Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БУНИН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА КОНСТАНТИН ПАУСТОВСКИ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Подобно на повечето съветски писатели, и Константин Паустовски, живял от 1892 до 1968 година, разглежда творчеството на своите събратя по перо главно през призмата на спомените. Самото писане сякаш е съграждане на един вече отминал живот, който трябва да бъде задържан, възстановен и показан в цялата му красота, защото съвременността - животът тук и сега - няма голяма стойност. Сякаш съветският човек знае всичко за бъдещето, но нищо за настоящето, а миналото е за него страшна държавна тайна, която литературата трябва непрекъсвано да разбулва, за да излезе наяве истината. Писателят схваща себе си като разузнавач, като пътешественик, който навлиза в още неоткрити и неописани страни. "Тревогата и радостта са двете най-силни чувства, които съпровождат писателя по неговия път" - споделя Паустовски в есето си "Радостта от творчеството", написано в началото на 1939 година, месеци след проведените в Москва показни съдебни процеси срещу висши военни ръководители и срещу видни интелектуалци, между които Николай Бухарин и Кръстю Раковски. "Тревогата е обичаен спътник на мъчителната и упорита работа на писателя - продължава Паустовски в есето си. - Ще намери ли ясни и тежки думи, за да разкаже за всичко видяно и премислено, да го разкаже на своя народ?"

Така през 1961 година Паустовски си спомня за Иван Бунин с някаква плаха радост, с чувството, че разкрива още една тайна. Защото приживе името на Бунин се е споменавало в родината му със затаен дъх, там книгите му са били забранени, а творчеството му е било обявено за формалистично и чуждо на съветските хора. Когато Паустовски казва: "Още в гимназията започнах да се зачитам в Бунин", той сякаш признава свое младежко прегрешение. И бърза да добави, че още тогава у него се е вселила Буниновата Русия и го е завладяла задълго. А това са малките провинциални градчета със запуснати манастирски метоси, със сивкави лица на светци над каменните църковни порти, с гласовити звънчета, обкичили тройката на полицейския началник, със затвор извън чертите на града, със земско събрание - единствената сграда, където пред главния вход гори петромаксов фенер, с кресливи гарги по липите на гробищата и с дълбоки дерета. И сърцето на Паустовски се свива от предчувствието за неизбежна беда, от немотията, самотата, тежката участ на Русия. И му се иска да избяга презглава от тази страна. Но не се решава. Защото - заключава той - "нали просякинята-майка се обича и в горчивото й унижение".

В есето си Паустовски говори не толкова за Бунин, колкото за собствените си преживявания от досега с Буниновите творби. Той разказва как през пролетта на 1916 година пристигнал с влака в град Елец и дълго стоял край сградата на мъжката гимназия, където се е учил Бунин. После пил чай в кръчмата и се отбил в гробищата. Побитите порцеланови рози и тенекиените ръждясали листа на погребалните венци тихичко звънтели и скърцали от вятъра. Тук-там по железните кръстове с усукани украшения и олющена блажна боя се виждали кафяви, почти изличени от дъжда снимки в метални медальони. Привечер Паустовски отишъл на гарата, за да чака обратния влак, и дълго седял в слабоосветената зала на трета класа, където миришело на газ и веел студ. Преброил парите си. Били достатъчно, за да пие чай. Седнал на една маса в светлия бюфет на гарата и отворил току-що купения брой на "Русское слово". Във вестника по някакво удивително съвпадение бил поместен разказът на Иван Бунин "Леко дихание".

"Не знам дали това може да се нарече разказ - пише Паустовски. - То не е разказ, а озарение, самият живот с неговия трепет и любов, печална и спокойна размисъл на писателя, епитафия на моминската красота. Сега бях сигурен, че на гробищата съм минал край гроба на Оля Мешчерска, а вятърът плахо е подрънквал в стария венец, сякаш за да ме накара да спра. Но аз бях отминал нататък, без нищичко да знам. O, ако знаех! И ако можех! Щях да обсипя тоя гроб с всичките цветя, които цъфтят на земята. Вече обичах тая девойка. Тръпнех при мисълта за безвъзвратната й съдба." И Паустовски завършва спомена си за неочакваната среща с Буниновата героиня, като възкликва: "Може би тая нощ, в студения вагон, сред черните и сиви полета на Русия, сред шумящите от нощния вятър, още неразлистени брезови горички за пръв път докрай, до последната си жилка разбрах какво е изкуство и каква е неговата възвисяваща и вечна сила."

И близо половин век по-късно, в края на живота си съветският писател отново потърсва убежище в изтеклите дни, в жестокия, но прекрасен стар свят на дворянина Иван Бунин:

"Книгите на Бунин са забележителни с това, че всички са в своето време и от друга страна живата им плът е свързана с миналото на народа.

В прозата и поезията на Бунин явно присъства чувството за живота като дълъг и по начало прекрасен път от раждането на човека до смъртта му. Особено силно това чувство е изразено в "Животът на Арсениев".

Тая повест е не само прослава на Русия, не само равносметка за живота на Бунин, не само израз на най-дълбоката му и поетична любов към родната страна, израз на печал и възторг пред нея - възторг, който от време на време блести от страниците на книгите със скъпернически сълзи - като редките ранни звезди на небосклона. Тя е и нещо друго.

Не е само върволица от руски хора - селяни, деца, просяци, разорени помешчици, търговци на едро, студенти, смахнати, прелестни жени, - много хора, срещани по всички пътища и кръстопътища от писателя и описани с рязка, почти замайваща сила.

В някои свои части "Животът на Арсениев" наподобява картината на художника Нестеров "Светата Рус". Тая картина е най-добър израз на народа и родната страна в разбирането на художника.

По широкия друм сред горички и хълмове, покрай чисти рекички и почернели гредоредни черкви, които отмерено плискат камбанен звън в тишината на есенния ден, край забравени гробища и селца под светлото северно небе върви голяма тълпа.

Кого ли няма в тая тълпа! Върви цялата Рус! Върви древен цар в тежък брокат и лято злато, вървят затворници и подрънкват с веригите си, вървят плахи селяци, овчарчета с дълги камшици, странници с калимавки, девойки с начернени мигли, които хвърлят нежна сянка върху лицата им, озарени от някаква целомъдрена вътрешна светлина. Вървят смахнати, просякини, фанатични бабички, дюлгери, косачи, грозни старци с патерици, калфи, вървят притихнали светлокоси деца, загледани нагоре към бляскавото слънце и поелите на юг жерави.

В тълпата върви Лев Толстой и близо до него - Достоевски. Те вървят по прашния друм със своя търсещ правдата народ, вървят заедно с него към ясните, но все още далечни простори, за които неуморно са говорили цял живот.

В тая картина има нещо общо с книгите на Бунин. Само с тая разлика, че у Бунин хората са съвсем реални, познати на всички, а Буниновата страна е много по-скромна и бедна, отколкото у Нестеров.

Нашата Средна Русия е представена у Бунин с прелестта на сивите дни, със спокойствието на полята и леките мъгли, а понякога - с бледата лъчезарност, с тлеещите широки залези.

Уместно е тук да се каже, че Бунин имаше рядко и безпогрешно чувство за багрите и осветлението.

Светът се състои от огромен брой съчетания на багри и светлина. И оня, който лесно и точно долавя тия съчетания, е изключително щастлив човек, особено ако е художник или писател.

В тоя смисъл Бунин беше много щастлив писател. Еднакво зорко той виждаше всичко: и средноруското лято, и мрачната зима, и "късите, оловни, спокойни дни в късна есен", и морето, "което иззад дивите гористи хълмове изведнъж ме погледна с цялата си тъмна огромна пустиня".

Има някаква здрава връзка между такива явления, каквито са светлината, миризмата, звукът и цветът.

В какво е тая връзка? Например в това, че като гледаш неизвестните цветя от картините на Ван Гог, които приличат на огромни минзухари, като гледаш плътната светлина, наподобяваща прозрачен сок от някакви задморски плодове, неочаквано вдъхваш сладникавия дразнещ аромат на тия плодове и свежото дихание на влажния морски пясък. Тоя аромат сякаш долита в картинната галерия с равномерния вятър от чуждите острови.

Като четеш Бунин, често откриваш у себе си подобни усещания. Багрите дават аромат, светлината дава багри, а ароматът възстановява редица удивителни картини. Всичко това заедно поражда особено душевно състояние на съсредоточеност, светла тъга и лекота на живота с неговите топли ветрове, с шума на дърветата, неясния тътен на океана, милия смях на деца и жени.

Руският пейзаж с неговата мекота, с плахите есени, с неговата неугледност, която за късо време се превръща в тиха печална красота, най-после намери своя изразител, който никога не се е опитвал да го разкрасява. В руския пейзаж не е имало дори най-малка дреболия, която би останала незабелязана от Бунин. Не зная в нашата проза такова описание на зимата, както в "Животът на Арсениев":

"Спомням си още много сиви и сурови зимни дни, много тъмни и кални дни на пролетно топене, когато руският провинциален живот става особено тягостен, когато лицата на всички стават скучни, недоброжелателни - руският човек се влияе първобитно от природните явления! - и всичко на света, а така също и собственото съществувание, измъчва със своята безсмисленост...

Спомням си, че понякога по цели седмици вилнееха непрогледни, азиатски виелици, в които едва се мяркаха градските камбанарии. Спомням си богоявленските студове, които събуждаха мисли за древна Рус, за онези студове, от които дърво и камък се пукали. Тогава над белоснежния град, потънал целия в преспи, нощем заплашително гореше на гарвановочерното небе бялото съзвездие Орион, а сутрин огледално, зловещо блестяха две мъгливи слънца и в плътната и звънлива неподвижност на парливия въздух целият град димеше бавно и мрачно с алени пушеци от комините и целият скърцаше от стъпките на минувачите и от плазовете на шейните."

Цял живот Бунин търсеше щастие, пишеше за него, копнееше за него. Намери го в своите творби, в огромния свят на прекрасното, който подари на хората, в самото усещане на живота и в любовта към клетата си родина. Знаеше, обичаше и мразеше много неща, много се трудеше и грешеше, но - така или иначе - през целия му живот негова най-голяма и най-нежна любов беше Русия."

Така говори Паустовски за писателя, без да разкрива всичко от живота му. Споменава само, че Бунин е трябвало да се раздели със своята единствено любима страна. Но се разделил само външно. Необикновено горд и строг човек, до края на дните си Бунин силно страдал за Русия и пролял по нея много скрити сълзи в чуждите нощи на Париж и Грас - сълзи на човек, доброволно напуснал отечеството си. Не казва Паустовски нищо и за Нобеловата награда на Бунин през 1933 година, предизвикала охулването му в родината. Не споменава и за намерението на писателя да се завърне в Русия след смъртта на Сталин, след повече от три десетилетия на изгнание, за нелепата му кончина, преди да зърне отново небето на страната си. Подобно на златаря от разказа "Златната роза", който търпеливо събира оскъдните златни частици в прахта, за да изкове от тях прекрасно цвете, Константин Паустовски издирва щастливите и красиви мигове в живота на Бунин, в живота изобщо, но преди всичко в творчеството. Защото за романтика Паустовски изкуството е онова непреходно убежище за душата, което ни избавя от бремето на съществуването - то е целебен дар, който ни вдъхва увереност, че всичко около нас е пълно със значение и смисъл.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.02.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004
-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.