ЗА ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКОТО СЪЧИНЕНИЕ^*

Веселин Андреев

web

АЛТЕРНАТИВА

Литературноисторическото съчинение (ЛИС) би могло да бъде алтернативна форма на писмен ученически текст за проверка и оценка на знанията по български език и литература, а оттам и алтернативна форма на писмена работа за държавен зрелостен изпит. То отговаря на някои изисквания на новите образователни програми и на новите учебници по литература, отчита и спада на общото ниво на литературната подготовка у нас.

ЛИС би било по-достъпно за учениците и съответно по-лесно приложимо в образователната практика. То би помогнало да се избегне наизустяването на теми, литературнокритически клишета, претенциозни изрази, готови тези и аргументи и пр. - т.е. да се избегне ефектът на духовното травестиране, което стресира ученика до кулминационния момент на писменото изпитване, след което идва катарзисът на забравата.

Ето основните предимства на ЛИС:

- То е лесно усвоимо като структура;

- Не изисква интерпретация на литературно художествено произведение по зададена тема;

- Предполага възпроизвеждането на литературноисторическа фактология и дава възможност в процеса на усвояването й да се осмислят и преосмислят доминиращите идейно-естетически тенденции, жанровите премодификации и иновации, индивидуалният художествен литературен продукт в контекста на обособените периоди и на общия литературен развой и т.н.;

- Материята, която третира ЛИС, е по-достъпна за масовия ученик - и като обект на познание, и като система от знания за възпроизвеждане;

- Подготовката за ЛИС обогатява общата култура, акумулира обем от знания за литературата като единен процес от последователно обвързани или конфронтиращи се периоди, направления, течения, школи;

- ЛИС предполага интерпретативните умения да се сведат до разпознаване на тематика (тема), сюжети, герои, художествен стил. В хода на изложението е възможен коментар на художествен текст, но не това е основната цел на ЛИС. Коментарът не трябва да е самоцелен, а да е обвързан с представените художествени и нехудожествени явления и факти, характерни за дадена епоха, период, направление;

- ЛИС не изисква нови, специализирани учебници, помагала и частни уроци;

- ЛИС е възможно да се усвои и от випуските, на които непосредствено предстои да полагат държавни зрелостни изпити;

- ЛИС би могло да е форма на кандидатстудентски и на държавен изпит по литература след завършването на висше училище;

- ЛИС би могло да е още една форма на писмена работа по български език и литература, която да е въпрос на индивидуален избор.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

ЛИС е текст, който описва, анализира и систематизира определен кръг художествени и извънхудожествени процеси, явления и факти в техните взаимовръзки и противопоставяния, свързани с историческия развой на художествената литература и конкретизирани в заглавието (темата). То е умален, работен, адаптиран към образователната практика в средното училище модел на научно изследване, представящо литературната история и нейната обвързаност с общественополитическите тенденции, с идейно-естетическите концепции, с философските възгледи, с доминиращата психология и нейните корелативи, а така също и с ред вътрешнолитературни явления - тематика, жанрово многообразие и жанрови инварианти, литературни герои, художествени стилове и т.н., проявяващи се през определена епоха или в по-ограничено историческо пространство.

Да се определи точно диапазонът на едно литературноисторическо изследване, е сложен, противоречив, нерешен проблем. Най-общо то проучва "историколитературния процес, като изследва конкретни литературни художествени творби, определя мястото и значението на писателите, изяснява особеностите на различните творчески методи, на родовете и видовете (жанровете) в литературното развитие"¹. Целта на литературноисторическата статия (монография, студия), съответно на ЛИС, е представянето на литературното движение - с неговите процеси, явления, продукция, факти, отнесено най-често към определен период от отделна национална култура или изобщо от културата на отделна цивилизация (цивилизация в смисъла, който влага А. Тойнби). Това определение е без претенции за завършеност и категоричност, то е проекция на присъщия за проблема релативизъм: в чист вид не могат да съществуват нито съчиненията по "история на литературата", нито по "литературна история". Точно тази симбиоза между двата типа научни текстове демонстрират "Тезиси по историята на поетиката на българската литература"². "Къде са границите на историята на литературата, къде литературният историк трябва да каже: "Тук свършва моят обект, тук се изчерпва моята задача?" - този прост риторичен въпрос организира сложния научен механизъм на литературноисторическото и теоретичното изследване в "Тезисите"³. Литературното художествено произведение "като продукт на интенционална човешка дейност е функционален обект, чието предназначение е да промени аспекта на нашето възприятие от практически в художествен"⁴. Анализационният коментар на литературната художествена творба като условие за изграждане на литературноинтерпретативно съчинение (ЛС) усложнява аспекта на тази рецепция, включвайки във веригата интерпретативната мисловна дейност, която предполага изградена литературнотеоретична основа и природна дарба - въображение, способност за трансформация на художествено преживяното в идейно-естетическа концепция за смисъла на творбата, обвързването му с формалните и стилно-езиковите особености и т.н. В контекста на такава сложна дейност механичната абсорбация на литературнокритически текстове е обичайна практика.

Смисловото конструиране на литературноисторически текст не изисква максималистично придържане към такъв метод на изследване, то игнорира изчерпателния коментар на литературната художествена творба, а обхваща в интерпретационен модел само най-съществените нейни параметри - сюжет, тема, композиционна оригиналност, творчески метод, и то само в случаи, когато е необходимо да се визира отделно литературнохудожествено произведение - като ги обвързва с пораждащите ги или изключващите ги нехудожествени явления. "Нехудожествеността съществува на-всякъде в творбата и не губи своята маркираност и при преобразуването си в художественост. От своя страна художествеността добива реалност само в акта на преобразуването и в състояние на корелация с нехудожествеността. ... Ето защо литературната история трябва да изследва всички наблюдаеми точки, в които протича преход между художественост и нехудожественост, с оглед на историческата променливост на двете (ще подчертаем: на двете) страни"⁵.

Така статията представя и двете доминиращи гледища за типовете съчинения по история на литературата. Без да навлизаме детайлно в изследването, може да приемем, че в училищното обучение по литература трябва да се усвои технологията на първия тип съчинение: "В първия ... художествените творби и художественият процес се разглеждат свързани с контекста си - биографичен, социално-идеен, национален, възприемателски и пр."⁶. Така целта на ЛИС в училищната практика е възпроизвеждането на факсимилета от литературноисторическите текстове, публикувани в учебниците или в специализираните издания, което се основава на предварителната подготовка на учениците. В ЛИС репродуктивният механизъм е преобладаващ; той може да бъде съпроводен с творческо изследване, но вероятно само в единични случаи: по-важно е изграждането на умения за изводи и обобщения.

В голяма степен изучаването на литературноисторически текстове обогатява хуманитарната култура на личността; то е задължително стъпало за изграждане на интерпретационен подход, събужда интерес към кръг литературни явления или творби, а тяхното познаване несъмнено е обвързано с по-развито овладявне на стилно-езиковите норми в научната социолингвистична сфера и кореспондира пряко с методиката за изграждане на подобни текстове по други научни дисциплини - история, философия, география. Така при обучението в ЛИС се инвестира както интелектуална енергия, активирана в присъщия за литературноинтерпретативното съчинение коментар, така и познавателен ресурс, доколкото интелектът е способност за познание, но във възпроизвеждащата му функция. Точно "историзмът може да разшири и усъвършенства нашите представи за литературата, от която най-силно се възхищаваме" - пише Роджър Фаулър. И още: "Ценността на историзма се основава не на архивното любопитство как някой автор е бил повлиян или изтълкуван от света, в който е живял, а на стремежа да обогатим нашата възприемчивост чрез овладяването на онези идеи и ценности, които запазват последователността на нашата цивилизация"⁷. Още повече, че в процеса на преподаване по български език и литература се смесват принципни схеми и изводи от историческата поетика, историята на литературата и интерпретацията на художествен текст.

СТРУКТУРА

ЛИС се структурира според регламентираните изисквания за изграждане на смислово завършен научен текст; то е учебен вариант на литературноисторическата статия. ЛИС се конструира в увод, изложение и заключение.

Уводът обхваща обем от 4-5 изречения; той заема около 1/20 от целия текст. Неговото съдържание зависи от зададената тема, задачата му е да въведе в нейната проблематика и да набележи основните параметри, които ще се разработват в изложението.

Първото изречение може да визира синтезирано факти, особености и процеси, които предопределят естеството на изследването. Но то може и директно да характеризира особеностите на литературните явления, които ще се представят в изложението.

Второто и третото изречение са смислово ориентирани към поставената тема; те изясняват обстоятелствата, по-важните факти, идейно-естетическите възгледи, определящи насоките на културния живот, литературните рецепции и въздействия, обществения духовен климат и неговите рефлексии и т.н.

Четвъртото изречение - тезата - има дефинитивен характер и програмира съдържанието на изложението, тя е негова смислова есенция. В ЛИС тя е по-свободна като формулировка - подчертава задачата на изследването, набелязва кръга на коментирани литературни явления или конкретно творчество; изяснява позицията, от която те ще се разглеждат: диахронно, син-хронно, сравнително. Тя завършва уводната част на съчинението и очертава прехода към изложението.

Разбира се, встъплението може да има и по-свободна, по-есесистична структура и съдържание - в закачливо-интелектуалния стил на Антъни Бърджис или с главоломно "гмуркане" в сърцевината на проблема; с парадоксален извод или цитат, който опровергава латентния смисъл на заглавието или го модулира в отказ от експлицитния му смисъл, или с кратък повествователен ракурс, пресъздаващ в щрих характерния дух на епохата; или с банално литературноисторическо клише, което ще бъде иронизирано, или...

Изложението е съществената част от съчинението - то не се изгражда като аргументативен текст, като система от интерпретативни разсъждения и изводи, както в литературноинтерпретативното съчинение (ЛС). Неговата цел в ЛИС е да възпроизвежда литературноисторически факти и явления, като подбира от тях само онова, с което задължава посочената тема. Изложението се структурира в отделни абзаци, микротекстове, които разработват планираните подтези, в случая опорни точки, регулиращи систематиката на изграждания текст. Тук също е възможно и желателно да се построяват аргументирани изводи, преценки, обобщения, заключения, които произтичат от изследваните факти и явления, или, с други думи, да се анализират литературноисторическите процеси. В ЛИС интерпретационният подход е заменен от репродуктивния, в който се проявяват познавателните възможности, точната ориентация в поставената задача, изборът на литературни факти и явления, обвързването им със съответните културноисторически процеси, способността за самостоятелни умозаключения и т.н.

ЛИС може да съдържа елементи от ЛС - когато в неговото изложение отделни явления се илюстрират с интерпретация на художествен текст. Те не трябва да бъдат изчерпателни, подробни, а обзорни, обвързани с оригинални проявления в разнообразната жанрова палитра на литературния живот или с нови идейно-естетически и художественостилови особености, променящи насоката на доминиращите литературни конвенции. Тук могат да се разгърнат изградените способности за коментар на литературно художествено произведение, но не в контекста на зададена литературнокритическа тема, а в зависимост от връзката или опозицията на художествения текст с други текстове.

Последователното описание на литературните явления и процеси, тяхното пре-създаване в съчинението отразява особеностите на научния стил; то може да бъде разнообразено от кратки повествователни микротекстове, които привеждат оригинални примери от литературния живот, уточняват прототипове на литературни герои или на художествено перифразирани събития. Тази хибридност на ЛИС - като единен, научен по същество писмен продукт, в който се проявяват особеностите на описателните, аргументативните и повествователните текстове - зависи в голяма степен от поставената тема, от подхода към нейната проблематика, от степента на информираност и от умението да се тълкуват литературноисторически факти.

Заключението на ЛИС се оформя в 3-4 изречения, които обобщават, представят в синтезирана форма основните изводи на изложението. Както в ЛС, и тук то може да бъде от затворен тип, ако ограничава смисловия диапазон в кръга на разглежданата проблематика. Така последните изречения центрират вниманието обратно към вече описаните факти и изследваните явления, поставяйки акцент на най-съществените разсъждения, изводи, коментари. "Отвореното" заключение е по-подходящо за този тип съчинение - то визира как литературните факти предопределят нови явления, разгръщащи се в нова историческа и естетическа среда, представя в щрих параметрите на следващи процеси, които са предмет на друга тема, но са същевременно и неразделна част от общия поток на литературния живот.

И тук, както в ЛС, заключението може да се сведе до едно изречение, което да завършва обосновано смисловия ток на изложението; да поставя нов проблем казус, който да осветлява от нов ъгъл основните изводи в текста или да загатва различни, противоречиви тенденции, провокативни спрямо смисъла на построената теза.

ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС

Най-общо "техниките" за изграждане на ЛИС включват последователно подготовката, планирането, написването и редактирането на текста. В случая може да бъдат предложени по-общи насоки за работа: запознаване с определен литературен период (напр. следосвобожденската литература), с литературно направление (символизъм), с литературно явление (кръгът "Мисъл"), с творчеството на отделен автор като проблематика, периоди, художествен стил, личностно присъствие и т.н.

Първият етап, подготовката, обхваща прочита и конспектирането (задължително) на литературноисторически текстове, препоръчани от учителя или самостоятелно подбрани от учебника, от трудове по история на литературата, от сп. "Литературна история" и др. Тук от особено значение е "да се прояви избирателност и интерпретаторско умение, когато се подхожда към наличните сведения за норми и начини на мислене, които се отклоняват от нашите"⁸. Така в процеса на конспектирането могат да се преосмислят явления и факти, да се допълни информационният блок със собствени разсъждения, преценки, изводи; подготовката на ЛИС развива не само литературната култура, но обогатява терминологично научноезиковия потенциал и предоставя структурен модел на изложението. Успоредно с това учениците трябва да познават регламентираните от учебната програма художествени текстове, обвързани с изучаваната литературноисторическа проблематика, и да ги ситуират в координатната система на съответния период, направление, творчество.

Втората фаза е изготвянето на план за ЛИС - кратък или разширен - в зависимост от степента на подготвеност и конкретните условия за работа. В процеса на планирането се систематизират фактите (дати, години, творби, изследвания и т.н.), очертава се последователността на изложението.

Примерен кратък план за ЛИС

Тема:Творческият път на Яворов

1. Увод

І изречение: Творчеството на Яворов в контекста на литературния живот от края на 19. и началото на 20. век;

ІІ и ІІІ изречение: Творчеството на Яворов като контрапункт на традиционализма;

ІV изречение (теза): Модернистичните тенденции в поезията на Яворов.

2. Изложение - подтези

І. Извънлитературни и литературни влияния върху творчеството на Яворов.

ІІ. Проблемът за творческите периоди на Яворов.

ІІІ. Яворов и символизмът.

3. Заключение - обобщена преценка за творческия път на Яворов.

След като се напише, съчинението задължително се редактира с оглед на възможни грешки:

• Да не се допускат отклонения от поставената тема; да се елиминират излишните и маргиналните факти, текстът да бъде смислово координиран спрямо проблематиката, заложена в заглавието на съчинението.

• Повествователните микротекстове да бъдат прецизно дозирани в степен, в която да илюстрират разсъжденията и изводите.

• Да се спазва изискването за единство на глаголното време - сегашно историческо.

• Текстът на съчинението като цяло и преходът между микротекстовете да бъдат смислово обвързани, логически последователни. Да се съблюдава за уместната употреба на думата и за смисловата организация на думите в синтактичните конструкции.

• ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение и заключение.

• Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или с регламентираното време за работа. ЛИС позволява една по-динамична форма на разработване в сравнение с ЛС. То може да визира отделен факт от литературния живот в много кратък информационен блок и за кратко време, напр. "Литературни и извънлитературни влияния за създаването на "Епопея на забравените". Но, все пак, и тук се налагат известни приблизителни регулативни изисквания:

- за 90 мин. - около 3 страници А4;

- за 300 мин. - над 4 страници А4.

Разбира се, това е твърде относително, но априори се приема, че текстът на ЛИС се създава по-бързо и с по-разширеното си съдържание над-хвърля "стандартния" обем на ЛС.

• Съчинението да бъде прецизно редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.

• Графично оформление, естетически вид.

ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА ЛИС

Тема: Творческият път на Яворов

П. К. Яворов е необикновено явление в литературния ни живот; неговата поезия бележи края на ония идейно-естетически възгледи, които са характерни за възрожденския художественотворчески темперамент, но се проявяват и в поствъзрожденската литература от последните десетилетия на 19. век, която запазва своите духовни връзки с традиционния светоглед и с обществените идеали на отминалата епоха. Яворов сътворява нов поетически художествен модел, който екстравагантно провокира конвенционалното литературно пространство. Неговото творчество, особено след 1907 г., излиза от орбитата на домораслия художествен модел. То се откроява с дълбокия си психологизъм, отразява проникновени индивидуалистични и песимистични тенденции, излъчва отсенки от възгледите на авангардните скръбни мислители Шопенхауер и Ницше, вдъхновява се от трагичната и провокативна поезия на символистите.

Яворовата поезия е субективно изповедна, тя изразява мъчителните катаклизми на един сложен, многопластов душевен свят, изпълнен с противоречия, съмнения и най-вече - с неудовлетвореност от индивидуалната екзистенциална съдба. В нея са концентрирани болезнените, аритмични импулси на една изначално дисхармонична личност, победена в страстното желание за деятелност, разбунтувана срещу еснафските обществени норми и техния двуличен морал. За Яворовия герой страданието е начин на живот, той го издига в своеобразен мистичен култ, търси го спонтанно и интуитивно го предусеща, наслаждава се мазохистично, сгърчен в неговите неумолими спазми: темата за страданието и неудовлетвореността пронизва с черния си лъч цялата му поезия. Доминиращите чувства, втъкани в неговите лирически изповеди, са силни, титанични в своята полярност - песимизъм и отчаяние, мрачен, трагичен възглед за живота и за любовта, който понякога се трансформира в демонизъм, безутешно лутане в болезнените проблеми на душата, които стават по-важни от външните, обективните проблеми на живота.

Яворов учи в родния си град Чирпан до VІІ клас; вътрешно вглъбен, свръхчувствителен, с екзотично въображение, явно повлиян от Пушкин, той се вживява в легендата за арабския си произход. Завършва ІХ клас на Пловдивската гимназия и, седемнадесетгодишен, става телеграфист в Чирпан. Работата му позволява да чете, да се самообразова; увлича се от модните сред тогавашната интелигенция народническо-социалистически възгледи и дори става техен пропагандатор: те вероятно са допълвали жаждата му за обществена деятелност. Яворов, въпреки затворения си, стеснителен характер, се е вдъхновявал от мисълта да бъде герой в историческото време. В известен смисъл тъкмо съдбовните обрати и епохата на безвремие не са му предоставили възможността да бъде такъв, какъвто мечтае - оттук трагичното предусещане за изгубения смисъл на живота, за невъзможната възвишена личностна реализация. В този дух народническо-социалистическите идеи възпламеняват първите творчески импулси: в сп. "Ден" са отпечатани стихотворенията "Пред тъмничний зид", в което се долавя силният полъх от романтическата поезия на Пушкин и Лермонтов, и "Пролетната жалба на орача" (1894), което в преработеното си издание от 1901 г. става един от шедьоврите на българската социална поезия.

Яворов последователно работи на гара Скобелево - там среща изгнаниците арменци, които възпява в едноименното си стихотворение, в Стара Загора, Сливен, Стралджа: спомените за преживените там природни стихии го вдъхновяват да създаде поемата "Градушка". В последните години на века е пощенски чиновник в Анхиало. Там през 1898 г. пише "Калиопа", която го прави известен. Поемата е отпечатана през 1900 г. в сп. "Мисъл" и предизвиква възторжените отзиви на П. П. Славейков и д-р Кръстев. Яворов получава поетическото си име и става четвъртият от литературния кръг "Мисъл". Преместен в София, поласкан от съдбата, едва ли е намирал утеха в службата си на пощенски началник. Това е периодът, в който търси заместител на разлюбените народническо-социалистически идеи; разочарован от тях, той попада под влиянието на една необикновена, силна личност, която би осъществила неговите мечти - това е Гоце Делчев. През 1902 г. Яворов е в Македония; харамия, борец за възвишени идеали, участва в три чети. Най-трагичният обрат в живота му бележат гибелта на Гоце и поражението на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. През 1901 г. той е отпечатал първата си стихосбирка "Стихотворения"; сега пише цикъла "Хайдушки песни", мемоарите "Хайдушки копнения" и биографията на Г. Делчев, които се публикуват до 1906 г.

Яворов е назначен за главен библиотекар в Народната библиотека; следват командировки във Виена и Женева. Той опознава европейската култура, запалва се от символизма, който, наред с руската романтическа поезия, стои в основата на неговата литературна школовка. Чете Шарл Бодлер, Пол Верлен, Морис Метерлинк, Стефан Маларме. Запознава се с Мина Тодорова - светла и трагична връзка; тя умира през 1910 г. От нея са вдъхновени интимната му лирика и драмата "В полите на Витоша". Драмата в голяма степен има автобиографичен характер, нейната тема е за социалните прегради и консервативния морал, които обуславят трагичната развръзка на любовта между героите - Мила и Христофоров. Поставена на сцена през 1911 г., драмата предизвиква противоречиви оценки и скандализира "доброто" общество. Яворов е драматург в Народния театър; следва връзката му с Лора Каравелова, екстравагантна и еманципирана интелектуалка. През 1913 г. тя се застрелва; Яворов също слага край на живота си през 1914 г.

За периодите в творчеството на Яворов има няколко становища. Най-разпространеното се поддържа от П. П. Славейков, д-р Кръстев, проф. Б. Пенев; по-късно то е възприето от повечето критици - Ив. Радославов, М. Арнаудов, П. Зарев и др. Според тях в творчеството на Яворов се открояват два коренно различни периода. Първият е до 1907 г., до издаването на стихосбирката "Безсъници": през този период Яворов се придържа към реалистико-романтическото изображение, създава творби с революционна тематика и социална насоченост ("На нивата", "Градушка", "Арменци", "Хайдушки песни", "Заточеници", "Сизиф"), пише и някои стихотворения с любовна тематика, поемата "Калиопа". Вторият период е след 1907 г.; след осеммесечния си престой във Франция Яворов се пристрастява към символизма, т.е. след 1907 г. той е поет символист, поставя началото на българския символизъм - преди Т. Траянов да издаде в самостоятелна книга "Regina mortua". Според П. П. Славейков и д-р Кръстев (статията "Стари и млади") създаденото от Яворов през първия период няма такава висока художествена стойност, както творчеството му след 1907 г. Поезията му до 1907 г. се оценява като поезия на социалното страдание, като обществено ангажирана, т.е. от високите елитарни критерии на естетизма и индивидуализма, характерни за кръга "Мисъл". През втория период Яворов създава своите шедьоври, дава нова насока на нашата поезия, създава изкуство, което стои високо над посредствените вкусове на тълпата.

Интересно становище развива проф. Ив. Радославов. Той смята, че истинският Яворов е поетът до 1907 г., създал своите неповторими класически творби, в които диша естествената му поетическа наклонност. Именно те са огледалото на истинския талант на поета, който обаче е разрушен от намесата на П. П. Славейков и от диктата на кръга "Мисъл". Техните съвети тласкат Яворов към безразборно подражателство на френския символизъм и поезията му става маниерна. Според проф. Радославов такава е и драматургията на Яворов, в която той подражава на Август Стриндберг.

Проф. М. Николов, проф. Н. Георгиев, проф. С. Игов, проф. С. Илиев смятат, че творчеството на Яворов е неделимо, неговата периодизация е условна; Яворов е единен и само претърпява вътрешна еволюция като поет. Художественият стил се развива, но духовното излъчване, психологическата сила на творбите му остават еднакви през двата периода. Един от най-важните аргументи на това становище е, че преди 1906 г. Яворов изгражда образна система с богата символика. В ред стихотворения художествените образи излизат от конкретната си номинация и придобиват по-дълбок вътрешен смисъл. Чрез придаденото им абстрактно значение те символизират философски идеи, въплъщават проникновени истини за смисъла на човешкото битие. Така например образът на градушката от едноименната поема може да се разглежда в две измерения - от една страна, като изображение на конкретната природна стихия, която опустошава плодовете на човешкия труд, и, от втора страна, като образ символ на космическите стихии, като синоним на ирационалното неизбежно зло, което предопределя трагичната съдба на човешкия род. В тази творба под първия, пленерния пласт се крие втори, философски, който илюстрира неразгадаемите тайни на трагичното би-тие; градушката е колкото конкретен образ, толкова и символ на абстрактното зло.

Драматизмът, психологизмът и песимистичният възглед за живота са неизменни особености на Яворовата поезия. Традиционното становище е, че нейният втори период започва след 1906 г. с написването на стихотворението "Песен на песента ми", титулна творба в сбирката "Безсъници". То има програмен характер и декларира новите идейно-естетически позиции на поета - приобщаването му към символизма. Но още през 1901 г. той пише макабрическата поема "Нощ", която по своите настроения и песимистични тенденции е много близка по дух на "Песен на песента ми". В нея се проявява вродената душевна нагласа на поета, която го приобщава по-късно към плеядата на "прокълнатите" поети. В ред негови творби, писани още в края на 19. век, се забелязва тенденция към полисемична образност, към изграждане на образи, в които е вложен алегоричен смисъл ("Градушка", "Калиопа", "На нивата"), а това ги дели на много малко разстояние от символистичните. Използването на символи при изграждане на образи, идеи, асоциации не е присъщо само на символистичната поезия (античната литература, трубадурската лирика, романтическата поезия), но в творчеството на символистите образите стават в много по-голяма степен условни; наситени с абстрактно съдържание, те губят своята конкретност. Те се трансформират в образи символи, които се абсолютизират като познавателни знаци за света на индивидуалното битие, за човешката душевност. Тъкмо тази роля на абстрактното поетическо слово възприема Яворов след 1906 г., но трябва да се каже, че той притежава вродените качества на такъв тип поет.

В поезията на Яворов доминира изповедното начало; дори в творби като "Арменци" и "Градушка" се усеща, че превес има личната скръб на лирическия говорител: тъкмо това внушение се предава на читателите и те съпреживяват същите настроения. Още в ранното си творчество поетът проявява склонността към елегичната тоналност - почти всички стихотворения излъчват чувства на скръб, мъка, които говорят за неизлечимо заболяване на духа. Именно това определя трагизма на Яворовата поезия, нейния дълбок песимизъм, който решава конфликтите с триумфа на злото.

Яворов е сложно явление в нашата литература: свръхчувствителен по природа, обладан от "мировата скръб" на романтиците, заразен от символистическата "болест на века". Неговият творчески път е път на неудовлетвореност, страдание и самота.

БЕЛЕЖКИ

* При все че намира много от постановките и употребените термини за спорни, редакцията отпечатва настоящия материал с очакване за обсъждане на основната му идея. [обратно]

1. Речник на литературните термини. София, 1980. [обратно]

2. Георгиев, Н. Тезиси ... - Литературна история, 1987, кн. 16. [обратно]

3. Георгиев, Н. Тезиси по българска историческа поетика. - В: Почит и прочити. Велико Търново, 2003. [обратно]

4. Георгиев, Н. Пак там. [обратно]

5. Георгиев, Н. Пак там, с. 447-448. [обратно]

6. Георгиев, Н. Пак там. [обратно]

7. Фаулър, Р. Речник на съвременните литературни термини. София, 1993. [обратно]

8. Фаулър, Р. Речник на съвременните литературни термини. София, 1993. [обратно]

© Веселин Андреев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 2
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 2.