Венцеслав Константинов

web

Според манастирския летопис, оставен от незнаен хронист, много години след падането на българската държава по тези старопланински места, сред дълбоките усои и вековни гори се явил неизвестно откъде един инок, заселил се, съградил си проста колиба и скоро угнетените от робията селяни захванали да идват при него за съвет и утешение. Така било създадено първото троянско братство, възникнал най-големият старопланински манастир, след Рилския и Бачковския трети по големина в България.

Унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц, който обикалял из този край през лятото на 1871 година, е оставил следното прочувствено описание:

"Просторният манастир приличаше при моето пристигане на осиротял пчелен кошер - всички братя бяха на работа в зеленчуковата градина. Пред вътрешната порта, пъстро изписана, се появи наместникът-архимандрит с неколцина по-стари духовници, прозвуча симантронът (клепалото) и аз, поздравен приятелски, пристъпих в същинския двор на манастира, който със своите многоетажни здания, с кулата и църквата поразяваше дори навикналото с вида на западните манастири око. Какво ли пък впечатление правеше той на бедните колибари от балканските урви! Приеха ме гостолюбно в гостната стая, която е скъпо обзаведена и прелестно облицована с дърво в ориенталски стил; няколко по-млади братя се погрижиха усърдно за моето настаняване и след многодневните изтезания аз се почувствах в приветливото помещение двойно по-добре."

А ето как чуждоземецът разказва за изкуството на зографа Захари, което го поразява не само с краските си, но и с дълбоката си философска символика:

"Захарий Христов Самоковец по поръчка на игумена Хаджи Филотей, който бил духовник с усет към изкуството, изработил цялостната вътрешна и външна украса на църквата с фрески, което продължило две години (1847-1849) и му се удало да стане само с помощта на неколцина сътрудници-калфи. От този Захарий трябва да произхожда и алегорично-символичната картина, която по един истински детински, правдив и искрен начин изобразява деня и нощта, началото и края, пролетта, лятото, есента и зимата, с една дума, представя човешкия живот. Това изображение се намира на външната стена на северния страничен вход, в една окръжност, която има форма на колело. Според българския художник-символист човек достига върха на своите сили на двадесет и осем години, задържа се на тази висота до четиридесет и осем годишна възраст, числото петдесет и шест означава началото на зимата и оттук слиза рязко надолу, скоро нощта му кимва с усмивка и той се сгромолясва в ладията на Харон, където го очаква злобно ухилената Смърт с косата."

Това, което Каниц не е можел да знае, е, че само десет години преди изписването на манастира от Захари косата на Смъртта е покосила множество човешки животи и че във фреската на живописеца е въплътена не абстрактна идея, а жив, парещ спомен. Ето какво четем в манастирския летопис:

"На 10 януари 1837 година през нощта стана земетресение. И пак през същата 1837 година имаше голяма смъртоносна болест по човеците, която чума обхвана цялата земя, и много человеци, и деца, и жени, и безчет люде умряха, и то не само християни, но и неверни; хората бягаха от градовете и селата навън, по лозята, за да се укрият от чумата, но и там умряха..."

Пътешественикът успокоява читателите си, че вече нямало размирици по този край, че хората си живеели сговорчиво по живо, по здраво и вече никой не умирал от насилие. Но само няколко години след посещението на Каниц в манастира ще пламне Априлското въстание, а след него ще почнат и погромите. Преданието разказва за едно чудо, което уж спасило манастира от разрушение и опожаряване при башибозушкото му нападение през лятото на 1877 година. След като неверниците ограбили манастира, задигнали от храма сребърните кандила и венци от иконите и съсекли самите икони, един от тях гръмнал с пушка изобразения на средното кубе Христос Вседържател. Куршумът ударил тъкмо в средата на шията, където останал занапред белег. Но после куршумът рикоширал в обратна посока и ударил смъртоносно право в главата неверника, който моментално паднал мъртъв. Това чудо поразило турците и те в панически страх избягали от манастира. Така след башибозушкото нашествие, при което била задигната цялата манастирска покъщнина, останал само един голям медник, в който готвели чорба братята, и то защото един от тях, монахът Паисий, бил отишъл в това време да бере в него зелен боб и като видял нападателите, скрил се между високите вейки боб.

Сред смърт и легенди, сред възторг и отчаяние се възмогвал през времето манастирът, пламтяло огнището му и пръскало в душите на старопланинците духовност, култура, просвета и свободолюбие.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Отечество, 1978, бр. 14.