|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ФРАНЦ ВЕРФЕЛ Венцеслав Константинов web | Светлината на света | Сън с флейта
Когато в Германия идва на власт националсоциализмът, Верфел е изключен от Пруската академия на литературата и творбите му са забранени, а след Аншлуса на Австрия в 1938 г. той е принуден да емигрира във Франция, а после в САЩ, където в 1941 г. получава американско гражданство. Заедно с други немски писатели-емигранти като братята Ман и Лион Фойхтвангер се установява в Бевърли Хилс, Калифорния, където умира, без да се завърне в родината си. Дълбоката религиозност на Франц Верфел, почерпана от еврейски и католически представи и предания, го довежда до социална изолация и вътрешна самота. В творчеството му се примесват боготърсачество с хладен психологизъм. Поезията му обаче, на която той особено държи, е изпълнена с хуманистичен патос - стихосбирките му "Приятел на света" (1911), "Ние съществуваме" (1913) и "Един-друг" (1915) дават на младото поколение, запокитено сред хаоса на Първата световна война, духовна опора с призиви към любов и братство. Следват стихосбирките "Песни от трите царства" (1917), "Съдният ден" (1919), "Заклинания" (1923) и "Нови стихотворения" (1928). Като разказвач Верфел си създава име преди всичко с новелите "Не убиецът, убитият е виновен" (1920) и "Смъртта на дребния буржоа" (1927). Голям интерес събуждат "Верди. Роман за една опера" (1924), "Абитуриентска среща. Историята на една младежка вина" (1928), "Барбара или Благочестието" (1929), "Сестрите от Неапол" (1931), "Песента за Бернадета" (1941) и посмъртно издаденият роман "Звездата на неродените" (1946). В късните произведения на Верфел основен мотив става страданието, болестта и смъртта. Личната драма на твореца придобива космически измерения.
© Венцеслав Константинов |