристотел за единство на действието, времето и мястото. Старата небрежна и наивна, а и тромава техника с използване на доверени лица, монолози и реплики, произнасяни шепнешком към себе си, целият груб апарат на интриги, който се шири в съвременната европейска драма преди Ибсен - всичко това бива захвърлено и премахнато от него - спретнатата, лека, целесъобразно пестелива техника се превръща в естествено изискване към модерната драма.

Това, което наричат Ибсенова техника, е негово собствено творческо дело. Как всяка негова дума същевременно движи действието, характеризира героя, създава атмосферата и настроението на пиесата, като често съдържа и символично загатване, и как тя по-късно се връща в ново обкръжение и в нова светлина - как неговите действащи лица са обвързани от логиката на двойна или тройна необходимост и са вплетени в драмата, ВГРАДЕНИ в драмата, в едно и също време определящи и определяни - това е творческа мистерия, макар че то е и въпрос на комбинаторика и е възможно, поне грубо и приблизително, тези неща да бъдат обхванати във формула."

Франтишек Ксавер Шалда завършва есето си за Ибсен с разсъждението, че неговата съдба е подобна на съдбата на Мане: и двамата дълго време не са били за хората на изкуството нищо повече от специалисти в най-тесния смисъл на думата, педагози, откриватели на нов метод и на нова техника, която е трябвало да бъде усвоена от другите. Тяхната лична мисия е била на заден план, отстъпвала е в сянка. Никой не е притежавал достатъчно обич, за да пита за човека и за съдбата, укрита и подложена на преоценка в него. Възприемали са от тях само техниката - а същинското тайнство на формата, на великото законно виждане и мислене е било отминавано, както винаги: по такъв начин възниква тъй наречената реалистична драматургична техника, която извлича от Ибсен няколко второстепенни правила и досажда с тях, натрапвайки ги на сюжети, от които не успява да изтръгне законната им форма.

Така върху творческата личност на Ибсен Шалда гради своите надежди за промяна и на обществото, укрепва вярата си, че изкуството може да преодолее дисхармонията на живота, "хаоса на настоящето". За чешкия теоретик мечтаният синтез между изкуство и живот изглежда осъществим само като ненакърнена цялост на културния организъм, където висшите духовни ценности - красота, сила, величие, нравственост - кристализират като трайни величини. Едва тогава изкуството ще се прояви като нравствена сила, която ценностно регулира живота.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.