ТОЛСТОЙ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЯРОСЛАВ ИВАШКЕВИЧ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

"Майсторството на Толстой има своите дълбоки тайни. Макар за него да са писали десетки, стотици писатели, не сме се добрали до същността на нещата..." С тези думи полският майстор на психологическата новела започва есето си за "стареца от Ясна поляна", както с любов го нарича. Ярослав Ивашкевич, живял от 1894 до 1980 година, пристъпва към творческия свят на Толстой вече шестдесет и седем годишен, сам създател на цяла художествена вселена - да си спомним "Госпожиците от Вилко" и "Брезова горичка", екранизирани от Анджей Вайда, или "Майка Йоана" и филмовата версия на Йежи Кавалерович. Затова е учудващо, че Ивашкевич говори за недостъпните "тайни" у Толстой, когото познава издълбоко, интимно, като свой учител и събрат. Учудващо, и все пак не - защото приближаването до Лев Николаевич е възможно само донякъде. Великият писател ревниво крие своите слабости, вътрешната пукнатина в благородния и монолитен мрамор на характера си.

В биографията, бита и съзнанието на Толстой се натрупват внезапни, външно изключващи се противоречия, които естествено намират отражение в неговото творчество. Но от първите части на незабравимото "Детство" до последната белетристична творба - "Горски ягоди", прелита ЕДИН мощен полъх, ЕДНО мощно течение, равно на което по сила, интензивност и убедителна истина няма да намерим в цялата световна литература, отбелязва Ивашкевич. Това основно течение в духовния живот на Толстой - съдържание и на мисленето, и на творчеството му - е ЛЮБОВТА КЪМ ЧОВЕКА.

В тази любов е началото на всички негови постижения и грешки. Тя обхваща не само човека, но и цялото "сътворение" и преди всичко обкръжаващата го природа. В отдаването на това чувство - при всички промени в своето разбиране на явленията - Толстой вижда целта на художествената дейност. "Целта на твореца е - пише той в едно от писмата си - да събуди любов към живота в неизброимите и неизчерпаемите му прояви." Ивашкевич посочва, че този възглед на Толстой за задачата на твореца се променя с времето, но принципът за събуждане на любов към човека остава за него най-непосредственото и почти инстинктивно изпълнявано писателско въздействие. Целият въпрос за отношението към Бога заема в творчеството му по-заден план в сравнение с любовта към човека и света. В дневниците на Толстой видът и миризмата на бурените под прозореца заемат точно толкова място, колкото и описанието на залеза или бележките за същността на отношението към Бога. Сякаш Толстой всеки миг утвърждава сам за себе си съществуването на действителността. Безграничната любов към света и желанието за утвърждаването му, както желанието за писане и говорене за любимото същество води писателя до ненаситността, с която той изследва този свят, изяжда го, притежава го. В неукротимото си писане за него той забелязва всичко, вижда всичко, всичко има своята тежест. Оттук идва пластичността на образите му, оттук и онези малки подробности, които внезапно показват небивало прецизно цели пейзажи, живи човешки личности, спонтанни движения на тълпата. Пътят, който довежда Толстой до откриването пред читателя на целия вътрешен свят в едно наглед небрежно изречение, не е път на формалната красота, на простия изказ. Той е значително по-сложен. И Ивашкевич цитира мисълта на Паскал: "Сърцето има своите основания, които разумът не познава."

Писателското майсторство на Толстой се корени в дълбокото познаване и любовната радост от явленията, които той описва. В сътворяването на героите си той винаги изхожда от точни вътрешни наблюдения. Неговите образи са най-често портрети. С прецизното си перо той предава най-напред подробности от външността на описваната личност. Сам Толстой отбелязва: "Смятам, че физиката на човека е също тъй изразителна, както и лицето му, ако не и повече: има хора приятно и неприятно сложени." Оттук идва и интересът, любовта към обрисуване на човешкото тяло и красотата му: незабравимите описания на мъжката и женската хубост, на Ана Каренина в ложата на операта или Анатол Курагин, минаващ под прозореца на Наташа. Най-дребни детайли, движения, маниери, начин на говор - всичко е отбелязано, без да се натрапва, но все пак е подчертана необикновената точност и жизненост в дейността и въздействието на тези образи.

Ярослав Ивашкевич установява, че именно чрез външното описание Толстой вниква неизразимо дълбоко в душевността на описваните герои. Без излишна психологизация твори вътрешния живот на първостепенните и второстепенните си образи, правдиво и убедително. Това психологическо течение никога не застива в мъртви схеми, вътрешният свят на неговите герои е в непрекъснато движение, той не е лишен от диалектически противоречия. "Добре би било - пише на едно място в дневника си Толстой - да се създаде такова литературно произведение, в което да се покаже цялата сложност на човека, това, че същият този човек може да бъде ту престъпник, ту ангел, ту мъдрец, ту безумец, ту здравеняк, ту най-слабото същество в света." Това разнообразие на вътрешните, "неустойчиви" преживявания на човека е обусловено от необикновеното богатство на вътрешните преживявания на самия писател, от щедростта на жизнения му опит, заключава Ивашкевич. Според него романите, в които най-дълбоко се проявява така желаната от Толстой "човешка сложност", са "Война и мир", "Ана Каренина" и "Възкресение". Ето как полският новелист обосновава своето наблюдение:

"В трите големи творби на Толстой се отразяват като в огледало трите епохи в живота му. Но тези огледала са направени от еднаква материя: от творческата сила на писателя, от любовта към човека, от любовта към живота "с всичките му неизчерпаеми прояви". Но във всички негови произведения намираме най-важното противоречие: с инстинктивната обич към живота се бори мистицизмът, сухата религиозност, яростното реформаторство. Тези язви се откриват навсякъде - от най-малките до най-големите му книги.

От една страна, прозата на Толстой е сякаш потопена в атмосферата на градина, ухаеща на резеда, както в лятна привечер пред настъпваща буря. Всички романи и разкази са наситени с гъст и топъл въздух, в който дъхът се ускорява, а сърцето забива като чук. Наситени са с горски и ливадни ухания като поляната по сенокос от разказа "Идилия", довели младия селянин Андрюша до световъртеж и припадък.

От друга страна обаче, се показва борбата с тази чувственост. Тя е съдържание на много от произведенията на Толстой, на такива жестоки с отрицанието си повести като "Отец Сергий" или прочутата "Кройцерова соната". Тази борба встъпва в ярко противоречие с Толстоевата възприемчивост към света. Тя, също и чувствителността към всички световни явления, без съмнение е най-съществената черта на писателя и ако се държим за нейната нишка, можем да стигнем най-дълбоко в необикновено сложните скривалища на вътрешния му свят.

Толстой си дава сметка за своята увлеченост от чувствеността, на която въздействат еднакво очарованието на едно тяло, багрите, уханията, звуците. Но сред разните битки в своя живот писателят обявява война, и то генерална, и на чувствеността си. Прави това в името на някакви висши човешки идеали. Поддаването на сетивата си смята за "падение" и съзнанието за извършените "грехове" замъглява ясния поглед за причините и резултатите, обединяващи световните явления. В това отношение, пък и в много други, Толстой може да бъде смятан за пуритан, който открива зърно грях във всяка проява на чувственост и комуто това усещане за грях не позволява нормално съществуване в нормални условия и нормална "употреба" на сетивата.

Грехът да се яде месо, да се пие вино - това са престъпления, които Толстой избягва също като прелюбодеянието или кражбата, за каквато смята дори собствената си литература. Оттук вегетарианството и въздържанието му, безкрайните спорове по материални въпроси със съпругата, която не може да разбере и подкрепи тези чувства.

Съзнанието за греха, извършен на младини, преследва чак до стари години. Точно като зрънцето пясък в бисерната мида то създава такъв бисер като "Възкресение". Може би тъкмо затова спасението от ужасните кошмари на света писателят вижда в личното самоусъвършенстване - и първичното падение, първичното зло забелязва не толкова в обществените условия, създали Нехлюдов, колкото в личното му провинение, станало повратна точка в цялата негова съдба и съдбата на Катя.

А чувствеността, напук на обявената й война, не го напуска нито за миг. Достатъчно е да прелистим няколко страници от спомените на жена му, за да се убедим в това. Ако всяко поддаване на сетивата му носи после усещането за падение, то каква ли верига от болезнени съмнения е трябвало да изживее Лев Николаевич през целия си дълъг живот!

В това отношение са характерни такива дидактични повести като "Кройцерова соната" или "Смъртта на Иван Илич". Художествената страна на тези творби е както винаги на високо равнище, но морализаторският елемент, преизпълващ тази форма, нарушава чувството за равновесие. Тук Толстой се връща към идеята си, която изказва още в повестта "Младост": онова, което в обществото се смята за любов, онова, с което поетите злоупотребяват, не съществува. Има само чувствени увлечения, с които следва да се води борба. Любовта-приятелство, любовта-съединение, любовта-единство Толстой не забелязва, макар богатият му жизнен опит да му е давал неведнъж примери за тези неща. Нали и собственото негово семейство в началото е на пръв поглед щастливо. Като това на Левин - с щастието на недомлъвките. Явно е създаден така, че да не вярва в любовта, затова не успява да я изпита, а всяко опиянение от сетивата, след което, естествено, настъпва болезнено разочарование, не може да му я замени. Така че като заместител се явява общочовешката любов - без съмнение дълбока и искрена."

Ярослав Ивашкевич, проникновен познавач на руската и западноевропейската литература, подчертава, че творчеството на Толстой преминава през различни модификации; но възгледът за чувствеността и семейството - а именно, че те са пречка в духовното извисяване на мъжа - се съдържа във всички негови творби. Биографите твърдят, че важна поддръжка на тази му постановка са неговите собствени семейни преживявания и житейският му опит. Във всеки случай и в нравствената област намираме у Толстой същото разногласие, същата дълбока пукнатина, каквито виждаме в творческата област и в тази на мисленето му. Затова той се брани с призиви за вътрешно усъвършенстване на личността, дава простор на проповедничеството си в морализаторски трактати и повести. Отрича се от писателското си изкуство, започва да отрича изкуството въобще. Но тъкмо тази противоречивост, заключава полският писател, приближава Толстой до нас, намалява боязънта пред гениалността и всевидството му и ние се радваме от всекидневното общуване с него.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.