ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНОТО СЪЧИНЕНИЕ КАТО АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ

Веселин Андреев

web

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Литературноинтерпретативното съчинение по същество е научен, литературноаналитичен и литературнокритически текст, писмено изложение коментар на художествена литературна творба или творби по определена тема. То като цяло се отъждествява с понятието аргументативен литературнонаучен текст: систематично писмено изложение, комплекс от разсъждения и изводи, илюстрирани с цитати от художествената литературна творба, които доказват състоятелността на формулираната теза въз основа на проблематиката, заложена в заглавието.

С други думи, литературноинтерпретативното съчинение (ЛИС) е умален и опростен работен вариант на литературнокритическата статия, предназначен за практическа образователна работа в средното училище. Неговата идеална цел е да развива у учениците умения за относително самостоятелен коментар на художествено литературно произведение, изложен в последователен смислово свързан текст, подчинен на изискванията на научния стил и орнаментиран, по възможност, с оригинални есеистични елементи. Реалната му цел е чрез неговото създаване учениците да си изградят практически умения за генериране на аргументативен, „доказателствен“ литературнонаучен текст с известни аналитични изводи въз основа на зададен проблем.

СТРУКТУРА

ЛИС е с регламентирана композиционна форма - то задължително се структурира в уводна част, изложение и заключение.

Уводът, встъплението, обхваща приблизително около 1/10 част от целия обем - на практика това е блок от 4-5 изречения, които са смислово координирани със заглавието на съчинението. Първото изречение има илюстративна функция, то „отваря“ текста: представя автора, творбата или творчеството; ситуира ги в съответната културна епоха; декларира жанровите особености; изяснява значението в национален или в универсален аспект; дава обща информация за творческото амплоа. Второто и третото изречение изясняват темата на произведението или тематичния цикъл, към който то се отнася; те фиксират най-общо основното съдържание на творбата: какви събития и/или взаимоотношения между героите пресъздава повествователят или лирическият говорител и въз основа на каква идейно-естетическа платформа; какви идеи, обвързани със зададената проблематика, въплъщават събитията и героите, как те са решени - в оптимистичен или в песимистичен план, и т.н. Смисловото конструиране на тези изречения изцяло зависи от поставената задача: те са ориентирани към нея, но все още не я анализират, а само поясняват нейните параметри, изпълняват въвеждаща функция.

С четвъртото изречение от увода стартира същинският аргументативен текст: то е вече субординирано към проблематиката, кодирана в заглавието, то е субективна констатация за това, как зададеният проблем се вмества, „живее“ в темата, в семантиката и структурата на художествения текст и в неговата знакова система. Чрез него се пояснява дали темата на съчинението е коректно формулирана, или е израз на маниерно интелектуално самосъзерцание, т.е. такава проблематика е съвсем маргинална или съвсем не съществува в творбата, респ. в творчеството на белетриста, поета или драматурга.

Четвъртото изречение, тезата, играе ключова роля - от неговото съдържание зависи ориентацията към целия по-следващ текст: дали той ще се консолидира към заглавието, или ще бъде негова негация. В повечето от случаите сме свидетели на един интелектуален конформизъм: темата се приема безрезервно и се усвоява механично, защото не се познава достатъчно материята; съответно съчинението се оценява като очакван с изводите си текст, в който липсва интелектуална изненада - литературната връзка аудитория - преподавател е изцяло бюрократизирана. Вторият тип усвояване на темата е опозиционен: тук именно се ражда същинското познание или се констатира пълното неведение - тезата в първия случай се конфронтира с „указанията“ на заглавието, а във втория маргинализира проблематиката, отклонява се самоцелно от нея. Както агресивният интелект¹, така и профанацията² дистанцират субектите на учебния процес и връзката между тях в първия случай се интелектуализира, а във втория се стерилизира. Така четвъртото изречение от увода, тезата, трябва да служи за код дали темата е целесъобразно изписана, или е фриволно словосъчетание, а също така дали е точно декодирана. По смисъл то често повтаря заглавието на съчинението, утвърждава неговите семантични параметри или му задава въпроса „защо“, чийто отговор формулира тезата.Точното или неточното й дефиниране проектира съдържанието на аргументативния текст; тя е смисловото ядро, от което се отделят и съставят подтезите, предопределящи изграждането на съответните микротекстове, разчленяването на изложението в отделни смислово свързани части (абзаци).

Вторият формално композиционен компонент, изложението, е сърцевината на аргументативния текст. То представлява последователен комплекс от разсъждения, които коментират, анализират художественото литературно произведение с оглед на поставената тема и доказват конструктивно тезата, защитавайки убедително нейните смислови сегменти - подтезите. Системата от разсъждения, изграждащи съответна микротема, се илюстрира с цитати или примери от творбата - от съществено значение е те да са точно подбрани и да подсилват тежестта на аргументите. Всеки блок от разсъждения завършва със синтезирани изводи, изясняващи съдържанието на подтезите, които елиминират последователно скритите пространства на художествения текст, ориентирайки го към темата заглавие. Изложението - това е интерпретацията на художествените литературни произведения: свободна в избора на интерпретационен модел и ограничена от параметрите на поставената тема.

Какъв е интерпретативният подход, който доминира в училищната практика? Въпреки че е нещо индивидуално, което зависи както от личностната психика и интелектуален ресурс, така и от акумулирания предшестващ опит, той все пак може да се сведе до определението „аналитичен модел от смесен тип“, в който преобладаващ е херменевтичният принцип на тълкуващото изследване. Разбира се, днес диапазонът на литературнотеоретичното изследване е много по-полифоничен и в някои съчинения могат да се открият напластявания от най-различни школи - от психологическите интродукции на Виготски или руския формализъм от петербургската школа до семиотиката на Йелмслев или социалната лингвистика на Чомски. Мисля, че това е твърде несистемно и маниерно, за да бъде възприето сериозно като знак за развитие на националния литературнотеоретичен авангард. В училищната практика, където изучаването на литература е неспециализирано и се обединяват неравностойни по интелектуален потенциал и с неформирано професионално съзнание индивиди, най-подходящ интерпретативен подход е творческото изследване, непосредственото тълкуване на смислите, внушавани от художествения текст. Много по-важно е да се схванат ограниченията, които налага зададената тема: стриктното придържане към нейните параметри изисква точна ориентация в текста на творбата, а оттам - точна и убедителна аргументация, логическа връзка между разсъжденията и обосновани логически преходи от един микротекст към друг.

Заключителната част на ЛИС се състои от 2-3 изречения, които имат обобщаваща функция, те повтарят основните изводи, доказващи тезата, и имат декларативен характер; анализът е завършен в изложението; във финала се генерализира неговият смисъл. Заключението може да има затворена или отворена структура: затвореният³ тип е по-често срещан, той завършва съчинението с констатация, която насочва вниманието отново към генерирания аналитичен текст, внушава адекватното му преосмисляне според вече изложеното от автора: в такова смислово поле се центрира и разглежданата художествена творба. Отвореният финал свидетелства за по-висока ерудиция: той препраща към нов кръг идентични проблеми и творби, внушава асоциации, които изтласкват вниманието към нови хипотетични интерпретации и които разкриват нови смислови пространства за отразяване на съответната тема.

Всъщност заключението може да се представи и чрез едно изречение, отделено в абзац, което да рамкира целия текст, придавайки му завършен вид: то може да бъде във въпросителна форма - когато въпросът задава един от вечните проблеми на човешкото съществуване, оставащи без окончателен отговор, или на блестяща, виртуозна констатация апофтегма, която или обезсилва иронически тежестта на изложението, или поставя загадката на нов казус, който може да бъде разискван в идентичен смислов аргументативен модел.

СТАНДАРТНИ ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС

Под „стандартни“, традиционни техники ще разбираме подготовката, планирането, изграждането и редактирането на аргументативния текст. Тук може да се направи уговорката, че всеки творчески темперамент открива свой път, своя методика в подхода, интерпретацията и „изработването“ на съчинението или, ако цитираме проф. Н. Георгиев: „Приятел ми е литературата, но още по-голям приятел ми е свободата в подхода към нея“. В този смисъл подреждането на техниките има по-скоро идеален, констативен и препоръчителен, отколкото задължителен, „стандартен“ характер.

Априори приемаме, че художествената литературна творба е прочетена: този първи прочит може да се определи като „информативен“ - запознаване със съдържанието, героите, конфликтите, което се утаява в нишите на паметта като минал литературен опит. Той ще се активира, когато е зададена темата на ЛИС и накратко (или по-обстойно) са предложени известни насоки за работа.

Процесът на осмисляне на темата, нейното асимилиране като проблематика се усложнява и прояснява с помощта на литературната критика; това е първата фаза от подготовката на аргументативния текст: внимателен, задълбочен, аналитичен прочит на произволен брой коментари, обвързани тематично с поставената задача, които „разграждат“ акумулираната информация и я обогатяват с нови знания, факти, изводи, заключения. От съществено значение е адекватното смислово декодиране на литературнокритиче-ските текстове: гаранция за това може да бъде конспектирането на съществената проблематика, което перифразира, предава съдържанието със свои думи и го допълва със собствени изводи. Системното усвояване на литературнокритически текстове с доказана стойност, подплатено със задълбочено познаване на литературната теория, формира интерпретационния модел.

Следващият етап в работата над ЛИС изисква втори прочит на художествения текст: ангажиран с проблематиката на формулираната тема, с подбор на цитати, които огледално или подтекстово я отразяват и въз основа на които ще се конструират тезата и подтезите. Може да се нарече „прочит с ремарки“ - бележки за характерите на героите, конфликтите, композиционните особености; маркиране на съществени пасажи от творбата и т.н.

Третата фаза е изготвянето на план за ЛИС; той може да бъде кратък или разширен в зависимост от конкретните условия и предоставеното време.

ПРИМЕРЕН ПЛАН ЗА ЛИС

ТЕМА: СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА „ПЛОВДИВ“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

1. Увод

І изречение: Д. Дебелянов - поет на неосъществената и неосъществимата любовна мечта.

ІІ изречение: Любовта в лириката на Д. Дебелянов - център на житейската съдба.

ІІІ изречение: Тема на елегичния сонет „Пловдив“.

ІV изречение (теза): Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.

2. Изложение

І подтеза: Трагичният спомен за първото осъзнаване на обречеността подсилва чувството за безнадеждност на лирическия „аз“.

ІІ подтеза: Самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия герой предопределят неговото страдание, отчаяние, безпомощност.

ІІІ подтеза: Подсъзнателно лирическият „аз“ се отблъсква от спомена към амнезията, за да избяга от една пустош в друга, което олицетворява символично прехода от живот към небитие.

3. Заключение

В сонета „Пловдив“ доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия „аз“, който извира от чувствителната, ранима душевност на един винаги отхвърлен от живота герой, безмерно страдащ от болката за несподелената, завинаги изгубена любов.

След написване на съчинението то задължително се редактира с оглед на възможни грешки:

1. Да не се допускат отклонения от поставената тема и формулираните въз основа на нейния смисъл тези и подтези.

2. Да не се допускат елементи на преразказ в аргументативния текст, освен когато със съдържанието на художественото литературно произведение се илюстрират изводи, които е неуместно да се мотивират с цитати.

3. Да не се променя глаголното време - сегашно историческо, което заедно с обобщено (и абсолютно) сегашно време са задължителни за научния стил.

4. Текстът на съчинението като цяло и преходът от един микротекст към друг да бъдат смислово свързани, логически последователни. Да се съблюдава уместната употреба на думата в съответния контекст.

5. ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение, заключение, а изложението - сегментирано в абзаци.

6. Цитатите да бъдат точно предадени и вместени в изложението според кодифицираните изисквания от Правописен речник на съвременния български книжовен език, издание на БАН, София, 1983.

7. Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или, ако няма такива - с регламентираното време за работа. Сложен въпрос:

- за 90 минути - средно 3 страници А4;

- за 300 минути - средно 5 страници А4;

- за „блицкриг“ - около 200 думи (2 страници А4);

- за домашна работа - темата да бъде обстойно разработена.

8. Съчинението да бъде по възможност с няколко прочита - редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.

9. Графическо оформление, естетически вид.

ЕСЕИСТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ В АРГУМЕНТАТИВНИЯ ТЕКСТ

Както казват екшън героите: „В тази игра твърди правила не съществуват“, или го имаш дар свише, или не. Без претенции за „указания“:

- Да се обвържат разсъжденията и изводите с оригинални философски концепции, да се отведат в пространството на универсалното, т.е. да импонират на представата за свръхсъзнанието (Херц) или за ефирилизацията (Тойнби), като синтез на човешкия духовен опит;

- Да се открият парадоксални, дори сюрреалистични метафори, които да внушават асоциации, отвеждащи към други художествени системи, образи, форми на изкуството и познанието;

- Да се конструират рационални кончети, които с антитетичното си въздействие да поразяват въображението и да съблазняват интелектуалния опит, предизвиквайки едновременно неговата инстинктивна съпротива и неговото неохотно отдаване на сентенциите;

- Апофтегматичен тип конструиране на фразата, което да въвлича неизкушеното съзнание към бездната на нов тип познание - имагинерно, ирационално - или обратно, да тривиализират в оригинална форма смислите на художествения текст;

- И накрая, за да се преодолее синдромът на творческото отчаяние - да се прочетат Борхес, Унамуно, Оскар Уайлд, Т. Ман и Цвайг.

 

ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДЛОЖЕНИЯ ПЛАН

СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА „ПЛОВДИВ“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Димчо Дебелянов, най-скръбният представител на българския символизъм, е поет на изгубената, на неосъществената и неосъществимата любовна мечта, на неистовия порив към нежност, утеха, приютяване, към топла споделеност на живота. Един от най-значимите и дълбоки лирически изповедници на любовното чувство, той го възпява като основна човешка ценност, като център на житейската съдба - подобна е концепцията за любовта на Яворов след 1906 г. В творческия портрет на Д. Дебелянов Георги Марков парадоксално и неуместно определя елегическия сонет „Пловдив“ като „пейзажно стихотворение“. Това определение е абсурдно; „Пловдив“ не е „пейзажно стихотворение“, чиято тема е градът, въпреки заглавието. Това заглавие е с богат психологически подтекст: Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.

Типично дебеляновско стихотворение на спомена, „Пловдив“ започва с ретроспекция, с връщане в миналото, с реминисценция за първия сблъсък с живота, за първия катастрофален крах на мечтите, които навява образът на стария град. В подтекста на творбата се създава алюзията за едно безутешно движение из улиците на града, което възбужда горчиви спомени за изгубените блянове. Така градският пейзаж се пресъздава индиректно, косвено, като обобщена картина на една враждебна, чужда среда, която е олицетворение на живота.

Елегията започва с два скръбно-възклицателни стиха, спонтанен вопъл на скритата болка, която сега, пред картини, възвръщащи миналото, избликва в душата на лирическия герой:

„Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
И безпощадна буря сви над мене“.

Спомените събуждат представата за най-чувствителния, най-уязвимия, най-крехкия период от съществуването на лирическия „аз“ - този на юношеството, когато първите сблъсъци с живота оставят дълбоки белези в девствената, чиста душа. Точно душевността на лирическия субект е представена в първия дистих - чувствителна, огорчена, затворена в себе си, скръбна, спотаила много болки, неизплакани сълзи, загубила вяра в живота. Неговите първи стъпки в макрокосмоса са обречени на гибел и душевно страдание; той за пръв път осъзнава жестокостта на ония ирационални сили на злото, които предначертават песимистичния, затворения кръг на човешкото съществуване:

„Тук първи път чух възглас: - Престани
да вярваш и да дириш - забранен е
на любовта плодът - и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни“.

Анжамбаните внасят дисхармония в ритмиката на стиховете, която съответства на дисхармоничния разрив между мечти и действителност в душата на лирическия „аз“. Кой изрича този зловещ, съдбоносен възглас монолог? Тук злото не е персонифицирано в някаква задгробна сянка или образ, както в прословутото стихотворение на Едгар По, където в образа на гарвана е въплътено поверието за психопомпите, за бродещите неспирно духове на мъртвите, които се връщат от царството на Плутон с фатални пророчества. В творбата на Дебелянов злото остава безлика ирационална сила, чийто мрачен, категоричен монолог поставя завинаги своето вето над духовните пориви на лирическия герой. Той никога не ще намери хармония или утеха в любовта, тя ще бъде „забранен плод“ за него и този библейски образ идва, за да подсили проклятието, да го превърне в съдба на лирическия субект.

Ненапразно Дебелянов е сочен като един от „прокълнатите“ поети в нашата литература. Знакът на проклятието, на обречеността се чувства в почти всяка творба от неговия т.нар. зрял период. Той не маркира реакции, породени от социалната действителност, само в отделни стихотворения - като „Светла вяра“ - се прокрадва устремът към обществени идеали. Повечето му творби изповядват вътрешния, интимния свят на поета - чувствителен, трагичен и самотен.

Сонетът „Пловдив“ е композиран в схемата два катрена - две терцини (4-4-3-3). Двете заключителни терцини връщат към настоящето, представят лирическия „аз“ в един само привидно нов хронотоп, чиито психологически измерения не се различават от тези на реминисценцията в първите два катрена. Настоящето е скръбно повторение на миналото, потвърждение на проклятието, източник на болезнена, неутешима скръб. Това безконечно повторение, това перманентно състояние на безнадеждност е внушено чрез анафоричното повторение на съюза „и“, с който започва първата терцина:

„И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна“.

Тук се появява образът на пустинята, аналогичен с образа в стихотворението „Черна песен“, на „пустошта огромна“, която олицетворява самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия „аз“, пустотата на неговото тъжно съществуване, безнадеждността да срещне разбиране и близък човек. В последните две строфи са кондензирани изключителна скръб, раздираща болка, отчаяние, внушени чрез художественото степенуване на глагола „бродя“, който се повтаря, за да утвърди силното душевно безпокойство, вечното проклятие над „бездомника“ - един своеобразен аналог на скитника евреин Ахасфер, но в дебрите на неизбродимото човешко страдание. Повтарят се и думите „скръб“, „скръбно“ като съществително и епитет, за да утвърдят едно болезнено вътрешно състояние, което много импонира на романтичните герои с техните застинали печални пози, не-утешими в прегръдките на мировата скръб. Ненапразно едно от определенията за Дебелянов е „закъснял романтик“. Героят на тази творба изживява същия синдром както романтическите си събратя - катастрофалното срутване на мечтите, сблъсъкът им с действителността, която тук, в светлината на символистичната поетика, е олицетворена от ирационалното зло. Дебелянов е поет символист, въпреки че не възприема мъглявата, завоалираната изкуствена образност, характерна за постсимволисти като Яворов, Траянов, Лилиев. Но психологията, философията в неговите творби, отделни ключови образи са тясно обвързани с естетиката на символизма.

Сонетът „Пловдив“ завършва с финал поанта; това е последният дистих на творбата:

„И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня“.

Тук вътрешното напрежение достига своята кулминация, задъхването на лирическия „аз“ е доведено до пределната амплитуда, когато духовната енергия е изчерпана, духът е омаломощен, сразен от жестокостта на спомена. Следва безмилостната реакция на подсъзнателното „аз“, което желае, търси успокоение, покой в амнезията, в бягството от спомена във вакуумпространството на едно страдалческо битие - от едната пустош в друга, още по-страшна в своя абсурд, защото без спомени човек е мъртъв. Така лирическият „аз“ се поставя в едно гранично състояние между минало и настояще, между битие и небитие, изстрадвайки своя обречен на самота, скърби и прекършени блянове живот.

Сонетът „Пловдив“ е измежду класическите образци на елегията в нашата литература; въпреки че в него думата „любов“ се споменава само веднъж, тази творба изразява типичната дебеляновска болка от нереализираната, изгубената, несподелената любов. В първото издание на Дебеляновите стихотворения Димитър Подвързачов поставя сонета в началото - като титулно стихотворение, и с това подчертава яркия му изповеден характер на творческа самохарактеристика. И действително, в него доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия „аз“, който избликва от чувствителната, ранима и противоречива душевност на един винаги отхвърлян от живота герой, безмерно страдащ в болката по несподелената, завинаги изгубена любов.

БЕЛЕЖКИ:

1. Рядко явление; парадоксално въображение, което усложнява проблематиката, стреми се към автономна инвенция в художествения текст. Перифразира заглавието, но се придържа към темата, отстоявайки автократичното си творческо его. [обратно]

2. Визия на обърканите рецепции: в условията на първичния прочит на художествения текст приоритетна роля има емоционалното съпреживяване на героите и събитията. Оттук произтича т.нар. профаниращ коментар, който възприема фикционалното като действително и предизвиква спонтанна оценка, подменяща стойностите на смисловото пространство. Така се достига до „остойностяване“ на маргинални проблеми и герои и/или до сантиментализиране на психологическите им параметри. [обратно]

3. Или, ако си позволим да перифразираме проф. Н. Георгиев - „епически тип завършек“, прекратяващ действието на „структурната закономерност, която е обединявала в цялост“ последователността на разсъжденията и изводите, изграждащи скелетната система на подтезите и обличащи я в плът от констатации, подкрепени с цитати или примери от художественото литературно произведение. [обратно]

© Веселин Андреев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 3
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2004, № 8 (57)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 3.