Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДОН ЖУАН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МАКС ФРИШ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Известно е определението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Фауст - типичен представител на немската национална същност, то Дон Жуан е олицетворение на романския дух. Образът на присмехулника, измамника и прелъстителя, който се одързостява да се постави над божествения ред и човешкия морал, съществува още в испанския фолклор. Но неговият литературен път започва през XVII век с драмата "Севилският измамник и Каменният гост" на монаха Габриел Телес, добил световна слава под псевдонима Тирсо де Молина. За три столетия образът на Дон Жуан претърпява множество художествени превъплъщения - да споменем само тълкуванията на Молиер, Моцарт, Хофман, Киркегор, Байрон, Пушкин и Бърнард Шоу, - но най-значимото от тях в наши дни е комедията на Макс Фриш "Дон Жуан или Любовта към геометрията", публикувана през 1953 година. Към текста на драмата швейцарският писател, живял от 1911 до 1991 година, добавя едно есе, в което излага представата си за съвременния лик на Севилския измамник.

Дон Жуан, като всеки литературен герой, има свой кръг от сродни по дух образи, отбелязва Макс Фриш. И колкото и да се различават от него Икар или Фауст, те все пак са му по-близки от Казанова. Тъй че не е необходимо актьорът да си напряга ума как да замае главите на дамите в партера. Дон-Жуановата слава на прелъстител е едно недоразумение от страна на дамите. Той е интелектуалец, макар че физически е добре сложен и няма нищо общо с очилатия кабинетен учен. Онова, което го прави неотразим за дамите на Севиля, е преди всичко неговата духовност. Тя се възприема като оскърбление, понеже е насочена не към жената, а към съвсем други цели и по начало определя на жената само епизодична роля - с всеизвестния резултат, че този епизод поглъща целия живот на Дон Жуан.

Той е красив в своята неустрашимост пред житейските изпитания. Съвсем не е наконтен хубавец, нито пък Херкулес. Строен е като тореадор, почти хлапак. Подобно на тореадора се сражава с бика, но сам той не е бик. Ръцете му са нервни - изящни, но не изнежени. - Постоянно се налага въпросът: мъж ли е той? Дон Жуан би могъл да бъде танцьор. Неговата мъжественост се движи близо до границата с женствеността. За него тя не е нещо самопонятно, а по-скоро е скъпоценно притежание, което трябва постоянно да се защищава, понеже е застрашено. Лицето на Дон Жуан се отличава с будния поглед на човек, над когото е надвиснала опасност.

Що се отнася до неверността - най-популярния недостатък на всеки Дон Жуан, - това означава, според Макс Фриш, следното: не заради новата страст той изоставя предишната; отблъсква го всичко, което не отговаря на истината. Той изоставя всяка жена не от любов към следващата, а от любов към нещо по-възвишено от жената - например геометрията. Неговата невярност произлиза не от прекалено мощен нагон, а от страха да не се самоизмами, да не изгуби себе си - това е будният страх от женственото в самия него. Дон Жуан не познава любовта. Чувството, което изживява, крие в себе си нещо зловещо-отвратително - напомня влажно тропическо слънце над вонящо от разложение блато, напомня джунгла от пълзящи и виещи се растения, където не може да се премине без гола шпага.

Дон Жуан е сам и сред мъжете, продължава Макс Фриш. В живота му винаги ще се намери някой Сганарел или Лепорело, но не и Хорацио. Мъжете го отбягват. Дон Жуан е необщителен, понеже сред мъже изглежда сам на себе си женствен. Както повечето от нас, възпитани от литературата, младият Дон Жуан е убеден, че любовта, която ще го споходи някой слънчев ден, ще бъде насочена непременно към една-единствена жена, да речем към доня Ана, която е пробудила у него тази любов. Но още в самото начало той предугажда каква огромна роля играе тук половият нагон, а когато от собствен опит узнава колко лесно заменим е обектът на младежките му въжделения, той, още юноша, в когото се разбужда личността, се усеща дълбоко в себе си уплашен и смутен. Има чувството, че е само едно късче природа, сляпо и жалко, че Небето му се подиграва заради стремежа му към духовност. Тази травма поражда у него неукротимата потребност да осмее Небето, да го предизвика на двубой чрез присмех и злодеяния, а това ще рече, че все пак Дон Жуан приема съществуването на Небе.

За Макс Фриш е особено важна срамежливостта на Дон Жуан, която не му пречи да бъде нагъл, защото е скрита - външно тя не се проявява. Тогава каква е неговата националност, неговата душевност? Ето отговорът на швейцарския писател:

"Испанското в Дон Жуан... Това може да се пренебрегне, но я се опитайте да напъхате Дон Жуан в друг национален костюм, например немски, англосаксонски или славянски, и веднага ще стане ясно: независимо от по-широкото тълкуване на образа, Дон Жуан винаги е бил и ще си остане творение на испанския дух. Испанецът (поне такива са впечатленията ми от едно кратко пътуване в тази страна) не познава никакво "може би", никакво "и така, и иначе", а единствено "да" или "не". Също така той познава само два вида вино - червено или бяло! Нюансите са му чужди. В това има нещо величествено, проникнало чак до всекидневния бит. На испанеца са чужди колебанието, смесването на нещата, средните положения, но също и богатството на отсенките. Чужди са му и психическата уравновесеност, душевният уют, а също, пак в този смисъл, състраданието - както малкото, така и голямото - иска ми се дори да кажа: чужда му е хуманната любов. Когато испанецът каже: "Обичам те!", това означава: "Желая те!" А смелостта му - каквато безсъмнено притежава и Дон Жуан - ни изглежда често като поза, от която черпи сили самотният фаталист под пустинната синева на испанското небе: живот или смърт, има ли значение! Също в техните танци има нещо дръзко, високомерно, предизвикателно. Настроението се отхвърля като нещо недостойно, стъпква се в праха - жестоко, направо презрително. А колкото и страст да е вложена в техния танц, той никога не завършва с опиянение, с блажено душевно отпускане, тъкмо обратното - с тържество над опиянението, с внезапна поза на абсолютно самообладание. И на гордост, разбира се. При това в гордостта винаги има нещо кухо, нещо компенсиращо. Наслада от живота? По-голяма е тук насладата от покоряването, това е повече испанско. Сребристо-белият тореадор, изправен срещу черния бик, човекът, който с оръжието на духа влиза в смъртоносна схватка - това е то Дон Жуан. В последна сметка и за тореадора главното не е да съхрани живота си. Победата му не се изразява в това. Прави го победител грацията, геометричната точност на неговите движения, танцовите стъпки - всичко това той противопоставя на могъщия бик. Тъкмо тази победа на артистичния дух изпълва арената с възторг. Черният звяр, срещу който застава Дон Жуан, е нагонната сила на пола, която обаче, за разлика от тореадора, той не може да убие, без да унищожи самия себе си. В това се състои разликата между арена и живот, между игра и битие... Най доброто въведение към Дон Жуан - като изключим Киркегор - си остава посещението на испанска корида.

Дон Жуан, който не убива, е немислим, дори в рамките на една комедия. Смъртоносното му е така присъщо, както детето на жената. Учудващото е, че сме склонни да не го виним и за убийствата му, за тях му държим по-малко сметка, отколкото на един генерал. А съвсем не дребните му престъпления, за които би трябвало да го осъди всеки почтен съд (следователно и почитаемата публика), някак се изплъзват от нашето възмущение. Едва ли можем да си представим един Дон Жуан, който завършва дните си в затвора! Негов затвор е светът; или казано по друг начин: Дон Жуан ни е интересен само дотолкова, доколкото е в състояние да се измъкне от нашия упрек - като метеор, като сгромолясване мимо волята му, като сблъсък, чиито гибелни последици показват колко сме далеч от рая.

Ако живееше в наши дни, Дон Жуан (какъвто аз си го представям) би се занимавал навярно с ядрена физика: за да познае истината. Ала конфликтът му с женското начало, тоест с безусловния стремеж да се съхрани животът, би останал същият. И като атомен физик той рано или късно ще се изправи пред избора: смърт или капитулация - капитулация на онзи мъжки дух, който, останал самовластен, очевидно е готов да взриви мирозданието, щом само придобие техническата възможност за това.

Зад всеки Дон Жуан стои скуката, макар и прикрита умело от безразсъдна смелост. Това е скука, изпълнена не с прозевки, а с лудории - скука на духа, който жадува абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Накратко, това е великата скука на меланхолията, горестта на едно сърце, в което отмират желанията, тъй че единственото, което му остава, е остроумието. Един Дон Жуан без остроумие би се обесил.

Според Романо Гуардини: "Меланхоликът жадува да срещне абсолютното, но във вид на любов и красота. Това е жажда за същото, което Платон нарича същинска цел на Ероса, жажда за най-висшето благо, което е и самата действителност - непреходна и безгранична. Този копнеж по абсолютното е свързан при меланхолика със съзнанието за неговата непостижимост. Меланхолията - това е болката от раждането на вечното в човека."

Абсолютното... Едва ли може да се очаква от един съвременен драмописец да го вложа в образа на Каменния гост. Но какво да правим с това призрачно-зловещо плашило? Дон Жуан е немислим без него - без тази заемка от всевъзможни легенди. А само с пародия няма да превъзмогнем това наследство. Пародията предполага, че зрителят дълбоко в сърцето си все още вярва в историята, която се пародира. Но кой от нашите зрители вярва, че един обруган покойник действително може да възкръсне и да седне на трапезата ни? Не, в това вече не вярваме. Едничкото, което ни остава, е поезията и в този смисъл класическата легенда за низвергването на богохулника в пъкъла ще продължи да живее. Отчаян от невъзможността на своето съществование, при което тя се проявява не като метафизична гръмотевична буря, а като обикновена скука, сега вече самият Дон Жуан инсценира легендата за сгромолясването си в ада. Наистина той я показва като опера, като измама, чрез която иска да се спаси; представя я като изкуство, което само приема вид на нещо абсолютно; превръща я в поезия. Ала в последна сметка се оказва, че тази легенда, с която той се надсмива над целия свят, е всъщност само външен, зрим израз на неговия действителен, вътрешен и иначе невидим, на неговия безизходно истински край."

Дон Жуан на Макс Фриш не успява да избяга от своето театрално съществуване; той прилича на актьор, попаднал случайно в друга, непозната му пиеса. Затова се измъчва от вътрешни противоречия - конфликтът вече не е между него и света, той е проникнал в самия него.

Ето как легендата за Дон Жуан, възникнала в испанския фолклор, достига до нашата съвременност през множество преображения. При Тирсо де Молина човешкият порядък е добър, а Дон Хуан е лош, понеже нарушава порядъка, като мами жените. При Молиер общественият ред е лицемерен, а Дон Жуан става дваж по-лицемерен, за да го използва. При Моцарт светът е изпълнен с радости и неволи, а Дон Джовани е демоничен прелъстител, олицетворение на съвършената мъжественост. При Хофман животът е нищожен, а Дон Жуан копнее по съвършенство и загива поради погрешно избраната цел. При Байрон светът е отвратителна тъмница, а Дон Жуан е прекрасен и жените са негови съюзнички. А при Макс Фриш Дон Жуан е изобретение на жените, а околният свят унищожава неговата самоличност: той не успява да се отдаде на любимата си геометрия и докато съпругата му очаква дете от него, в театъра на Севиля вече представят пиесата на Тирсо де Молина "Севилският измамник и Каменният гост". Така кръгът се затваря - от Тирсо до Тирсо, - но след три столетия литературен живот на една легенда.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.07.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.