Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТЕНДАЛ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ИЛЯ ЕРЕНБУРГ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Когато говорят за други автори, някои писатели предпочитат да се ограничат върху творчеството им, художествените похвати, принципите на повествованието или дори само върху идейното им развитие. Руският белетрист, поет и есеист Иля Еренбург, живял от 1891 до 1967 година, е представител обаче на онази критическа школа, която се интересува повече от личната биография на един творец, от историята на възникването на една книга и от отзвука, който тя намира у съвременниците или у следващите поколения. Този метод не е непременно социологичен, но лежи в основата на така наречената импресионистична критика. Предимствата на такъв подход са навлизането в сферата на творческата психология, личното съпреживяване не само на произведението, но и на неговия живот във времето. Защото - по думите на Теренций Мавър - "книгите имат своя съдба, определена от читателите".

Така и в есето си "Уроците на Стендал", включено в публикувания през 1958 година сборник "Френски тетрадки", Иля Еренбург размишлява главно върху съдбата на Анри Бейл, който през тридесетте години на миналия век пише множество революционни памфлети под измисленото име барон Стендал, и сякаш между другото създава романите "Червено и черно", "Пармският манастир" и "Люсиен Льовен" - последният незавършен. По онова време Анри Бейл бил на четиридесет и шест години. Бил вече напълнял, пуснал си къса брада; при ъглите на устата му се образували дълбоки бръчки, които придавали на лицето му тъжен израз. Боледувал и в продължение на една година направил шест завещания. Три години преди това го била напуснала жената, която обичал с присъщата си страстност - съпруга на влиятелен генерал. Стендал вече е публикувал няколко книги: "Животът на Моцарт", "История на живописта в Италия", "За любовта", "Расин и Шекспир", "Арманс". Ала съзнава, че още не е написал книгата, в която ще вложи изцяло себе си. Няма нито слава, нито пари. В парижките салони го знаят като човек с голям корем и твърде къси крака, който обича музиката, живописта и хаби хартията с никому ненужни разсъждения - споделя Еренбург.

Приживе Стендал е бил известен на малцина. Френските министри, папската полиция, австрийските тайни агенти познавали Анри Бейл, когото наричали "смутител", "якобинец", "атеист". По тяхно мнение този подозрителен човек се развличал с писане на слаби, а понякога и опасни книги. Литераторите смятали, че Бейл има остър ум, публикува интересни памфлети, но напразно пише романи - няма нито талант, нито фантазия, нито вкус. Разбира се, имало е изключения: Гьоте се възхищавал от "Червено и черно", а Балзак наричал "Пармският манастир" най-хубавия роман на века. Гьоте обаче бил озадачен от "изключителността и неправдоподобността на подробностите" в романа на Стендал, а Балзак не можел да се примири със стила на автора на "Пармският манастир". Еренбург отбелязва със съжаление, че дори признанията били съпроводени с уговорки. Със съжаление, защото Стендал е любимият му автор. В есето четем думите: "Струва ми се, че съм научил много неща от Стендал - по-скоро като човек, отколкото като писател (но може ли да се противопоставят писателят и човекът?). Мисля за Анри Бейл с признателността на ученик." И после: "За мене уроците на Стендал са преди всичко в изключителната правдивост на неговите книги. Анри Бейл е умеел да обича и да мрази, казвал е: "Изкуството живее само със страстите." А когато му досаждали с въпроси за неговата професия, полушеговито, полусериозно отговарял: "Наблюдател на човешките сърца."

И тук Еренбург прави една важна съпоставка: сравнява творческия метод на Стендал с този на Флобер.

Авторът на "Мадам Бовари" смята, че писателят ще може да изобрази виното, любовта, жените само при условие, че самият той няма да бъде нито пияница, нито мъж, нито войник. Ако се намесва в живота, не го вижда добре - или твърде много страда от него, или твърде много му се наслаждава. А Стендал и воювал, и се увличал от политиката, и се влюбвал; Еренбург смята, че никой друг не се е наслаждавал така на живота и не е страдал толкова от него, както Стендал. Биографията му е предопределила характера и съдържанието на неговите книги. Всичките му романи отначало са преживени и чак след това са написани. И Еренбург заключава: "Ако е само наблюдател, писателят може прекрасно да опише външността на героите, техните постъпки, да покаже бита, нравите, но за да разкрие вътрешния свят на героите, за да обясни постъпките им, трябва нещо друго. За превъплътяването талантът и фантазията са недостатъчни, нужен е душевен опит, защото собствените преживявания, разбира се, осъзнати от писателя, са ключове към проумяването на чуждите преживявания. Стендал е притежавал тези ключове и това обяснява дълговечността на романите му." Човекът Анри Бейл познал любовната страст, пътешествал, срещал се с различни хора, но не за да опише всичко това - пресметливостта на професионалиста му била чужда. Писателят Стендал обаче умеел да размишлява над възторзите и разочарованията на Анри Бейл. Според Еренбург обезобразяването на душите от насилието, лицемерието, подаянията и заплахите е голямата, може би основната тема в романите на Стендал. А правдивото пресъздаване на тази тема изисква особен, непознат дотогава художествен метод. Ето какъв е той според Еренбург:

"Читателят, който не може да се откъсне от романа на Стендал, изглежда ще бъде смутен от пренебрежението на Бейл към интригата на повествованието. Вестникарската бележка, старата новела, дори несполучливата книга на някой от съвременниците му са оживявали в неговото въображение, преобразявали са се, превръщали са се в модели на света, които той е заселвал със своите герои. Сюжетът не го е радвал и не го е притеснявал. Бейл не е съставял подробен план на романа - знаел е, че този план неизбежно ще се провали в хода на работата. Той е писал на Балзак: "На младини се опитвах понякога да нахвърлям план на романа, но тези планове веднага ме караха да охладнея..." Неведнъж е признавал, че едва като напише няколко страници, вижда по-нататък, казвал е, че предварително набелязаните рамки могат да попречат на душевните находки. Вдъхновявало го е раждането на героите, формирането на характерите; при това никога не е характеризирал героите - характерите се проявяват в постъпките; с тази си черта романите му приличат на театър. Стендал е обяснявал методите на своята работа: "Да очертаеш колкото може по-ясно характерите и да набележиш в най-общи черти случките. Подробностите ще дойдат после. Никога не виждам подробностите така дълбоко, както по време на работа, когато пиша..."

За Стендал-романиста най-важна е правдивостта на характерите, която зависи от множество точни душевни подробности. Френският текст на романа "Червено и черно" има седемстотин страници. В една-единствена страница се разказва за много съществени събития: Жулиен прочита писмото на госпожа дьо Ренал, бързо оставя Матилда, стига до пощенската карета и заминава за Вериер. Там се отбива в един оръжеен магазин и без да си дава сметка какво прави, купува пистолет. След това отива в черквата, вижда госпожа дьо Ренал, която се моли, и два пъти стреля в нея. Всичко това е разказано бързо, лаконично, като в работен сценарий. Не повече от сто страници с поразителна, ще кажа с математическа точност, показват как честолюбивата игра на Жулиен, решил да спечели сърцето на Матилда, се превръща в своеобразна любов.

Въпросът за това, как авторът създава своите герои, е една от най-важните и най-неизследваните страни в психологията на творчеството. Едни читатели са убедени, че романистът въвежда в книгите действително съществуващи хора, като променя само имената, други мислят, че героите в романа са изкуствено създадени действащи лица, които отговарят на сюжета, на целта и идеите на автора, трети смятат, че посредством сложни наблюдения писателят намира някакъв концентрат, който е вече не просто действащо лице, а тип. Когато се запознаваме с многобройните изследвания върху "Червено и черно", виждаме, че Стендал е създавал героите си по различен начин, към някои от тях навярно могат да се приложат посочените от мене читателски съждения, но тези съждения не обясняват най-важното... Струва ми се, че героите на романа винаги са чудна сплав: много наблюдения се попълват от душевния опит на автора. Ние знаем жените, които е обичал Бейл, и по едни или други признаци казваме: спомнял си е за нея, когато е описвал госпожа дьо Ренал, или: взел е нейните черти за образа на Матилда. Но и тук са възможни грешки: една и съща жена е могла да помогне при раждането на двете толкова различни героини на романа... В романите си Стендал създава свят, който е реален, но съвсем не е копие на света, съществувал през 1830 или 1840 година.

Стилът на Стендал рязко се отличава от стила на романистите по негово време; в своята оголеност, в промяната на ритъма, в стремежа си да бъде точен той се приближава към изискванията на нашата епоха. Стендал казва: "Човекът, обзет от чувство, случайно намира най-ясния и най-простия израз." У Стендал дългите отстъпления се редуват с напрегнат, отсечен диалог, вътрешните монолози - с политически документи, светските разговори - с тихи признания. Много преди социалните промени на XX век, преди машинизирането на бита, преди епохата, когато животът на всеки ще се окаже тясно преплетен с живота на стотици други, Стендал слага начало на оная форма на романа, която си представяме като съвременна: бързо пренасяне не действието от едно място на друго, промяна на ритъма, внезапно повишаване и понижаване на гласа..."

Няколко години след публикуването на "Френски тетрадки" с есето за Стендал Иля Еренбург дава интервю пред списание "Вопросы литературы", в което споделя: "Личната биография на писателя е тясно свързана с онова качество, което се нарича наблюдателност на художника. Тя не е умение да се регистрират събитията, характерите, конфликтите, а дарба за съпреживяване. За да види онова, което се изплъзва от окото на средния наблюдател, художникът бива подпомаган от душевната си природа, от личния си опит. Фактите и събитията стават извори на художествения образ само когато срещнат отзвук в душата на писателя." Така - оказва се - в "Уроците на Стендал" Еренбург говори не само за френския романист от отминалото столетие, но и за своя собствен творчески и граждански опит. Защото есето е написано тъкмо в годините, когато излиза от печат и прочутата му повест "Размразяване". За нея Еренбург казва: "През 1953 година почувствах затоплянето в човешките отношения, още не знаех за какво пиша, но знаех, че ще пиша за размразяването." Чрез примера на Стендал Иля Еренбург се опитва да реабилитира и утвърди онова писателско творчество, което е било обект на неразбиране и хули в своето време, но поради дълбоката му правдивост и художествен размах принадлежи на бъдещето.

 

 

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004
-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.