Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗКУСТВОТО И ЛУДОСТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЖОН ГАРДНЪР

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

През тридесетте години на XX век в Съединените щати се заражда академично движение под името "Нов хуманизъм". Неговите привърженици поддържат становището, че литературните достойнства са предимно нравствени достойнства. Всички явления, според тях, могат да бъдат изведени до нравствени категории, като връзката между човешкия и абсолютния свят се осъществява чрез творческата интуиция. Движението бързо отмира, но от него остават достатъчно следи, за да се появят след време последователи. Продължител на тази хуманистична традиция в американската литературна мисъл е писателят и критикът Джон Гарднър, живял от 1933 до 1982 година, който през 1977 година публикува есеистичната книга "За нравствеността в литературата". От особен интерес в нея са разсъжденията му върху изкуството и лудостта.

Джон Гарднър схваща твореца като високоблагородна, ако не и направо недостижима личност - съвестен пазител на своето общество. Дори в самия процес на неговата работа има нравственост и негово право е да се възмущава срещу незначителните, безчестни творци. Този образ обаче не съвпада с общоприетото схващане, че всички истински творци са луди, отбелязва Гарднър. И все пак, в разпространеното мнение, че изкуството клони към лудост, има нещо вярно.

В есето си американският писател изхожда от мисълта, че основното качество, отличаващо великото изкуство, е неговата здравословност, здравият разум и ефективната енергия, с които то открива всичко съществено и важно. Според Гарднър някои убеждения и мирогледи са полезни за развитието на чувствителността и съзнанието, докато други в по-голяма или по-малка степен ограничават личността и крият разрушителни тенденции.

Писателят подчертава, че художествената енергия е "ефективна", когато не се пилее в несъществени посоки и не се насочва безсмислено срещу самата себе си, предизвиквайки повече съмнения и трудности, отколкото изисква природата на разглеждания предмет. Когато говорим за енергията на една творба, обикновено имаме предвид на първо място творческия процес, който я е породил - упорития труд на мисълта и таланта, който личи, от една страна, в съвършения контрол в една картина на дзен-живописта, а от друга - в напълно обмислената същност, дълбочината и силата на началните редове на "Моби Дик" от Хърман Мелвил. Едно хубаво, но лесно създадено произведение на изкуството не може да бъде наречено велико - дори геният и лекотата на Моцарт от ранните му творби изглеждат разпилени в сравнение с по-късните му произведения, - а една мъчително изработена творба, съградена с непосилен труд в името на тривиална цел, е също така незадоволителна. В едната откриваме недостатъчно енергия, а в другата - неконтролиран разход на огромна енергия, време и ненаситни амбиции, заключава Джон Гарднър.

Така писателят стига до въпроса колко здравомислено е всъщност здравомислието, с което се отличава великото изкуство. Нима Блейк не е бил поне мъничко луд, или Мелвил, или Толстой, Гогол, Дикенс, Пруст, Фокнър? С други думи, вярно ли е, както е смятал Платон, че прекрасното, сияйно здравомислие на Омир е било божествена лудост? Макар лудостта и божественият вътрешен огън да не са точно едно и също, по традиция различието между двете изглежда незначително. Да се казва, че между гения и лудостта има само една крачка, е старо клише и то сякаш опровергава твърдението, че лошото изкуство наврежда на обществото и психиката, а доброто им действа благотворно. И все пак, изтъква Гарднър, не можем току-тъй да заявим, че стойностите в изкуството са въпрос на мнение; вкусът не подлежи на спор, понеже не търпи доказателства, но въпреки това има добър и лош вкус. От нравствена гледна точка лошото изкуство служи на смъртта и робството, а доброто - на живота и свободата. Целта на истинския творец и на истинския критик, според Гарднър, е да покаже какво е здравословно и какво не и дали творческата енергия на художника не е била изразходвана напразно, или пък е била насочена към вярната цел, но се е разминала с нея.

Ето как Джон Гарднър изяснява разликата между лудостта и художественото творчество:

"През последните тридесетина години изследователите на психологията на творчеството доказаха безсъмнено, че творчеството има нещо общо с натрапчивите идеи. Обладаните от демони Едгар По, Ван Гог и Лист не са изключение, а крайни примери на това правило. Въплътените в изкуството мъртви вълнения - осмислени или поне дефинирани и драматизирани там - представляват обективен отдушник на мъртвите вълнения в живота на самия творец. И това не бива да ни учудва. То не прави само по себе си твореца по-различен от другите създатели, не означава непременно - както, изглежда, е смятал Фройд, - че изкуството е нещо болестно; и положително не означава - както Фройд споменава тук-там, че творецът няма понятие какво върши. Изкуството започва от една рана, от едно несъвършенство - рана, присъща на самата природа на живота - и представлява опит или да се научим да живеем с нея, или да я изцелим. Именно болката от тази рана кара твореца да работи, а всеобщата уязвимост, характерна за човешките съдби, прави творбите на изкуството значими като лек или утеха.

Онова, което нарекохме "рана" в този случай, разбира се, е наранената личност или самочувствие, нещо, което подрива или заплашва достойнството и себеуважението на твореца и трябва да бъде преодоляно, за да остане личността му здрава. Тази рана може да приеме много форми: съмнение относно собствения произход; страх, че не си достатъчно интелигентен или че си ненормален; осакатяващия ефект на психотравмата или на отчуждението от това общество, което приемаш за свой дом, независимо дали такова общество съществува, или е плод на фантазията.

Както подсказва този последен пример (отчуждението от собственото общество), възможно е ранимостта на художника да се дължи на това, че той е по-добър от околните и следователно представлява за тях провокация или заплаха - както твърдят от векове наред самите творци. Художникът е човек, прогледнал в страната на слепци. Той преследва истината, независимо дали търсенето му е полезно или важно в дадения случай; той не се помирява с модните опростенчески схващания, а вечно повдига глупави възражения, хваща се за дребни неща, отрича очевидното, защищава порока и изисква уточнения там, където те не са необходими.

Признавам, че идеята за твореца като по-добър от останалите хора е смущаваща. Спомням си колко нелепа ми се стори тя, когато я срещнах за първи път като младеж, струва ми се, във връзка с Гьоте, Пруст и Езра Паунд, и с техни лични изявления. Чувствах, и то, мисля, с право, че моите близки - родителите и приятелите ми - са не по-малко благородни и прекрасни от който и да било поет. Смятах, че работата на поета е да прославя или поне да разбере тези хора, а не самонадеяно да се издига над тях, като се обявява за романтична "велика" личност, призвана да наложи на останалата част на бедното, нещастно човечество дълга да намери пътя си в тъмнината, следвайки неговите стъпки. И сега не бих оттеглил това свое мнение, макар че бих го пообработил донякъде. Разбира се, далеч от истината е, че творците са единствените честни и състрадателни люде на този свят или дори че всички творци са свестни хора. Но вярно е, че най-добрият творец винаги е бил враг на всичко недостойно или фалшиво в заобикалящия го свят и никога не е скривал този факт. Причината, струва ми се, е, че традицията на неговото изкуство - в случая на писателското изкуство, традицията от Омир и Вергилий, Данте и Шекспир до най-убедителните съвременни романисти и поети - е издигнала пред него и е вляла в сърцето му една представа за доброто, която е несравнимо по-привлекателна от мръсотията и скудоумието наоколо му, така че когато го разбудят от транса, от съня му на творец, той започва да се гневи като безумен. Ето че днес ние твърдим същото, което имаше предвид Платон, окачествявайки твореца като "луд". Това не значи, че творецът е обладан от някакво божество - или поне не в смисъла, в който аз го разбирам. Но поради богатството на традицията в своето изкуство и поради дълбокото удоволствие от това, че сам се бори за изкуството, той е предпочел безвъзвратно изкуството пред живота. Изкуството го е завладяло; именно то определя неговите норми и затова те не са нормите на света; ето защо той е по-здравомислещ от света и същевременно демонично луд.

Психологическите подходи към творчеството имат недостатъка, че са склонни да опростяват естеството на раната на художника. Както често отбелязват самите психоаналитици, Фройдовата теория е била създадена, за да разглежда не здравите, а хората с психически проблеми. Творците на изкуството са по особен начин сложни и по правило носят не само една, а много рани и всички те са повече или по-малко важни за психиката им. Може да се каже, че Данте е бил измъчван от сексуални притеснения или от вина за смъртта на Кавалканти, но той може да е бил и разочарован от политическите разпри, от предателствата, от загубата на имуществото си, от брака, от изгнанието и физическите болки и от раздразнението, породено от несъвършенствата в собствената му поезия. Макар психологическата теория често да се оказва безполезна, понякога тя ни помага да различим добрата литература от лошата чрез сравнението на способите, по които се справят с проблемите си творецът и психично болният.

Ако говорещият отрича, че е той, а твърди, че е Бог, ако говори несвързано и настоява, че болницата е въздушна база или пък нарича събеседника си Наполеон, той е луд. В каква степен обаче, по същите тези показатели, е луд авторът на поезия или проза? В никаква! Когато твърди, че не е Джеймс Джойс, а Стивън Дедалус, когато пише несвързания текст на "Бдение над Финеган", когато се преструва, че се намира в Ирландия, докато си седи във Франция и тържествено заявява, че книгата му не е за никого, писателят напълно съзнава какво прави. Изкуството имитира лудостта и заимства редица методи на лудия, но докато е изкуство, то е само имитация. Писателят, като се превъплъщава във въображаема личност, е толкова патологичен, колкото и детето, което си играе на пожарникар или актьора, изпълняващ ролята на Макбет. Творецът е свободен, докато психичноболният - воден безпомощно от своя страх - не е. Така теоретическата граница между изкуството и лудостта, изглежда, се състои в това, че творецът може да се събуди, а лудият - не. В действителност обаче тази разлика е само въпрос на степен. Както знаем, психичноболните могат нерядко да се откъснат от транса си и понякога го правят, а случва се някой творец да остане задълго под властта му. Шекспир беше разбрал това. Когато Хамлет се преструва на луд, той прави стъпка към истинската лудост. Здравомислието се състои в това, да не забравяш целта на играта."

Джон Гарднър бе започнал есето си с разсъждението, че отличителният белег на голямото изкуство е неговото здравомислие. Накрая обаче той признава, че това твърдение е само половинчата истина. Според него основният метод на изкуството е близък до психозата: с енергията на своя ум, подпомагана от особеностите и правилата на неговото художествено средство, творецът създава един несъществуващ свят, един сън. Колкото по-силно си представя творецът своя сънуван свят, колкото по-пълно му се отдава - или, казано с други думи, колкото по-дълбоко изпада в транс и повече се откъсва от обикновената действителност, толкова по-ярко ще бъде въздействието на творбата му върху читателя, зрителя или слушателя.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.