Венцеслав Константинов

web

Като древен кораб, натоварен с богатства и заседнал в плитчините край скалистия бряг, се полюшва сред водите на залива Несебър. Сякаш всеки миг градът ще издуе платна и ще отплува за незнайната си цел под напора на вечерния бриз, свирещ в мачтите му от порутени църковни кули... Колко ли пътници от колко ли времена са се спирали изумени пред това неочаквано видение, което през миналия век изтръгнало от унгарския етнограф Феликс Каниц възторжени, поетични думи: "И как лежеше там малкият полуостровен град, облян с прекрасни тонове в слънчева светлина, плътна яркобяла маса от варовити скали, провлак, крепостни стени, църкви и къщи, израстващи от зеления елемент, над който се врязваше единственото минаре на джамията, блеснало в тъмносиния етер!"

Защо ли са се задържали хора на този каменист къс суша, обгърнат от ветрове и морска пяна, свързан с брега само посредством тясна и несигурна ивица, през която някога прескачала при буря вълна? Какво ли са намирали тук първите заселници на някогашната Менабрия, та са останали? Нито извор, нито шепа плодна земя, само скали и тук-там оскъдни храсти... Но има, изглежда, нещо по-голямо за живота от хляба на равнината и то е: волността на духа! Тъкмо тази естествена крепост сред водния простор предложила на човека така нужната му свобода и защита: отначало от зверовете, а сетне от себеподобните му. Преданието разказва, че островът бил някога двойно по-дълъг, но морето бавно го поглъщало. Затова пък рибарските кораби като рала разоравали водните стърнища и изтръгвали плодовете му. Така градецът дишал сред солената стихия, а тя късала от плътта му и отнасяла на дъното като тежка дан храмовете и богатствата му, люляла го с мощните си и сурови ласки, но го и предпазвала от другата, по-страшната стихия на варварството, която напирала откъм "голямата земя".

И ето че на това благословено от бурите място, опасано от яки стени, захванал корен хилядолетен живот! Недостъпността на града за чужди нашествия дала увереност на обитателите му, избавила ги от сковаващия страх, от чувството за безсмислие и безнадеждност, съсипало не една твърдина. Така върху този малък скален къс в морето избуяла висока култура, зародила се богата, изтънчена чувствителност, сила и жизненост. В Несебър имало лозя и градини, гроздето и виното били в изобилие и прочути навред. Тук властвал младият и весел тракийски бог Дионис, чиито поклонници вече знаели, че "само с хляб не се живее" и написали върху праговете на къщите си: "В началото бе виното!" Безгрижният бог на възторга и мистериите, роден от бедрото на Зевс, е достигнал през вековете до нас върху каменна плоча, приел образа на млад мъж с лозов венец на главата - в едната си ръка държи чаша, а в другата жезъл, обвит с бръшлян. Придружен от буйни сатири и вакханки, които размахват в ръце змии и тичат около него, облечени в сърнешки кожи, Дионис слави лозята и виното и напомня за вечното подмладяване на живота.

Старите месемврийци, загледани в безкрая на своето море, са усещали особено силно преходността не дните и са знаели да ценят трудно постижимото великолепие; те внасяли от остров Делос керамични художествени предмети, от Египет - стъклени съдове, от Пергам - златоткани дрехи. Познал горчиви изпитания и разруха, но и радостта от благоденствието, градът се държал здраво върху скалата си и прославял живота. Още преди две хилядолетия тук погребвали мъртъвците си не на острова, не сред живите, а на сушата срещу провлака, в така наречения Град на мъртвите. Върху една надгробна плоча откриваме сцена, твърде символична за жизнелюбието на тези затворени в крепостта си, предадени на ведро съзерцание хора: мъртва майка държа в скута си невръстно дете, прегръща го и му поднася гълъб.

През византийско време сред стените на островния град пращали на заточение провинени велможи; тук благородните пришълци издигали за своя утеха и за изкупление на греховете си необикновени църкви, построени от тухла и камък така, че зидовете им се превръщали в чудни мозайки, допълнително разкрасени от глазирани керамични панички и четирилистници. В най-древната от тях - "Старата митрополия" - намираме вграден мраморен блок, върху който е вдълбан затрогващ текст от старозаветен псалм. Падналата мазилка е открила за погледа думи на вопъл и душевно съкрушение от един пропилян залудо живот: "И викът ми нека стигне до теб!"

И сякаш чуваме продължението, изчезнало под хоросана: "Не скривай лицето си! В деня на притеснението ми приклони към мен ухото си! Защото дните ми отлетяха като дим, а костите ми изтляха като жар! Сразено е сърцето ми, изсъхнало е като трева, защото забравих да ям хляба си. Приличам на пеликан в пустиня, станал съм като бухал в развалини. Нямам сън и съм като врабче, усамотено върху покрива на къщата. Всеки ден ме укоряват неприятелите ми; ония, които свирепеят против мен, проклинат името ми. Защото ядох пепел вместо хляб и смесих със сълзи питието си..."

Днес в тесните улички на Несебър оживяват старинните сенки, а тъмните очертания на порутените крепостни кули и църкви придобиват свой особено дълбок смисъл. Хилядолетията са оставили следите си не само в развалините на сградите, но и в мъдростта на хората, с която те посрещат живота, в начина, по който се борят с морето и земята за своя къшей хляб. Лози и бръшляни все така пъплят покрай зидовете и надничат в прозорците на къщите, посивели и пропити със сол, притисната една в друга, за да оцелеят във времето. Под стрехите вият гнезда лястовици. Кресливи гларуси с широк размах прелитат над покривите. По стръмния бряг и в малкото свободни кътчета растат нарове и смокини. В пристанището плуват медузи, зеленеят водорасли и сред тях все така яростно проскърцват рибарските лодки с изписани носове.

Градът е и древен, и млад. Превърнат в музеен експонат, той е свързан по-здраво от всякога със сушата, с мирното нашествие на туризма. А новоизрасналият недалеч курортен комплекс не само не принизява духа му, но увеличава стойността му на покрита с благородна патина културна съкровищница. И когато в морето се възцари онова пълно затишие, наречено от несебърци с дошлото от вековете италианско име "бонаца", пътникът отново се спира захласнат пред неочакваното видение - безветрието, старините, бавно ронещият се бряг, виковете на чайките вливат в душата му дихание на вечност, пълнота и смисъл, даряват го със спокойна, внезапна радост, граничеща с щастие...

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
България днес, 1982, бр. 4.