Венцеслав Константинов

web

Уталожен в югозападните склонове на Пирин край тихата Мелнишка река, потънал дълбоко сред околните хълмове и поляни, ухаещ на меки тютюни, смокини и тежко вино, повит в богомолната тишина на някогашните си седемдесет и две църкви, подсилвана от слабия ромон на вечно свличащия се като в старинен часовник пясък, градът се е разтворил изцяло във времето и то се е разположило уютно сред развалините му... В Мелник всичко е по-осезаемо чрез своето отсъствие...

В този къс южна земя, ръфан хилядолетия наред от вятъра и дъжда, могъщ със своя вечно променящ се от ерозията й вечно оставащ по дух един и същи пейзаж - причудлив и фантастичен, - мирно съжителстват културни пластове едва ли не от всички периоди на човешката история. Тук в края на старото летоброене са станували римски легиони, завзели долината от траките. В Брюкселския музей и досега събужда удивление мраморната скулптура на Дионисий, открита сред пясъците на Мелник. Минало още едно хилядолетие и през IX в. хан Пресиан включил тези отдалечени краища в пределите на Първото българско царство; след двеста години тук се настаняват византийците, а след още двеста Мелник става столица и укрепена твърдина на родопския властелин Алексий Слав, племенник на цар Калоян. В края на XIV в. градът е превзет от турците и става отново български едва след Балканската война, в 1912 година. И всеки завоевател, всеки нов жител на този старинен град е оставял подире си частица от себе си, своите несбъднати надежди и копнения, понеже животът в този Мелник е имал сладостния и тръпчив привкус на вечност, винаги е бил полуреалност-полуприказка, всичко в него е било обърнато към миналото и отвъдното...

Легендата разправя, че в този благословен от смъртта и красотата град някога са били пращани на заточение неугодните на василевса, а сетне и на търновския владетел боляри. И всеки един от тях идвал тук и построявал църква за спасение на душата си и родовата си чест. В този град на аристократи-изгнаници хората живеели затворени в себе си, прислушани в призрачния шум на бавно сипещия се пясък. Деспот Слав довежда в тези краища дъщерята на латинския император Хенрих като своя съпруга, след като с достолепие е заявил на властния си тъст: "Аз съм човек твърде богат със земи и съкровища от злато и сребро и в моята страна ме почитат като благородник." Ала младата латинка, откъсната от земните радости на европейския двор, угасва само след две години, изнемогваща в това царство на виденията и съзерцанието. Пак легендата ще изведе името на града от гръцкото "мела никос" - черна къща. В тази останала и до днес като развалина най-стара жилищна постройка на Балканите живяла млада византийска принцеса, която споделила любовта на роба Милиникис. Разгневеният й баща посякъл и двамата, а къщата била изгорена - в тяхна памет.

Тъй този град открай време е бил средище на вътрешен живот, на безкрайното съзерцание и радостта от тих, прекъсван от дълго трепетно мълчание разговор, подслаждан с тръпчиво черно вино и дъхав тютюн под лозата в манастирския двор. И до днес върху хълма над града се издигат развалините на манастира "Св. Богородица Спилеотиса", построен по изрична повеля и със средства на самия Алексий Слав. Тук е намерена и най-старата икона на града "Св. Богородица Одигитрия" с богата сребърна обковка. А в църквата "Св. Никола" се съхранява като че символичната за съдбата на това човешко поселище икона "Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат". На нея са изобразени двамата светци-воини с въздигнати към небесния свод длани, а оттам две ръце им подават мъченически венци. Техните изящни силуети, пищната драпировка на одеянията им, тънко моделираните им лица се открояват ярко върху златния фон, в който сякаш се примесва сиянието на жълтите пясъчни склонове, наобиколили града като непристъпни бойници. А на няколко километра източно от Мелник сред уханна южна растителност и безмълвни пясъчни пирамиди е спрял средновековният Роженски манастир, в който някога е преливал дълбок и успокоен духовен живот, оставил подире си няколко пласта изумителни фрески, съвършени дърворезби и ценни ръкописи. И досега в църквата на гроба господен в Йерусалим се пази един от най-хубавите, украсени с миниатюри ръкописи от XIV в., сътворен в Роженския манастир...

Град на причудливата красота, мълчанието и виното... За това гъсто като кръв вино се казва, че може да се налива в кърпа; то е пътувало през Възраждането в огромни мехове, натоварени на мулета и камили, към пазарите на Беломорието, стигало е до Будапеща, Виена, Генуа, Венеция, та чак до Испания. В пясъчните изби, издълбани в хълмовете и свързани чрез подземни ходове направо със залитащите в синкавата омара възрожденски къщи, е зреела и прекипявала душата на този град. Само в избите на прочутата Кордопулова къща са отлежавали до 250 хиляди литра тежко мелнишко вино.

Град на невероятното, изплъзващ се на всички понятия за съразмерност и определеност, Мелник изживява своята последна и може би най-голяма трагедия в деня на най-бурната си радост. Освобождението донася на града икономическа гибел. Гръцкото население се изселва, а турците избягват преди всички други. Границата с Беломорието е затворена, българските пазари са далеч. Така от едно население, наброяващо някога 25 хиляди души, в Мелник са останали да живеят днес малко повече от триста души, а от седемдесет и двете му църкви са се запазили около десет. И ако някой мълчалив старец или старица, взрени в спомените си отпреди половин век, разтворят уста пред любопитния пътник, то ще е, за да разкажат как богатите гръцки търговци, преди да заминат на юг, избили чеповете на огромните бъчви в подземните изби и в коритото на монотонната Мелнишка река потекли като сълзи направо от пясъка стотици ручеи великолепно мелнишко вино. Водата почервеняла сякаш от кръвта на съсечени непокорни глави...

За това многоезично, многолико и неповторимо българско селище четем в един вече остарял справочник: "Мелник е град със стари и съборени къщи, запустели дворове, обрасли с храсти и смокини, които също са подивели."

Сега градът се реставрира, възстановява се древният му облик, постепенно оживяват тесните му стръмни улички, отново разцъфват градините пред надигналите се, прясно изписани домове. Тук, както и преди, както винаги, пристигат от всички краища на страната писатели и художници, за да вдъхнат неповторимата атмосфера, да заситят душата си с багри, форми, светлина и красота. Бъдещето на града е свързано с туризма - към Мелник води само един път, но много пътеки извеждат от него: към недостъпните върхове на Пирин, към Роженския манастир и гроба на Яне Сандански, към места, от които си откриват невероятни гледки, и пред очите, и пред въображението. Така този някога богат град, в който е кипял живот и възниквало изкуство, отново ще стане притегателен културен център.

И все пак и днес, и утре, и завинаги Мелник ще си остане град извън времето и пространството, защото прекрасният му видим облик е само слабо напомняне за несметните незрими богатства, струпани в този малък къс южна българска земя...

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Отечество, 1977, бр. 11.