ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОЛ ВАЛЕРИ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В края на деветнадесети век във френското военно министерство работи чиновник, който е завършил право и като студент е публикувал няколко стихотворения в стила и духа на символиста Стефан Маларме. Името на този никому неизвестен чиновник е Пол Валери, живял от 1871 до 1945 година. За да издаде първата си поетическа книга, "Младата парка", с която ще започне пътят му към световната слава, трябва да минат още две десетилетия на незабележимо и уединено съществуване. Но още в 1894 година двадесет и три годишният чиновник написва едно есе, което говори повече за него самия, отколкото за своя предмет. Есето носи заглавието "Въведение в метода на Леонардо да Винчи". На два пъти - в 1919 и 1928 година - Валери се връща към текста, за да го допълни.

Към личността и творчеството на великия ренесансов художник Пол Валери пристъпва по извънредно странен начин. Той се заема да си изработи определен образ за Леонардо, за да постигне собственото си вътрешно единство. Валери решава да си представи човек, чиито дейности са тъй разнородни, че ако произтичат от една и съща мисъл, то не би имало по-пространна от нея. Този човек трябва да притежава безкрайно изострено чувство за отликите между нещата, чувство, чиито прояви са сродни с интелектуалните анализи. Всичко насочва този човек към едно: той мисли винаги за ВСЕЛЕНАТА и СТРОГОСТТА. Устроен е така, че да не забравя нищо от дебрите на съществуващото, да не му убягва нито едно храстче. Слиза до дълбините на онова, което е общодостъпно, сетне се отдръпва и се самосъзерцава в него. Прониква до естествените закономерности и структури, разработва ги от всички страни и често се оказва единственият, който гради, изчислява, вълнува. Издига църкви, крепости; извайва украси, изпълнени с нежност и величие; създава хиляди механизми и точни чертежи въз основа на многобройните си проучвания; изоставя отломки от незнайно какви грандиозни занимания. В тези си развлечения, преплетени с науката, която при него е почти страст, този въображаем индивид проявява своя чар: непрекъснато сякаш да мисли за друго... Валери си поставя за цел да проследи този човек в движението му из първичната цялост и плътност на света, където той така ще опознае природата, че ще започне да й подражава, за да се доближи до нея, и накрая ще се сблъска със затруднението да сътвори предмет, който тя да не съдържа.

След като създава това въображаемо същество, което се разполага във възможно най-разширените, почти губещи се граници, Пол Валери започва да му търси име. И никое не му изглежда по-подходящо от името на Леонардо да Винчи. В есето си авторът прави уговорката, че почти нищо от онова, което ще съумее да каже, не бива да се разбира пряко за човека, прославил това име: Той не търси съвпадение, а се опитва да изложи едно-единствено избрано измежду множество въображаеми гледища върху цялостния интелектуален живот.

Ето как Пол Валери развива своето схващаш за духовния път на творческата личност:

"Множество грешки при оценката на човешките творения се дължат на странната безпаметност за техния произход. Фактът, че те невинаги са съществували, често се забравя. Оттук произтича своего рода взаимно кокетиране, което обикновено довежда до премълчаването - а и до пълното укриване - на корените на дадено произведение. Ние се опасяваме, че те са скромни, стигаме дотам да се боим, че може би са естествени. И макар малцина автори да са имали куража лично да опишат как са създали творбите си, мисля, че едва ли са повече от онези, които са се опитали да го узнаят. Подобно проучване започва с болезнено отърсване от представите ни за слава и от хвалебствените епитети; то изобщо не търпи идеята за превъзходство или манията за величие. Води до откриването на относителността под привидното съвършенство. То е необходимо, за да се отхвърли схващането, че умовете са тъй дълбоко различни, както изглежда от техните произведения. Например някои научни трудове, особено математически, показват такава чистота на строежа, че бихме ги нарекли ничии. В тях има нещо НЕЧОВЕШКО. Това положение не е останало без последствия. То е наследило убеждението, че между някои области като науките и изкуствата се простира такава пропаст, че умовете, творили в тях, трябва да са били толкова раздалечени в своите разбирания, колкото изглеждат резултатите от тяхната дейност. Последните обаче се различават само по вариациите върху общата основа, тоест по онова, което са съхранили от нея, и по онова, което са пренебрегнали, създавайки свои езици и символи.

Все пак ние поне разполагаме с ръкописите на Леонардо и с прочутите бележки на Паскал. Тези откъслечни свидетелства ни заставят да ги изследваме; те ни позволяват да разберем чрез какви скокове на мисълта, по силата на какви странни предпоставки от външни събития и продължителни усещания, след какви безкрайни мигове на униние пред хората са изплували сенките на техните бъдещи творби, подобни на призраци-предтечи. Оттам се раждат удивителни решения, перспективи, светкавични догадки, правилни оценки, прозрения, необяснимо безпокойство, дори глупости. В някои изключителни случаи, прибягвайки до разни абстрактни богове, до гения, вдъхновението и хиляди подобни тям, с недоумение се питаме: откъде идват тези случайни попадения? Тогава за сетен път допускаме, че нещо се е създало изведнъж, защото обожаваме тайнственото и прекрасното дотам, че пренебрегваме кулисите му и приемаме логичното за чудо, докато вдъхновеният всъщност е бил готов отпреди години. Бил е узрял. Мислил е за това непрестанно - може би без да съзнава - и там, където другите още не са съзирали нищо, той вече се е бил вгледал, съчетал е и му е оставало само да разгадае мисловните връзки. Тайната на Леонардо, а също и на Бонапарт, както и на най-висшия разум не може де се крие другаде освен във връзките, който те са открили - които е нямало как да не открият - между неща, чийто обединяващ закон на нас ни убягва. Явно е, че в решителния момент им е оставало само да извършат определени действия. Върховното дело, което светът е видял, е било вече проста работа, както сравняването на две дължини.

Подобна гледна точка ни позволява да доловим методичното единство, което ни интересува. То е самата същност и определение на метода. И когато могъщи мислители като разглеждания тук черпят от това свойство своите тайни способи, те имат право да напишат в миг на висше осъзнаване и просветление: "Лесно е да бъдеш универсален!" За момент те могат да се възхитят на чудния инструмент, който сами представляват - готови обаче незабавно да отрекат каквото и да било чудо.

Ала до такова просветление се стига само след продължителни лутания, след неизбежни идолопоклонничества. Съзнанието за ходовете на мисълта - тази непозната логика, за която говорих - се среща рядко дори у най-мъдрите. Многобройните идеи, способността да ги разбираме, изобилието от находки са друго нещо и те възникват независимо от схващането ни за тяхното естество. Лесно е да онагледим значението на подобно становище. Представите за цвете, фраза, звук могат да възникват у нас почти едновременно; ние сме способни да ги накараме да се следват толкова близко, колкото пожелаем; също така един или друг от посочените обекти на мисълта може да се промени, да се изопачи, да загуби впоследствие първоначалния си образ според ума, в който е попаднал; но само съзнанието за тази способност и придава цялата й стойност. Само то ни позволява да критикуваме подобни съчетания, да ги тълкуваме, да намираме истинското им съдържание и да не ги пренасяме пряко в реалността. От това съзнание започва анализът на различните степени на разума, на всичко, което може да се нарече лудост, идолопоклонничество, откривателство - дотогава необособени един от друг нюанси. Те са били равностойни варианти на обща същност; били са сходни, витаели са хаотично и сякаш напосоки и макар понякога да са носела отделни названия, всички са принадлежали към една и съща система. Съзнанието на човека за мислите му, доколкото са мисли, е в долавянето на тяхното равенство или еднородност; в чувството, че всички комбинации са обосновани и естествени и че методът се състои в това, те да бъдат пробудени, точно прозрени и да се открие заложеният в тях смисъл.

В даден момент от наблюдението или от двойствения духовен живот, който свежда обикновената мисъл до нещо като сън наяве, става така, че верижността в този сън, мъглявината от съчетания, контрасти и възприятия, застинали около определено търсене или плъзнали напред, се развива според осезаема закономерност и очевидна като при машина верижност. Тогава възниква идеята (или желанието) да ускорим хода на тази верижност, да я доведем и до крайност - крайността на нейните възможни образи, след която всичко ще се промени. И ако този вид съзнание ни стане навик, ще стигнем например дотам да разглеждаме едновременно всички възможни резултати от предначертаното действие, всички взаимоотношения на един въображаем предмет, за да можем после да се освободим от тях, да предугаждаме винаги нещо по-ясно и по-точно от даденото и да сме в състояние да се отърсим от мисълта, ако тя се задържи твърде дълго. Една скована мисъл, каквато и да е тя, започва да наподобява хипноза и става на езика на логиката ФЕТИШ; а в областта на поетиката и изкуството - безплодна монотонност. Усетът, за който говоря, тласка ума да се самопредугажда, да си представя целостта на онова, което иначе би съзрял само откъслечно, както и въздействието от тъй изложената последователност - а той именно е условието за всяко обобщение. Този усет се проявява у някои индивиди под формата на истинска страст и е особено поривист, позволява в изкуството всякакви начинания и обяснява все по-честата употреба на сбити формули, съкращения и резки контрасти и в своя рационален вид е залегнал в основата на всички математически концепции."

Преклонението пред математиката и точните науки е присъщо не само за Пол Валери. Тази умонагласа е характерна за мислителите и поетите от завършващия век на романтизма, които съзират в настъпващото двадесето столетие епоха на универсализъм и необятно творчество. Ето защо образът на Леонардо у Валери е само символ, една духовна конструкция, която трябва да онагледи копнежа по ново време, нова логика и нова красота, съчетани в непозната дотогава сплав. В края на есето си Пол Валери си представя как Леонардо да Винчи задълбочава тази механика, наречена от него "рая на науките", със същата естествена дарба, която влага в измислянето на чисти и омекотени човешки лица. И същото сияйно пространство става местодействие на явленията, които забавят ход, за да се превърнат в отделни творения. За Леонардо тези творения са лишени от страсти: на последната страница от тъничката тетрадка, изписана със загадъчни писмена и с дръзки изчисления, убежище на любимото му занимание - авиацията, - помитайки с един удар своя несъвършен труд, озарявайки търпението си и пречките чрез появата на висш духовен взор и упорита убеденост, Леонардо се провиква: "Голямата птица ще направи първия си полет като огромен лебед; и Вселената ще изпадне във вцепенение, и всички книжнини ще се изпълнят с нейната слава; хвала на гнездото, в което е родена!"

В заключение бихме могли само да кажем, че повече от едно столетие след разсъжденията на Пол Валери върху метода на интелектуалното познание виденията за постигането на универсална хармония в човешкия живот на тази планета са отложени за следващия век.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.04.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.