КАФКА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕЛИАС КАНЕТИ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

В едно интервю, дадено във Виена преди десетилетия, Елиас Канети, живял от 1905 до 1994 година, споделя: "Аз, разбира се, не съм австриец. Родителите ми са шпаньолски евреи, роден съм в Русчук, България. Но се смятам за австрийски писател, защото литературното ми формиране стана във Виена." В автобиографичната си книга "Спасеният език" Канети отбелязва и нещо друго: решаващо значение за творческото му развитие имат ранните впечатления от родния град. "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук" - пише той. И още: "Събитията от онези години живеят в съзнанието ми с цялата си яснота и сила - повече от шестдесет години съм черпил от тях."

Едно от тези събития, които ще отправят писателя и към творчеството на Франц Кафка, е осъзнаването на смъртта като фактор на живота. Първото убийство, за което Канети чува, се извършва недалеч от родната му къща. Представата за тленността на човека, за обречеността му да пребивава само за определен срок на тази земя, дълбоко вълнува малкото момче и не му дава покой. Така по-късно мотивът за смъртта става твърде важен в художествения свят на Елиас Канети. Постепенно писателят се изпълва с прозрението, че смъртта и злото са идентични, представляват неразлъчно цяло.

В ранните години на своето детство Канети за първи път изпитва и чувството, което ще го съпровожда през целия му живот - страхът. Най-напред го подхранват у него приказките, които слуша от българските селски момичета. Сгушени едно до друго на един миндер в бащината му къща, те разказват за върколаци и вампири. Писателят си спомня: "Толкова ни беше страх, че никой не смееше да помръдне, и когато родителите ми се връщаха у дома, заварваха ни скупчени и треперещи от ужас." Малкият Канети живее в дълбок страх и от властта на дядо си - семейния тиранин, от когото всички треперят, но и тайно му се възхищават.

Тези два мотива - властта и страха - Елиас Канети разработва в голямото си есе "Другият процес", посветено на писмата и творчеството на Франц Кафка. Тук Канети проследява развитието на двойното чувство на страх и копнеж у болния пражки писател, чувство, предизвикано от загрижеността за собственото литературно дело и от жаждата за нормална, окриляща човешка близост. Кафка се бои от самотата, мечтае за свое семейство и дом. В прочутото "Писмо до бащата" той казва: "Да се ожениш, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока - това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек." И в същото време Кафка се чувства неспособен за брак, тръпне при мисълта за съвместен живот, опасява се, че той може да навреди на творчеството му.

През лятото на 1912 година Франц Кафка среща берлинчанката Фелице Бауер - момиче - по думите му - "с костеливо пусто лице, което открито носи своята пустота, с почти пречупен нос, с руса жилава коса и мощна брадичка". След две години на нередовни и изтощаващи отношения двамата се сгодяват, но само подир месец Кафка връща годежа. Не след дълго те отново се срещат и подир още две години, през лятото на 1917 година, за втори път се сгодяват. През същата есен лекарите установяват у Кафка напредващо заболяване от туберкулоза - писателят е имал силен кръвоизлив - и още през зимата той пак разваля годежа си. През целия този период двамата взаимно се изтезават с писма: именно те дават основата на Елиас Канети за есето му.

Още от самото начало Кафка споделя своята нерешителност, и с нейното подробно и точно описание започва стремежът му да се приближи до Фелице. Защото това обикновено момиче с не особено сложна душевност е здраво и жизнено, трудолюбиво и практично - качества, които липсват на самия Кафка и заради които той е склонен да се възхищава от всеки, който ги притежава. От писмата на Фелице Кафка черпи сила - Канети отбелязва, че това не е суетна кореспонденция, не е самоцел, тя служи на ПИСАТЕЛСКАТА МУ ДЕЙНОСТ. Два дни след първото са писмо до Фелице той написва разказа "Присъдата" - на един дъх, за една нощ, за десет часа, и сякаш с тази творба се утвърждава самочувствието му на писател. Следващата седмица изпод перото му излиза "Огнярят", скоро Кафка написва и новелата "Преображението".

Но се случва нещо неочаквано и съдбоносно. Писателят се стъписва от стремежа на приятелката си към духовно израстване - тя чете други автори и ги назовава в писмата си, а той я желае напълно за себе си. Кафка изпраща на Фелице своята първа книга и в продължение на седемнадесет дни чака тя да се произнесе върху нея. Накрая разбира, че храната от нейните писма, без които писането му не би било възможно, е дарявана слепешката. Тя не е съзнавала кого храни. Колебанията, които неспирно го измъчват, придобиват чудовищни размери, той вече не е сигурен в правото си да получава нейните писма, и писането, което всъщност е истинският му живот, започва да му изневерява.

Така тримесечното благотворно влияние на Фелице върху Кафка секва. С огромно упорство той се вкопчва в установената форма на техните отношения, но от този момент равновесието му е нарушено. Нещо повече: започва да възприема Фелице като опасност, самотните му нощи са застрашени и той й дава да разбере това с думите:

"Веднъж ми бе писала, че искаш да си край мене, когато пиша; но помисли само - та тогава не бих могъл да пиша... Да пишеш, означава да се разкриеш безгранично... Затова човек не може да бъде достатъчно сам, когато пише, затова около него не може да е достатъчно тихо, когато пише, нощта за него почти не е нощ. Затова времето, с което разполага, не достига, тъй като пътищата са дълги и човек лесно може да се изгуби... Често ми се е случвало да мисля, че най-добрият начин да живея би бил този: да се намирам с всичко необходимо за писане и една лампа в най-отдалечения край на дълго и заключено подземие. Храна да ми донасят, като я оставят винаги далече от моето помещение - зад най-външната врата на подземието. Пътят до нея под всички подземни сводове и по халат би бил единствената ми разходка. След това бих се връщал обратно до масата си, бих се хранил дълго и с благоговение и веднага бих започвал отново да пиша. Какви неща бих написал тогава! От какви дълбини бих ги откъснал!"

Писането е единствената и най-истинска форма на щастие, която съществува за Кафка и към която той се стреми с всяка своя клетка, заключава Елиас Канети. И дава следното обяснение за поражението в интимния живот на писателя:

"Човекът, който е смятан за мярка на всички неща, все още е почти непознат, напредъкът му в опознаването на самия себе си е нищожен, всяка нова теория замъглява от човека много повече, отколкото осветлява. Само непредубедените конкретни проучвания на отделни лица водят постепенно напред. Но у Кафка има нещо значително по-голямо от един обект за изследване и това усеща всеки, който се доближи до личния му живот. Има нещо дълбоко вълнуващо в упоритите опити на една безпомощна личност да се изтръгне от властта във всяка нейна форма. Преди да проследим по-нататък отношението му към Фелице, няма да е излишно да докажем до каква степен е бил изпълнен той от този именно феномен, станал най-характерен и най-ужасяващ за епохата ни. Сред всички творци няма по-голям експерт по въпросите на властта от Кафка. Той я е преживял и изобразил във всичките й разновидности.

Една от централните му теми е темата за унижението; това е и темата, която най-добре се поддава на проследяване. Не е трудно да я видим още в разказа "Присъдата" - първата творба, която той смята за нещо по-значително. В "Присъдата" става дума за две унизявания, свързани едно с друго - на бащата и на сина. Бащата се чувства застрашен от предполагаемите машинации на сина си, в обвинителното си слово против него той стъпва върху леглото и така - станал още по-голям, отколкото е бил първоначално - се опитва да превърне собственото си унижение в неговата противоположност, в унижение на сина му: осъжда го на смърт чрез удавяне. Синът отрича справедливостта на присъдата, но я привежда в изпълнение и по този начин признава унижението, което му струва живота. Унижението е представено само за себе си, в строго отграничаване от всичко останало; колкото и безсмислено да е то, силата на разказа е заключена именно в неговото въздействие.

В новелата "Преображението" това унижение се е концентрирало в тялото, което го понася: неговият обект присъства тук от самото начало - вместо сина, който храни и издържа семейството, изведнъж се появява грамадно насекомо. Това преобразяване неминуемо го излага на унижение и цялата фамилия върши това най-енергично. Всички още веднъж повтарят акта, с който започва новелата; именно семейството превръща Грегор Замза, сина, окончателно в насекомо, в паразит.

Източник на унижението в романа "Процесът" е една висшестояща инстанция, която е много по-комплексна от семейството в "Преображението". Съдът унижава чрез своята уклончивост, той се забулва в тайна, пред която всяко усилие е безпомощно. Въпросът за вината или невинността, чието решаване е основното задължение на един съд, си остава нещо несъществено, дори се оказва, че тъкмо усилията за постигане на съдебна справедливост пораждат вина...

Така по своята същност борбата на Кафка с баща му нито за миг не представлява нещо друго освен борба с по-силната власт. Ненавистта му е насочена към семейството като цяло, а баща му не е нищо друго освен най-могъщата част от това семейство. А когато се вижда застрашен от възможността да създаде собствено семейство, Кафка повежда борба с Фелице и тази борба има същата мотивация и същия характер."

Всеки живот, който познаваме достатъчно добре, е смешен. Опознаем ли го обаче още по-добре, той става сериозен и страшен, обобщава Елиас Канети. Представата за Фелице като източник на унижения е непоносима за Кафка и той се посвещава на херкулесовската задача да я ПРОМЕНИ. Открито й казва какво не му харесва в нея. Иска Фелице да напусне сферата на бюргерството, да я накара да не мисли за мебели, които са за него олицетворение на ужасната и омразна същност на бюргерския брак. Иска тя да се научи колко малко означават службата и семейството като форма на живот на себелюбието. Но начинът, по който я атакува - продължава Канети - издава такова желание за духовно господство у него, каквото човек едва ли би могъл да предположи. Постепенно той започва да очаква от годеницата си подчинение и послушание. Стремежът към коригиране на представата му за нея, към променяне на характера й, без което той не би могъл да възприеме съвместния си живот с нея, постепенно се превръща в упражняване на насилие, а това ги раздалечава. Последното писмо на Кафка до Фелице създава впечатление, че едва ли е писано за нея. Той я отстранява, макар тя вече да е достатъчно далеч.

Така след петгодишни страхове и колебания приключва една мъчителна връзка, Франц Кафка се изтръгва от властта на жената, която го потиска със своята жизненост и бездуховност. Но в душата му остава онази "вътрешна война", за която говори в последните редове на последното си писмо. Остава невидимият съдебен процес, в който той е и безмилостен обвинител, и плах подсъдим. Единственият изход от тази отчаяна борба е писането, среднощното потъване в подмолите на съзнанието, за да се извади на бял свят тежката истина за неволята на човека върху тази земя, за неговите смазващи грехове и още по-смазващи просветления.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005.

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.