Венцеслав Константинов

web

Между високи, изваяни с меки линии хълмове в северното подножие на Стара планина, върху двата бряга на бърза и шумлива река се е простряла Трявна - съвременен град, загледан в бъдещето, но всмукал живителните сокове на едно необикновено минало, пораснал от самочувствието, че е люлка на поети и национални герои, че е бил огнище на духовен разцвет и високо изкуство...

Някога буйната Тревненска река движела тук воденици и громолът им нарушавал мълчанието на усоите; сред горите се въдели мечки и рисове, сърни и диви кози, в бистроструйните води се оглеждали едри дървеса, видри ловели пъстърва в бързеите - а времето течало кротко и леко. Тук, край старата, останала от Калоянови дни черквица "Св. Архангел", намерили убежище забягналите от престолния Търновград тълпи в страха си от зверствата на османските пълчища, понеже мястото било затулно, скрито от погледа на нашественика, дотолкова, че напуснатият божи храм бил обрасъл целият с буренак, а в олтара, където стоял непобутнат златен кръст с фина изработка, се била ощенила мечка...

Хубава била старата Трявна и гостолюбива. Летописецът поп Йовчо с трепетна ръка е записал: "В лето 1680-то человек на име Димо дошъл да купува говеда и като доходил в село Трявна, което било свободно и на тихо място и не плащало данък - имали да пазят големия път - и безбурно живеяли, заради това този Димо решил да се засели тук и си взел девица на име Бела и после купил селище, та си направил дом и градини."

Размирното време сякаш щадяло този планински кът на смислен човешки живот. Но в края на XVIII в. Трявна била нападната от странстващи орди на даалии и кърджалии. Било зимен, февруарски ден. Населението затрупало моста на реката и цели две седмици се отбранявало отчаяно. Разбойниците се оттеглили едва след като ограбили и подпалили селото. Но енергични, търпеливи и упорити, тревненци в късо време възстановили опожарените си домове, оградили с яки крепостни стени черковния двор, издигнали висока каменна кула с часовник, грабваща и днес погледа с красивите си пропорции, а на мястото на малката разрушена черквица построили величествен храм и срещу него - голямо училище.

Селото замогвало, големеело. Гъстите гори, тучните ливади, многочислените стада, мелниците и тепавиците създавали богатия поминък и високото самосъзнание на тревненци. Те живеели сякаш в село-държава сред огромната отоманска империя и се смятали до такава степен независими от турската администрация, че дори пуснали в обръщение свои пари, изработени от медни пластинки с квадратна форма и изображение на релефно кръстче. Когато тия монети проникнали в Търново, властите осъдили майстора им на затвор, но скоро трябвало да го пуснат по внушение на тревненските големци, от които немалко неща зависели; а пък дръзкият куюмджия Пенчо Генюв, "сякъл" пари, си спечелил прозвището "Цар Пенчо" - единствен случай в историята, когато царска титла е била давана за гражданска смелост! Революционерът Ангел Кънчев, дал младия си живот за българската свобода, е бил тогава шестгодишен и тъкмо в тази волнолюбива, горда среда е захранил борческите си идеали.

А тревненци се славели като изтънчени, гостоприемни, учтиви и самонадеяни хора. Те държали синовете и дъщерите им да се женят в града, поради което завистниците ги наричали с подигравка, но и със скрито възхищение, "фудул тревненци". Мъжете се обличали "а ла франгя", с панталони, сетре и жилетка, а за да бъдат в крак с европейската мода, някои дори носели рединготи, макар и съшити от дебел шаяк. А тревненките се кипрели с дълги фистани и къси елечета с бухнали ръкави и високи яки. Още при сватбата младоженецът бил длъжен да подари на невястата си кадифено кожухче, обшито със самурена кожа. А след това, при специален ритуал, на младата жена връчвали величествен накит, наречен "сокай" - съставен от посребрено метално кръжило, осеяно с мъниста и парички, от два наниза златни монети и дълъг, спуснат зад гърба бял плат. Сокаят придавал на тревненката неповторима осанка, правел я висока, стройна и царствена.

От двете страни на дългата, застлана с калдъръм, улица и днес се редят изумителните тревненски къщи с тяхната чиста и достойна красота, с широките им внушителни стрехи, дъсчените "вежди" над прозорците и покривите с потъмнели каменни плочи и високи бели комини. Вътре жълтеят майсторски изрязаните ракли и долапи, в които никога не липсвало сливовица и сладко за гостите. Но възхищението разпалват преди всичко невероятните тавани, техните греещи с благородните оттенъци на дървото "слънца" - симетрични и строги или развихрени и пеещи като таваните в прочутата Даскалова къща, създадени от двама резбари: легендата за този артистичен "двубой" пресъздава вдъхновената драма на Рачо Стоянов - "Майстори".

Под всяка къща откъм улицата - четем в един летопис - имало търговски дюкян или работилница с "витрина", закривана вечер с тежки дървени капаци. Тук обущари шиели чепици и кундури, папукчии взимали мерки за калеври и еминии, кожухари кроели калпаци и кожуси, железари майсторели ножове и сечива, ковачи изчуквали петала и гвоздеи, мутафчии точели здрави козиняви върви, казаси плетели своите тънки изработки от коприна и лен, дърводелци тъкмели каруци и шейни, бъчвари потягали бъчви и каци, куюмджии с надянати очила търпеливо ваели своите златни украшения, тюфекчии разглобявали и поправяли пушки, фурнаджии се разправяли с рояк жени за препечени и недоизпечени гювечи и самуни, халваджии и бозаджии гръмогласно предлагали стоката си, симидчии и бюрекчии припевно им пригласяли... Радостен, първичен народен живот, в който трудът и щастието вървели ръка за ръка! Градът дишал, улицата трескаво живеела. А през това време в къщите ехтели ударите на дървените станове, на които неуморните тревненки тъчели платна, постелки, престилки, черги, губери, одеяла и какво ли не още! Всичко в тревненската къща минавало през нищелките на становете им.

А в широките дворове, заобиколени от зидове с тъмни четвъртити пезули, обвити в бръшлян, цъфтели цветя, зеленеел чемшир, тревата растяла между каменните плочи. Тревненецът Пенчо Славейков ще възкликне в поемата си "Кървава песен":

Като кован гердан се вие зид до зид,
градини сенчести и равни бели двори...

Под цъфналите ябълкови дървета на тези градини постилали в празник шарени черги. Мъжете сядали на сладка приказка, а жените чевръсто носели от мазетата калаените буренца със сливовица. Всички пиели поред от тясното отверстие, като триели устни и мустаци с широка, корава длан. А стопанката на дома вече нареждала върху голяма бохча калайдисания сахан с вкусната гозба, чийто мерудиен дъх се смесвал с мириса на цветните лехи. И тръгвал пак от ръка на ръка гънгълът - тумбесто сферично шише с прищипната шийка, което при пиене на гъстото вино сладко бълбочело "гъл-гъл-гъл"...

Живописна и богата била старата Трявна - град на поети, на занаяти, на самобитна архитектура и на голяма иконописна школа. Някога унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц я нарекъл българския Нюрнберг поради отличните й резбари и живописци, чиито произведения шествали надалеко от двете страни на Балкана и били "страстно търсени за украсяване на знатни домове и черкви".

Днес Трявна е климатичен курорт, но старите занаятчийски традиции продължават да напомнят за себе си, защото селището живее на този благодатен закътан къс българска земя вече осемстотин години. Тук долавяме и онази атмосфера, онзи "дух на мястото", който ражда поети. Слънцето все така се стича по стволовете на старите ябълкови дървета, котките се припичат по широките стрехи на дишащите къщи и реят поглед подир врабците, които прехвръкват, замаяни от преснотата на деня. А тежките удари от каменната кула на градския часовник бавно отмерват изтичащото във вечността време...

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Зари, 1986, бр. 10.