КЛОД ДЕБЮСИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА РОМЕН РОЛАН

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Към края на деветнадесети век музикалният живот в Париж е белязан от властното присъствие на един немски гений - Рихард Вагнер. В "Гранд опера" се изнасят представления на "Лоенгрин" и "Валкюра". Младият Клод Дебюси е възторжен почитател на Вагнер, прави клавирни извлечения от неговите музикални драми и ги изпълнява с певци пак в "Гранд опера". Две лета още неизвестният композитор посещава Вагнеровия фестивал в Байройт, където слуша "Парсифал", "Нюрнбергските майстори-певци" и "Тристан". Отдавна Дебюси мечтае да напише опера, но не попада на подходящ сюжет. А и формата, в която иска да създаде музиката, е тъй необичайна, че след различни опити той почти се отказва. Търсенията му в областта на ЧИСТОТО ТОНОВО ИЗКУСТВО са разпалили у него ненавист към класическото развитие на формата. В музиката Дебюси дири свободата, която тя съдържа повече от всяко друго изкуство, защото е резултат от тайнствените връзки между природата и въображението.

Сам Дебюси казва: "След няколко години на страстно поклонничество в Байройт започнах да се съмнявам във Вагнеровата теория; или по-скоро струваше ми се, че тя е неприложима другаде освен в частния случай на Вагнеровия гений. Той самият е голям колекционер на правила, които съединява в общо правило и то минава за лично негово, защото останалите твърде малко познават музиката. Без да отричаме гения му, може да се каже, че той слага финалната точка на музиката на своето време, почти както Виктор Юго обобщава цялата по-раншна поезия. Затова трябва да се търси СЛЕД Вагнер, а не да се СЛЕДВА Вагнер."

През май 189З година, вече създал "Следобедът на един фавн", тридесетгодишният Клод Дебюси присъства в "Театр де буф паризиен" на парижката премиера на драмата "Пелеас и Мелизанда" от белгийския поет Морис Метерлинк. Ето как композиторът предава впечатленията си от досега с тази дълбоко символистична творба: "Въпреки нереалната си атмосфера драмата на "Пелеас" съдържа много повече човечност, отколкото така наречените "документални сюжети". Стори ми се, че подхожда чудесно за това, което исках да създам. Езикът й, чиято чувствителност може да намери продължение в музиката и в оркестрацията, е силно увличащ." Дебюси влиза във връзка с Метерлинк, и след като получава разрешението му да напише музика върху драмата, се захваща за работа. Първата редакция на операта е завършена две години по-късно, но Дебюси започва наново и наново, преработва и допълва партитурата. Трябва да измине още едно десетилетие, преди тази негова най-значима творба да се появи върху сцената на парижката "Опера комик". Датата е 30 април 1902 година. След премиерата един критик написва, че композиторът "не е предал поетичната есенция на драмата", друг обвинява партитурата му, че "мелодичната линия не се намира никога в гласа, а винаги в оркестъра", трети пък нарича Дебюси "безогледен кариерист", който е престъпил законите на музикалната "света троица": мелодията, хармонията и ритъма, а четвърти заявява с пълна увереност, че операта "Пелеас и Мелизанда" е "отрицание на цялото музикално изкуство". Въпреки тези неблагоприятни отзиви успехът е голям и сам Дебюси отбелязва: "Не претендирам, че съм открил всичко в "Пелеас", но се опитах да прокарам път, който други ще могат да следват, разширявайки го чрез личните находки, и ще освободят музикалната драма от тежката принуда, в която тя живее от толкова дълго време."

Няколко години по-късно писателят Ромен Ролан, живял от 1866 до 1944 година, съвременник на Метерлинк и Дебюси, публикува в берлинското списание "Дер Морген" статия, в която се опитва да изясни причините за този особен успех. Ролан смята, че премиерата на "Пелеас и Мелизанда" е един от най-значимите факти в историята на френската музика. Основанията за това са преди всичко от МОРАЛНО ЕСТЕСТВО. В операта е намерила своя израз една мисловна форма, която е характерна не само за Франция, но и за част от съвременния европейски културен елит. Атмосферата, в която се развива драмата на Метерлинк, е меланхолично отстъпление на волята за живот пред фаталността. Въпреки илюзиите на човешката гордост, която се мисли за господарка, неведоми и непреодолими сили ръководят открай докрай трагичната комедия на живота. Човек живее и умира, без да знае защо. "Тези фаталистични мисли, в които се отразява умората на една интелектуална аристокрация на Европа, бяха чудесно предадени в музика от Дебюси, който прибави към тях своята собствена поезия и чувствен чар, опиянението, което прави тяхната зараза по-непреодолима. Във всяка музика има опияняваща мощ. Музиката на "Пелеас и Мелизанда" увлича душата в шемета на сладострастно единение", отбелязва Ромен Ролан.

Но успехът на операта се дължи и на ЕСТЕТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ, които имат специфично френски характер. Победата на "Пелеас и Мелизанда" бележи едно законно, естествено, дори житейско противодействие на френския гений срещу чуждото изкуство, преди всичко срещу музиката на Вагнер и срещу неговите несръчни последователи във Франция. Ромен Ролан смята, че вагнеровската драма по нищо не отговаря на френския дух: нито по своя артистичен вкус, нито по своето схващане за театъра, нито по музикалния си темперамент. Вагнеровият идеал е преди всичко идеал на силата. Чувственото и интелектуалното въодушевление на Вагнер, неговата мистична страст към сетивни наслади се изливат в огнен порой, който помита и изгаря всичко по своя път. А френското изкуство - продължава Ролан - проявява повече склонност към мярката и правдивостта на израза, отколкото към богатството и силата. Затова напълно понятен е бунтът на френския дух в името на естествеността и на вкуса срещу всякакви преувеличения и крайности на страстта - действителна или фалшива. Музикалната драма на Дебюси "Пелеас и Мелизанда" е манифест на този бунт. В нея страстите се изказват полугласно. Само чрез незабележимите трептения на мелодичната линия се предава любовта, която нараства в сърцата. От сценична гледна точка "Пелеас и Мелизанда" също се противопоставя на идеала на Байройт. Огромните, почти несъразмерни пропорции на Вагнеровата драма, нейната плътна структура, напрежението на волята, което тези гигантски творби поддържат от началото до края, тяхната идеология, която се разкрива често за сметка на действието и даже на страстта, са също така съвсем далечни на френския вкус към ясните, логични и трезви постъпки. Неголемите картини на "Пелеас и Мелизанда" - къси, добре очертани, всяка отбелязваща без особено наблягане един нов етап в развитието на драмата, - имат строеж, изцяло различен от този на Вагнеровия театър.

Към всички тези основания за успеха на Дебюси се прибавят и чисто музикални съображения, чиято стойност е още по-значителна. Ето как Ромен Ролан обосновава наблюдението си, че "Пелеас и Мелизанда" е осъществила реформа в драматичната музика на Франция:

"Симфоничната тъкан на "Пелеас и Мелизанда" е много различна от една драма на Вагнер. У Вагнер тя е организъм, който се развива без прекъсване, система от преплетени фрази, чийто мощен растеж, подобен на дъб, пуща клони във всички посоки. Или ако поискаме да си послужим с друго сравнение, това е картина, която без съмнение не е нарисувана с един замах на четката, но желае да създаде впечатление на такава и въпреки ретуша и наслагването на нови бои, с които е претоварена, въздейства като нещо цялостно, като неразрушима сплав, от която е почти невъзможно да се отнеме нещо. Напротив, системата на Дебюси е един вид класически импресионизъм - изящен, хармоничен и смекчен. Тя си служи с музикални картини, всяка от които отговаря на един бързолетен и нюансиран миг на душата; а самите картини са създадени чрез малки, блестящи, изящно и нежно съпоставени оцветявания. Това изкуство е по-сродно с изкуството на Мусоргски (но без нищо от суровостта на образеца), отколкото с изкуството на Вагнер, въпреки два или три отгласа от "Парсифал", които не засягат същността на творбата. В "Пелеас и Мелизанда" съвсем не се срещат трайни ЛАЙТМОТИВИ от началото до края на драмата, теми, които да имат претенцията да предадат в музика отделни личности и характери, а само фрази, които изразяват променящи се чувства и сами се изменят заедно с тях. Нещо повече: хармонията на Дебюси не е както у Вагнер и в цялата немска школа една, тъй да се каже, верига от хармонии, строго подчинени на деспотичната логика на контрапункта; това е хармония, която съдържа началото и целта си в самата себе си. Като се стреми да предаде само едно мимолетно впечатление, без де се занимава с онова, което трябва да стане по-нататък, тя е свободна от грижи, тя вкусва от чара на момента, без да бърза. В градината на акордите тя бере най-хубавите от тях; защото верността на израза е само вторият закон, който ръководи нейния избор: първият закон е ДА СЕ ХАРЕСВА. И тук изкуството на Дебюси е тълкувател на естетическата чувственост на неговата раса, която търси удоволствието в изкуството и не допуска лесно грозотата, дори когато тя се оправдава с изискванията на драмата и на истината. Моцарт е мислел по същия начин: "Музиката - казва той, - дори и в най-ужасната ситуация, не бива никога да дразни ухото, а и тогава трябва да го очарова и да си остане винаги музика."

Колкото до хармоничния език на Дебюси неговата оригиналност не се състои - както разправят неблагоразумните му почитатели - в изнамирането на нови акорди, а в новия начин, по който той ги използва. Няма особености в стила на Дебюси, които да не се срещат изолирано у много от майсторите преди него - у Шопен, Лист, Шабрие, Рихард Щраус. Не по-малко вярно е обаче, че у Дебюси те са винаги негови и че "Пелеас и Мелизанда", страната на нонакордите, притежава една поетична атмосфера, която не напомня атмосферата на никоя музикална драма преди нея.

В последна сметка оркестърът е съзнателно ограничен, облекчен, разделен; Дебюси храни аристократическо презрение към оргиите от звуци, към които ни беше привикнало изкуството на Вагнер. Той е въздържан и пречистен като красива класическа фраза от края на седемнадесети век. "Нищо прекалено" - това е девизът на артиста. Вместо да слее тембрите, за да получи масови ефекти, той отделя една от друга техните индивидуалности или ги съчетава нежно, без да изменя тяхната собствена природа. Както художниците-импресионисти от това време, той рисува с чисти цветове, но с изящна сдържаност, която отблъсква всяка грубост като грозота."

Ромен Ролан смята, че Клод Дебюси едва ли е имал такъв ясен възглед за своята музикално-драматична реформа, какъвто развиват неговите последователи: тази реформа е по-скоро инстинктивна. И в това е именно нейната сила. Тя отговаря на една дълбока и несъзнателна нужда на френския дух. Затова - заключава писателят - историческото значение на "Пелеас и Мелизанда" надминава нейната артистична стойност. Дебюси - тази сладострастна, непостоянна и все пак определена личност, чиито мечти са винаги прозирни и изтънчени, има наред с всичките си дарби едно качество, което не се среща в такава степен у почти никой друг велик музикант, освен може би у Моцарт: това е геният за вкус.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.04.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.