Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАБИРИНТЪТ НА КУЛТУРАТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МЕЧИСЛАВ ЯСТРУН

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В панорамата на полската есеистична мисъл от годините след Втората световна война Мечислав Яструн, живял от 1903 до 1983 година, заема важно място. Самият той поет, романист, литературен историк и преводач - Яструн познава издълбоко тайните на художественото творчество, лично е изпитал трудностите в отношението на писателя към света. Занимават го преди всичко проблемите на свободата и вечното повторение на "нещата в живота", както и значението на любовта, раждането, тленността и смъртта за човешкото съществуване. Тези теми присъстват и в културологическото му есе "Лабиринтът" из публикувания през 1964 година цикъл "Средиземноморският мит".

На остров Крит, сред маслинови, портокалови и лимонови горички се издига дворецът на цар Минос - започва Яструн разказа си за древния мит. - Царят е добър и справедлив владетел. Но когато влезем в двореца, ще се окаже, че това не е обикновена сграда, а объркан и мрачен лабиринт. Дори стражите, които знаят различни тайни проходи, не могат да се оправят в голямата сграда. Виждани са хора да влизат в двореца, но не се е случвало да видят някой да излиза оттам. За царицата се носел слух, че била предпочела един бик пред царя и че синът й Минотавър бил рожба на тази уродлива любов. Получовешкото творение живеело в Лабиринта, жадно за човешки жертви. Добрият цар Минос не можел да понася неговия пронизителен рев. Минотавър бил вечно гладен. Накрая царят поискал от атиняните ежегоден данък: седем момчета и седем момичета - храна за чудовището. Оттогава всички майки и бащи в Атина треперели за живота на своите деца. Но утихнал ревът на Минотавър. Оттогава и царската дъщеря Ариадна, за която казват, че била много красива, се разхождала из градините край двореца и мечтаела за голяма любов, за диво и опасно приключение, което да я изтръгне от тишината и меката красота на омагьосания остров.

Яструн не дава продължението на легендата. А то гласи, че Тезей, син на атинския цар, с помощта на Ариадна проникнал в Лабиринта и убил ненаситния Минотавър. Полският есеист мислено се пренася в 1941 година, когато на остров Крит, тъй дълго разкъсван от избухвания на мини и гранати, се спускат парашутисти. Това не е Икар, хлапакът-летец с крила, залепени с восък, нито неговият баща Дедал, създателят на Лабиринта. Това са немски десантчици! Сред тях може би е синът на Ханс Касторп, героя на Томас Ман от романа "Вълшебната планина". За какво ли ще си мисли младият немец, когато се приземи на острова на цар Минос и Минотавър? Дали би могъл да разбере нещо от съня на своя баща, който в една снежна буря заспива и му се привижда някакво щастливо човечество, живеещо в благословена земя? Дали не са празна и прокълната фраза думите на Ханс Касторп след събуждането му от загадъчния сън: "Не искам да позволя на смъртта да владее моите мисли!" А може би смъртта може и трябва да се причинява, и то така, че умиращите да чувстват, че умират? - разсъждава синът. Причиняването на смърт е закон на живота, задължение на младите и силните.

Така полякът Мечислав Яструн влиза в таен спор с немеца Томас Ман, и на неговия хуманизъм противопоставя грубата житейска реалност. Защото още прочитът на Данте показва, че човекът проявява изключителна изобретателност в причиняването на мъчения. Дантевият "Ад" с неговите подземни концентрационни лагери, където душите се подлагат на непрекъснати физически и духовни изтезания, издава типа въображение, което го е създало. А това въображение притежава безгранична способност да се превъплъщава. Фантастичната машина за изтезания, описана от Франц Кафка в новелата му "В наказателната колония" много преди Втората световна война, само е изпреварила различни, не по-малко изобретателни съоръжения. Този начин за игра с човешкото тяло на границата на убийството не си е отишъл заедно със Средновековието, а процъфтява и в наши дни, внушава Яструн. Но какво означава всичко това? Нужна е смелост да се задават такива въпроси. Защото все повече се приспособяваме към съжителството с тъмните сили в живота. А срамът от подобни възлови въпроси, както и публичното признаване на дехуманизацията на човека, модата на бруталното и първичното доказват, че човечеството постепенно привиква към апокалипсиса, който само е предизвикало.

Ето как Мечислав Яструн аргументира необходимостта да се назовава лабиринтът на съвременната култура, за да не се раждат системи на мислене със затворени очи, оптимистични концепции, които са жизнеспособни само в периодите на относително спокойствие и чувство за сигурност:

"Най-силна концентрация на отчаянието и абсурда на човешките дела намираме в най-новата литература. Това е лабиринт от тревоги и безпокойства, от които нишката на Ариадна няма да измъкне Тезей, ако той се появи. Но героите се появяват във времена, когато разполагат с подходяща аудитория, с хор, който отговаря и допълва. А такъв хор няма.

Характерна е еволюцията при отделните автори. "Чумата" на Камю, сравнена с новелата му "Падането", е почти оптимистично произведение. Но спасението на писателите, в творчеството на които моралният проблем заема централно място, е в самата страст при показването на светлината и мрака. Би било безсмислено да се твърди - а причината за това е дебелокожото и подхождащо повече на носорога съзнание, - че имаме нова форма на декадентство. Дори ако в съвременната литература срещнем паднали ангели, нека не забравяме, че именно те са получили най-висше одобрение от Данте. Именно онзи, най-високомерният ангел, който не е могъл да дочака светлината, е паднал като зелен плод. Патрон на всички тези писатели е Достоевски - разбунтуваният ангел на културата на новото време. Той първи построи лабиринт, чиито тайнствени ходове са известни само на него самия. Който се страхува да влезе в тази сграда, гледа да избяга колкото е възможно по-надалече - та да не попадне в нейната смущаваща сянка. Има различни форми на бягство. Бягството в "чистата форма" е откритие едва ли не на най-новото време. Такова бягство не заслужава презрение, независимо че не предизвиква симпатия.

Чувството за безпомощност е като че ли най-автентичният и най-вълнуващият тон на днешната литература. То се явява в различни форми, но свидетелства за едно: за кризата на съвременната мисъл, за кризата на цялата европейска култура.

Тревогата на хуманистите от резултатите на повсеместната технизация не е нещо ново в историята на Европа, за която терминът "американизация" до неотдавна означаваше заплаха за ценностите, създадени от средиземноморската култура. Можем да цитираме до безкрайност протестите и опасенията на всички онези, които в техническия прогрес и умножаването на придобивките на цивилизацията виждат заплаха за духовните стойности на човека. Не само от Русо и Дидро се черпят аргументи срещу индустриализацията. Мита за девствената природа християнството противопоставя на болната човешка природа. Романтизмът черпи от тези извори, разполагайки ги сред своите сантиментални и бурни пейзажи. През XIX век онова, което е плашело и е отблъсквало, е била нищетата на градския пролетариат. Картината на тази нищета в "Комунистически манифест" на Маркс не е пресилена. Лабиринтът на големия град действително е поглъщал човешки жертви. Но картината на лабиринта не е останала същата, независимо че лабиринтът си е останал лабиринт. Още от самото начало злото в него не е било в машините, а в хората. Трудно е да обвиняваме предмети и оръдия, създадени от човека. Тяхната "невинност" е по-истинска от "невинността" на природата - ако останем при митичните понятия. Не оръдията и дори не разделението, а целите, които създава заедно с оръдията техният създател, предизвикват безпокойство не само у моралистите и философите на нашия век. Опасността от технокрацията се съдържа във факта, че нейното бързо развитие не се съобразява с човешката психология - преминаването на големите открития от ръцете на теоретиците в ръцете на практиците, от ръцете на учените в ръцете на стратезите е неизбежен процес. А щом веднъж средствата за тотално унищожение се намерят в ръцете на практиците и за тяхна радост след много изпитания се окажат по-ефикасни от класическото оръжие, дори страхът от непредвидимите резултати при употребата на унищожителното оръжие може да се окаже недостатъчно силна бариера. Ако действително е така, възниква положение, близко до лабиринта. Тук вече не става дума за запазване на духовната индивидуалност от заразата на механизацията, на скоростта, на конвейрната продукция - става дума за нещо по-съществено: да бъдеш, или да не бъдеш. В такава светлина дори въпросът, изречен някога от датския принц, придобива космически размери.

И ето го парадокса: независимо от предизвикващите толкова възхищение опити за излизане извън земната орбита, независимо от толкова прекрасните перспективи, разкриващи се пред познанието на окръжаващата ни, все още загадъчна Вселена, чувството за изолираност и ограниченост не намалява, а кой знае дали дори не е точно обратното: не започва ли едва сега да доминира. Защото, независимо от разширяващите се знания за тайните, от които сме частица и ние, човекът все по-добре вижда своята самотност и безпомощност във Вселената, нищожността на своята роля в безкрайността на съзиданието. Геоцентричните и хелиоцентричните космогонии са укрепвали вярата в изключителността и съвършенството на Земята и на върховния господар на обитаващите я създания. От библейската поезия, от химна на Софокъл в чест на мощта на човека, от "Божествена комедия", която всъщност е само човешка комедия, твърде антропоцентрична - самовъзхищението на човека като същество, най-близко до Бога, е идвало преди всичко от ограничеността на познанието за космическите пространства и от вярата в оръдията на познанието. Каква сигурност се излъчва от произведенията на творците от миналите векове! Дори родените песимисти - колко вяра в прогреса има у тях! Ужасът на Паскал при вида на звездното небе все още не е онзи последен ужас, който обгръща човека, проникнал през всички завеси. А дали наистина всички? Може да се говори за преоткриване на космоса от съвременната наука. Този космос до такава степен се различава от онзи, в който до неотдавна вярвахме, че би трябвало да говорим за нова ситуация на човека във Всемира. Следователно голямото извисяване на мисълта на човека предизвиква едновременно и деградация на мястото, което той обитава, на неговата съдба, на ролята му. Онова, което дава широта, едновременно и ограничава - пътят нагоре е едновременно път надолу, както е предчувствал Хераклит."

В последна сметка - заключава Мечислав Яструн - познавателната сила на човека, сетивата, дадени му от природата, започват да му изглеждат все по-недостатъчни. Те му стигат за овладяване на света с практически цели, но в изследването на природата на Вселената те разкриват своята тъжна нищожност. И тук започва нов етап от борбата на човека със собствената му ограниченост - според Яструн най-достойната от всички битки, водени някога на земята. Защото независимо от усещането за нашето жалко място във Вселената, за краткостта на отделния човешки живот и на съществуването на целия вид, на нас ни е дадено онова, което не могат да изпитат нито по-силните от нас животни, нито насекомите, чиито сетива понякога са по-проницателни от нашите: чувството за загадъчността на заобикалящия ни свят и жаждата за познание. Разбирането, че нашите истини често не са правдоподобни, ни тласка към нови и нови открития и към търсене на изход от лабиринта, който съществува в нас и извън нас.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.07.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.