ГЬОТЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТОМАС СТЪРНЗ ЕЛИЪТ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Има писатели, които въпреки своята значимост не стават представителни за епохата си. А други изразяват и формират духа на своето време и така добиват стойност на първомайстори на словото, чиито творби променят общите възгледи за литературата и пренареждат съществуващия художествен порядък.

Такъв е случаят с английския поет, драматург и есеист Томас Стърнз Елиът, живял от 1888 до 1965 година. Елиът е потомък на пуританско семейство, преселило се през XVII век отвъд океана в Нова Англия. Той получава образованието си в елитните световни университети Харвард, Сорбоната и Оксфорд. След 1914 година Елиът заживява в родината на предците си Великобритания, като през 1927 година получава британско поданство и встъпва в англиканската вяра. През 1948 година му е присъдена Нобеловата награда за литература. В годината на смъртта си Елиът е вече кавалер на английския и на френския Орден за заслуги и почетен доктор на двадесет и три университета.

Още с първата си творба "Любовната песен на Алфред Пръфрок" от 1917 година Елиът поставя началото на модерната поезия в Англия, като възвестява всеобщата загуба на житейски смисъл и преразглежда традиционната естетическа ценностна система. Елиът схваща буржоазния свят в състояние на доизживяване, на загниване и разпад, в състояние на АПОКАЛИПСИС. В този апокалипсис е въвлечена цялата западноевропейска култура, съвкупността на антично-християнската традиция, дори целият процес на цивилизацията. Културната криза е представена не само като разруха на ценностите, но и като заплаха за физическото съществуване на човечеството.

Това светоотношение Елиът изразява и в своята есеистика, публикувана от 1920 до 1957 година. Сред критичните му статии особена известност добиват "Традиция и индивидуален талант", "Що е класик", "Трите гласа на поезията" и "Функцията на критиката". Но есенцията на критичната му мисъл е събрана в късното есе "Гьоте мъдрецът", което Елиът написва през 1956 година на шестдесет и осем годишна възраст. Тук вече възрастният поет се връща към своята младост, към пътищата на своето творческо съзряване, за да се заеме със занимаващата го през целия му живот тема за ВЕЛИЧИЕТО НА ТВОРЕЦА.

Причината да се обърне към образа на Гьоте е доста странна: двадесет години по-рано Елиът е изпитвал силна неприязън към Ваймарския олимпиец и си е позволил да напише за него едно изречение, което сега, на старини, му се струва нелепо и невярно. Изречението гласи: "За Гьоте вероятно ще е най-точно да кажем, че се бъркаше във философията и в поезията без голям успех и в двете; истинската му роля бе на светски човек и на мъдрец, като Ларошфуко, Лабрюйер и Вовнарг." Елиът отбелязва, че изречението е интересно, защото съдържа толкова много грешки в толкова малко думи и само една истина: че Гьоте е мъдрец. Но и тази истина съдържа една грешка: идентифицирането на мъдростта със светската мъдрост. Без ни най-малко да накърнява възхищението си от Ларошфуко, Елиът посочва, че мъдростта на "светския човек" е твърде ограничена. Според него съществува една "светска мъдрост", но съществува и "духовна мъдрост". Мъдрост изцяло от първия вид може накрая да се превърне в глупост, ако пренебрегне или пък се устреми да съди онези неща, които са извън възможностите й. Но мъдрост, която е чисто духовна, може и да бъде от полза в тоя свят. Когато говорим, че един човек е "мъдър", и когато контекстът не показва, че имаме предвид само единия вид мъдрост, значи, че този човек притежава мъдрост в по-голяма степен от останалите хора. Това може да се каже за Гьоте, заключава Елиът. И продължава: вероятно съществуват области на мъдростта, в които Гьоте не е проникнал, но е по-интересно да се разбере мъдростта, която Гьоте е притежавал, отколкото да се определят границите й.

Елиът посочва още една грешка в изречението, което цитира в свой ущърб. То навежда на мисълта, че мъдростта е нещо, което се проявява в мъдри мисли, афоризми и максими. Положително те могат да бъдат белези на мъдрост, но истинската мъдрост е нещо повече от сбор на мъдри мисли. И Елиът формулира: "Мъдростта у човека се крие както в мълчанието, така и в речта му... Мъдростта е вроден дар на интуицията, който съзрява и се проявява чрез опита, за да проникнем и разберем природата на нещата, и най-вече природата на човешкото сърце. У някои хора тя се проявява от време на време, случайно, или пък само веднъж в живота им, когато изпаднат в екстаза на едно-единствено преживяване, блажено или страховито. У човек като Гьоте мъдростта, изглежда, е била постоянна, непроменлива и ведра", подчертава Елиът. Според него за разлика от светски мъдрия човек, от една страна, а от друга - за разлика от човека, надарен с дълбока прозорливост във висини и глъбини, мъдростта у мъдрия човек се ражда от духовни източници; той е използвал своя опит, за да достигне до разбиране на нещата; и благодарение на разбирането на човешките същества с цялото им многообразие от темпераменти, характери и обстоятелства той е станал милосърден и великодушен. Накрая Елиът стига до убеждението, че поради мъдростта, която изпълва творбите на един писател, той може да влезе в категорията на "великите творци на Европа".

И тук Елиът стига до своята съкровена тема: кои са общите характерни черти на онзи избран брой автори, към които принадлежи и Гьоте, които наричаме ВЕЛИКИ ТВОРЦИ НА ЕВРОПА? Този въпрос поражда и втори: какъв е този процес, който ни кара да се примирим с великите автори, към които в нашата младост сме изпитвали безразличие или антипатия - не само защо настъпва, но и защо трябва да настъпи този процес?

Като съди от своя личен опит, Елиът заключава, че при развитието на вкуса и на критичната оценка в литературата съществуват три важни фази. В юношеството си човек се увлича с ентусиазъм по различни автори, които отговарят на инстинктивните потребности в хода на личното му развитие. Във фазата на ентусиазма критическата способност още не се е разбудила, тъй като не се прави сравнение между отделните автори, още няма никакво чувство за градация, никакъв усет за величие. В тази фаза съществуват само автори, пред които се прехласваме, и автори, които ни оставят равнодушни. Когато човек продължава да чете все повече и повече, когато се запознае с растящото многообразие на най-добрите автори на поезия и проза, като същевременно добива по-голям жизнен опит и развива способностите си за размисъл, неговият вкус става все по-всестранен, страстите му - по-овладени, разбирането му - по-проникновено. Едва тогава започваме да развиваме онази своя критическа способност и сила за самокритичност, без които един поет никога не би напреднал и би се повтарял до края на живота си. И все пак - продължава Елиът - въпреки че в тази втора фаза ние се наслаждаваме, разбираме и оценяваме безграничното многообразие от артистични и философски гении, все ще останат някои упорити случаи, когато автори от голяма величина ще продължават да ни се струват антипатични. И така, третата фаза на развитие - съзряването, доколкото този процес може да се илюстрира чрез историята на нашето четене и изучаване - е тази, когато започваме да се ровим в причините за нашата неспособност да харесваме това, което поколенията преди нас са намирали за възхитително и вероятно са били с много по-развито чувство за преценка от самите нас. Опитвайки се да проумеем защо не успяваме да оценим правилно определен автор, ние търсим обяснение не само в самия творец, но и вътре в себе си. Изучаването на автори, чиито творби човек не успява да хареса, е особено ценно изпитание; подобно изучаване не представлява опит да се насладим на онова, което не сме успели да харесаме, то е опит да разберем творбата и да разберем себе си по отношение на творбата. Насладата, ако въобще дойде, ще дойде като резултат на това, че вече сме разбрали изучаваното произведение - завършва мисълта си Елиът. И се заема да определи с какво Гьоте го е дразнел някога и защо той все пак си остава един от великите творци на Европа, с когото трябва де се "сдобри", за да не пропусне някои възможности за саморазвитие. Тук Елиът определя основните качества, притежавани от великия творец, сред които най-голямо значение има УНИВЕРСАЛНОСТТА. И развива своята идея така:

"Европейският писател принадлежи не по-малко категорично на своята страна, раса и език от който и да е измежду по-незначителните автори, които изцяло или с малки изключения принадлежат само на своите съотечественици. За Данте, Шекспир и Гьоте можем не само да кажем, че всеки от тях е много силно национален, но и че са представители на определения регион, в който са родени... Европеец, който не принадлежи на никоя страна, би бил абстрактен човек - безизразно лице, говорещо всички езици без роден и без чужд акцент. А поетът е най-малко абстрактното същество сред хората, защото е обвързан най-силно със собствения си език; той дори не може да си позволи да знае чужд език еднакво добре, защото доживотното дело на поета е да изследва възможностите именно на своя език... Струва ми се, без особена трудност ще приемем очевидния парадокс, че поетът на Европа е в някои отношения по-изявен представител на своята нация, страна и местна култура в сравнение с поета, който има значение само за своите съотечественици. Чувстваме обаче, че такъв поет, независимо на коя нация принадлежи, е и наш съотечественик, а същевременно представител - един от най-великите представители - на своя народ. Такъв човек помага на своите съотечественици да разберат самите себе си, помага на другите народи да ги разберат и да ги приемат. По-труден е въпросът за поета - представител на своята епоха. Как така човек е представител на своята епоха, а в същото време има вечна, непроменлива значимост и за бъдните епохи - не само поради "представителните" си качества, но и заради нещо вътре в самия него?

От казаното дотук ще заключим, че както човек може да бъде велик поет, без да стане "европейски" поет, както може да бъде представител на своя народ и да представлява интерес и за другите народи, така човек може да бъде представител на своето време и да има значение за бъдещето само защото спомага да се разбере собствената му епоха. Нашият интерес към Данте, Шекспир и Гьоте не е свързан само с тяхната страна, език и националност, това е интерес без ограничения във времето и напълно директен: всеки образован европеец, независимо от своя език, гражданство, потекло и времето, в което се е родил, трябва да попита: "Данте, Шекспир и Гьоте какво имат да ми кажат директно на мен - и какъв отговор бих им дал?"

Есето си за Гьотевата мъдрост Томас Стърнз Елиът приключва с наблюдението, че най-доброто доказателство за мъдростта на един велик писател е фактът, когато читателите, след дълго общуване с книгите му, могат да кажат: "Чувствам се по-мъдър от дългото време, което прекарах с Гьоте." Защото с мъдростта общуваме по-дълбоко, отколкото с логическите съждения. А мъдростта на един велик поет се крие в творбите му и когато започнем да я усещаме, самите ние помъдряваме. За да може да оцелее нашата европейска култура, европейските народи трябва да поддържат способността си да създават такива поети. И ако настъпи време, когато терминът "европейска литература" престане да има смисъл, то литературата на всяка една от нашите нации и езици също ще увехне и ще загине, заключава Елиът. Така английският писател отново предупреждава за опасността, надвиснала над човешката култура, когато тя загубва връзката си с миналото и традицията. Защото - както отбелязва Елиът в есето си "Традиция и индивидуален талант" - "нито един поет, нито един творец няма значение сам за себе си; неговото значение, оценката на делото му се определят от неговото отношение към мъртвите творци."

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.11.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.