Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕХОВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МАКСИМ ГОРКИ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Антон Павлович Чехов е едно от разтърсващите "преживявания" на младия Горки - той говори за него така, сякаш съзерцава природно явление или герой на литературен шедьовър. Възторгът му от общуването с първомайстора на психологическата новела е голям, но все пак не приглушава аналитичното му умение. Максим Горки, живял от 1868 до 1936 година, е оставил много литературни портрети, но сред тях особено дълбок и цялостен е очеркът му за Чехов. Още първите редове въвеждат читателя в непринуден и като че ли случайно започнал разказ, без предварителни обяснения, без встъпление. Най-напред в облика на Антон Павлович се откроява неговата "мека и мила усмивка". Но постепенно зад тази усмивка избухва негодувание и гняв, отвращение от невежеството и произвола, от насилието над човешката личност. Мрачните чувства довеждат до така характерните за руския интелигент самообвинения, които се изливат в дълбока тъжна въздишка: "Каква нелепа, недодялана страна е тази наша Русия!"

Горки изгражда есето си като белетристична творба - от случайните реплики на един разговор той достига до трайните черти в облика на събеседника си, до скритите дълбини на душевния му живот. Тук художественото изобразяване идва на мястото на логическото изследване, затова преходите са неуловими, а изводите се налагат от самосебе си, без принудата на формулировките.

Особено важно в това отношение е наблюдението на Горки, че в присъствието на Чехов всеки неволно изпитва желание да бъде по-прост, по-правдив, да бъде повече това, което е. Пред него "хората смъкваха от себе си пъстрите труфила на кухите фрази, на модните думи и разните други дрънкулки, с които руският човек, в желанието си да се представи за европеец, се накичва подобно на дивака с миди и рибешки кости", казва Горки. И добавя: "Целия си живот Антон Чехов изживя със средствата на собствената си душа, той винаги беше самия себе си, беше вътрешно свободен и никога не се съобразяваше с онова, което едни очакваха от Антон Чехов, а други - по-груби - изискваха от него. Той не обичаше разговори на "възвишени теми" - разговори, с които милият руски човек така ревностно се утешаваше и забравяше, че е смешно, но далеч не остроумно да мислиш за кадифени костюми в бъдещето, когато в настоящето нямаш дори едни прилични панталони. Красиво прост, Чехов обичаше всичко просто, истинско, искрено и притежаваше своеобразен маниер да прощава на хората."

По-нататък Горки разказва за умението на своя приятел навсякъде да открива и разбулва пошлостта. Според него това е способност, присъща само на човек с високи изисквания към живота, породена от желанието да видиш хората цялостни, красиви и хармонични. Затова в сивите тъжни очи на Чехов почти винаги меко искри тънка насмешка; но понякога тези очи стават студени, остри и сурови; в такива минути мелодичният му задушевен глас звучи по-твърдо и тогава Горки има чувството, че този скромен, мек човек, ако сметне за нужно, може да се изправи срещу враждебната му сила и да не й отстъпи. Понякога в отношението на Чехов към хората сякаш се проявява чувство на безнадеждност, близко до хладното, тихо отчаяние. "Странно същество е руският човек! - казва веднъж Чехов на Горки. - В него като в сито нищо не се задържа. На младини той жадно пълни душата си с всичко, каквото му попадне под ръка, а след като мине тридесетте, в него остават някакви сиви вехтории. За да се живее добре, човешки, трябва да се работи. Да се работи с любов, с вяра. А у нас не умеят това. Архитектът, след като построи две-три прилични къщи, сяда да играе карти, цял живот играе или пък стърчи зад театралните кулиси. Лекарят, ако има пациенти, престава да следи науката и на четиридесет години е сериозно убеден, че всички болести се дължат на настинка. След като си спечели добро име с някоя сполучлива защита, адвокатът вече престава да се грижи за защитата на справедливостта, а отстоява само правото на собственост, залага на конни надбягвания, яде стриди и иска да мине за тънък познавач на всички изкуства. Актьорът, изиграл сносно две-три роли, престава да учи ролите си, започва да носи цилиндър и си въобразява, че е гений. Цяла Русия е страна на някакви алчни и мързеливи хора: те ужасно много ядат, пият, обичат да спят денем и хъркат насън. Женят се, за да има ред в къщата, а си намират любовници за престиж в обществото. Психиката им е кучешка: когато ги бият, те тихичко скимтят и се крият в колибката си, когато ги галят - лягат по гръб с вирнати лапички и въртят опашчиците си..."

След като прави душевен портрет на Чехов, Горки потърсва същите тези черти и в творчеството му. Ето как навлиза в художествената вселена на своя събрат и учител:

"Още в първите си разкази Антон Павлович съумя да открие в мътното море на пошлостта нейните трагично-мрачни шеги; достатъчно е да прочетете внимателно неговите "хумористични" разкази, за да видите колко страшно жестоки и отвратителни неща е съзирал техният изпълнен с тъга автор и как срамежливо ги е криел зад смешните думи и ситуации.

Той беше някак си целомъдрено скромен, не си позволяваше високо и открито да каже на хората: "Ама бъдете... по-почтени!" Надяваше се напразно, че те сами ще се досетят колко е необходимо за тях да бъдат по-почтени. Той мразеше всичко пошло и мръсно и описваше мръсотиите в живота с благородния език на поета, с меката насмешка на хумориста и зад прекрасната външност на разказите му едва се долавяше техният изпълнен с горчив укор вътрешен смисъл.

Когато чете "Дъщерята на Албион", многоуважаемата публика се смее и едва ли вижда в този разказ гнусната гавра на сития господар над самотния човек, чужд на всичко и всички. И във всеки хумористичен разказ на Антон Павлович чувам тихата, дълбока въздишка на едно чисто, истински човешко сърце, безнадеждната въздишка на състраданието към хората, които не умеят да уважават човешкото си достойнство и подчинявайки се без съпротива на грубата сила, живеят като роби, не вярват в нищо, освен че е нужно да сърбат колкото се може по-тлъста чорба, и не изпитват нищо друго освен страха да не би някой силен и нагъл да ги набие.

Никой не разбираше така ясно и тънко трагизма на дребните житейски грижи, както Антон Чехов; никой преди него не съумя така безпощадно правдиво да нарисува на хората позорната и жалка картина на живота им в мътния хаос на еснафското ежедневие.

Като четеш разказите на Антон Чехов, се чувстваш като в тъжен ден през късна есен, когато въздухът е толкова прозрачен, че в него рязко се открояват голите дървета, тесните къщи, сивичките хорица. Всичко е така странно - самотно, неподвижно и безсилно. Дълбоките сини далечини са пустинни, сливат се с бледото небе и облъхват с мрачен хлад земята, покрита със замръзнала кал. Умът на автора като есенно слънце осветлява с жестока яснота разровените пътища, кривите улица, тесните и мръсни къщи, в които се задушават от скука и мързел дребни, жалки хорица, изпълвайки домовете си със своето безсмислено, полусънно суетене. Ето, тревожна като сива мишка снове "Душенка" - мила, кротка жена, която така робски, така много умее да обича. Могат да я ударят по бузата, а тя, кротката робиня, не ще посмее дори високо да изстене. Редом с нея тъжно е застанала Оля от "Три сестри": тя също силно обича, но се подчинява безропотно на капризите на развратната и пошла съпруга на своя мързелив брат, пред очите й се руши животът на нейната сестра, а тя плаче и никому с нищо не може да помогне, а в гърдите й няма нито една жива, силна дума на протест срещу пошлостта.

Ето я сълзливата Раневска и други бивши господари на "вишневата градина" - егоистични като деца и мекушави като старци. Те са закъснели да умрат навреме и хленчат, без да виждат и разбират нищо наоколо си - паразити, които нямат сили отново да се впият в живота. Мършавото студентче Трофимов говори красиво за необходимостта да се работи - и безделничи, като от скука се развлича с глупави издевателства над Варя, която се труди неуморно за благополучието на безделниците.

Вершинин мечтае колко хубав ще бъде животът след триста години и живее, без да забелязва, че наоколо му всичко се разлага, че пред очите му Сальоний от скука и глупост е готов да убие жалкия барон Тузенбах.

Пред очите ни преминава безкрайна върволица от роби и робини на своята любов, на своята глупост и мързел, на жаждата си за земни блага; вървят роби на тъмния страх от живота, вървят със смътна тревога и изпълват живота с несвързани приказки за бъдещето, защото чувстват, че в настоящето няма място за тях...

От време на време в сивата им тълпа се чува изстрел: Иванов или Трепльов са се сетили какво трябва да направят - и са умрели.

Мнозина от тях красиво мечтаят колко хубав ще бъде животът след двеста години и на никого не му минава през ума простият въпрос: та кой ще го направи хубав, ако ние само мечтаем?

Край цялата тази скучна, сива тълпа от безсилни хора е минал велик, умен, внимателен към всички човек, погледнал е скучните жители на своята родина и с тъжна усмивка, с тон на мек, но дълбок укор, с безнадеждна мъка на лицето и в сърцето, с красив искрен глас е казал:

- Зле живеете, господа!"

Максим Горки схваща творчеството на Чехов като особен вид борба - борба за самосъхранение и духовно оцеляване, но и борба за душите на хората, затънали в ситост и апатия, борба за изтръгване от сивата проза на живота чрез съзидателен труд. А според Горки тази борба е особено тежка именно в Русия, където - по думите му - "има всичко в изобилие, но няма любов към труда. Русинът се любува на енергията, но малко вярва в нея. Писател с активно настроение - например Джек Лондон - е невъзможен в Русия. Въпреки че книгите на Лондон се четат у нас с удоволствие, аз не виждам те да събуждат у руския човек воля за дела, те само дразнят въображението му" - заключава Горки. И отбелязва, че Чехов не е типичен русин в това отношение. В есето му прочитаме знаменателните думи, над които е размишлявал и Томас Ман: "Не бях срещал човек, който да чувства значението на труда като основа на културата така дълбоко и всестранно като Антон Павлович. У него това намираше израз във всички подробности на домашния бит, в набора на предметите и в онази благородна любов към тях, която изключваше всякакъв стремеж да се трупат вещи, и не се уморява да им се любува като на творчество на човешкия дух. Той обичаше да строи, да сади градини, да украсява земята, той чувстваше поезията на труда."

Накрая Горки се спира и на един тягостен въпрос: болестта на Чехов. През целия си живот писателят е измъчван от бавно напредваща белодробна туберкулоза, която накрая го поваля едва четиридесет и четири годишен. Болестта го докарва понякога до състояние на ипохондрия и дори мизантропия. В такива дни Чехов е капризен в разсъжденията си и труден в общуването си с хората. Той е лекар по професия, а болестта на лекаря е винаги по-тежка от болестта на неговите пациенти; пациентите само усещат, а лекарят освен това знае как се разрушава организмът му. Това е един от случаите, когато може да се каже, че знанието ускорява смъртта, отбелязва Горки.

Очеркът му за Чехов трудно може да бъде наречен литературнокритически. Той напомня по-скоро житие на светец, на добротворец и праведник. Горки не крие преклонението си, почти религиозната си любов към този паломник на духа. Под неговото перо образът на Чехов се превръща в изящна икона с чудотворни целебни свойства. Разказът му завършва съвсем по руски с благоговейните думи: "Хубаво е да си спомниш за такъв човек, в живота ти веднага се връща бодростта, той отново придобива ясен смисъл."

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.01.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.