Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАЗУСЪТ "АНДРЕШКО"

Веселин Андреев

web

„Андрешко“ е една от най-популярните творби на Елин Пелин, христоматиен образец на късия разказ в нашата литература. Драматичният тип структура, сценичната композиция, сгъстеността на времето и пространството, в които протича конфликтът, изтласкват героите напред във времето, към епицентъра на тяхното конфронтиране:

- Ще стигнем рано, господине! Във видело ще стигнем. Ей го селото - хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.

Първата реплика на Андрешко е изречена в движение, каруцата вече е отлепила колелетата си от рядката кал, протагонистите - антагонисти на драмата - са активирани; развръзка, така или иначе, ще има, въпреки че още няма същинска завръзка. Разказът има харизматично начало, започва с думи обещания. Още в увертюрата обаче, в соловия „диалог“ на Андрешко, обещаната цел на пътуването е разколебана, обезнадеждена - не само поради условното „кажи-речи“, но и поради самия хипотетичен образ на селото, което е видимо само за единия герой, за каруцаря. Враждебността, която косвено се генерира от физическото, възрастовото, аксесоарното и социалното различие, постепенно ескалира в надменното мълчание на господина и инатливото шопско безучастие на Андрешко, за да се отприщи изведнъж в обидните думи на клиента:

- А-а - Андрешко... Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате... И как се преструвате! Гледам ги в съдилището... Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.

Враждебността, която означава косвен, потенциален конфликт, сега вече изригва своята енергия в ехидни, обидни слова: двигателят на драмата е развързан, даден е тласък и на вътрешното действие - в самите герои и между тях.

Конфликтът, който изобразява Елин Пелин в този разказ, не е класов; съдия-изпълнителят е представител на чиновническата бюрокрация, на данъчно-административния държавен апарат и в никакъв случай заради закръглената му фигура и дебелия му вълчи кожух не можем да го отъждествим с буржоазната класа като източник на социална експлоатация; той е инструмент на политическата класа. Той дори не е обществен паразит, защото е служител, представен в момент на делегирана ангажираност, която е неприятна: в студа и калта, в далечното непознато село, в една враждебна среда той отива да изпълни взетото съдебно решение. Конфликтът в разказа е много по-сложен, актуален за последните години на 19.и началото на 20.век, когато селянинът възприема с агресивна враждебност държавните данъчно-съдебни институции, защото ограбват плодовете на неговия труд с непосилни данъчни тегоби. Но това е вторият етап от конфликтното развитие, което няма съществено значение за смисъла на разказа - преди да се сблъскат държавата и селото, се сблъскват селото и градът:

- А - а - а - от сиромашия, от сиромашия... Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове... Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туйто!

Съдия-изпълнителят, преди да бъде разпознат като такъв, все още анонимният гражданин, изразява типичния презрителен градски манталитет към селячеството, гледа на него като на по-нисша човешка маса от крадци, полуразбойници, пияници, които водят скотско съществуване. Андрешко, обратно, изразява обективния възглед за селячеството като най-онеправданата социална прослойка, ограбвана и обезверена, която има както своите добродетели, така и своите пороци, и техният източник е в несправедливата социална политика на държавата, в общественото отношение към селянина, в неговата неприветлива съдба.

- Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и сиромашия... Че пиянстват - пиянстват, всички пиянстват. За добро, а не от добро.

В тези думи се проявява не толкова Андрешко селянинът, колкото Андрешко резоньорът, чрез когото говори писателят хуманист; пристрастеният селянин у Андрешко ще се импулсира малко по-късно, когато е докачено неговото съсловно достойнство. Тук влизат в стълкновение два типа цивилизации, които винаги ще бъдат различни, подозрителни и презрителни една към друга - градската и селската. Но идеята на разказа не е да покаже един такъв маловажен битов конфликт, нито да пресъздаде социалния конфликт между богати и бедни, а да изобрази тежката селска орисия. Затова негов център е известната природна картина, в която целият околен свят се замисля заедно с двамата герои:

- Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем - рече момъкът и като се обърна към дръгливите коне, подвикна им:

- Дий, дий, господа! - и се замисли.

Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило и също тъй се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, зад които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като мъртвешки очи.

Този декоративен пейзаж метафора преследва психологическата експресия; той е едно отклонение, прекъсване на конфликта и изпълнява функцията на психологически интервал, който внушава на читателя също да се замисли над селската съдба: това активиране на духовното съпричастие, характерно за драматургичните, сценичните жанрове, които правят от зрителя полугерой, е и художествената цел на разказа. Импулсирането на общественото мнение, ангажирането му с въпросите на селския живот, пробуждането на гражданската съвест: в това се състои народническият патос на творбата, нейният хуманистичен подтекст.

Постепенно в своето съобщество на сцената - каруца, героите, разпознали се съсловно, се разпознават и в контекста на социалната йерархия; новата ситуация поставя мисловната дейност, вътрешния им живот на друго равнище: от замислеността - към размисъла.

Съдията пак млъкна. Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше да се намира селото. Андрешко нито вече им подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и се размисли.

Замислеността, пасивното, анализиращото състояние сега прерастват в размисъл - стъпалото към активирането на личността, към действието: разказът стремително полита към своята развръзка, загатната в прозрението на подтекста, че селото, крайната точка на пътуването, няма да бъде достигнато.

Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още не се виждаше.

Андрешко не е типичен герой. И не само защото, жертва на разорението, той не се препитава по традиционния за селяка начин, чрез земеделския труд, не и защото не става наемен работник, което е знак за силно развито чувство за вътрешна свобода. Той е условният герой, резоньор, който опосредства враждебността между града и селото, конфликта между държавно-административния бюрократичен апарат и селската маса, който иначе няма разрешение в реалния живот. Андрешко е одухотворен, природно интелигентен, с чувство за убийствена ирония. Когато съдия-изпълнителят оскърбява достойнството на селяните, изразявайки еротичните си апетити към селските хубавици, Андрешко казва:

- Думай каквото искаш, господине, ама госпожите пò си ги бива... Аз знам това много добре!

Така, ревностно защитавайки своето честолюбие, той поставя морала на селото над морала на града.

В лицето на съдия-изпълнителя Елин Пелин изобразява един типичен чиновник, бюрократ, който в своите професионални задължения влага и лична амбиция, злонамереност, отмъстителност. Той иска да изненада Андрешковия съселянин, изпитва садистична наслада при мисълта за предстоящата разправа триумф:

По изпълнение, разбира се. Играе ме един вашенец там, ама тоя път ще му дам да се разбере. Няколко пъти го гоня, а все се изплъзва от ръцете ми... Разбрах го, че дяволува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни... Житцето му ще секвестирам! Хем него на ум ще науча, хем да ви покажа един пример, та да не кръшкате друг път.

В този образ се проявяват и типичните черти на педантичното и злонамерено чиновничество, и индивидуалните - на грандомана властолюбец, опиващ се от съзнанието за собствената си значимост.

- Е, ама чакай, жено селяшка - властта лесно се не лъже! Пипа тя - здраво пипа! За вас камшик, руски камшик - така ще се оправите... Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се - ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.

Героят е останал извън психологическото пространство на „замислянето“, на прозрението за покъртителната драма на селяшкия живот, неговата мисъл се движи само в ареалите на присъщия му микросоциум и остава подвластна на неговите жандармски разбирания: нещо повече, съдия-изпълнителят се съзерцава като коректив на държавното безредие.

Една по-нова интерпретация представя разказа и неговия смисъл в светлината на обратната парадигма: съдията като олицетворение на правовия ред и законността, на държавническата необходимост и дълга, а Андрешко като стихиен бунтар, стихиен анархист, чиято постъпка свидетелства за обществена недисиплинираност и гражданско неподчинение. Такова становище е абсурдно. Характерна черта за писателите от школата на класическия реализъм е хуманизмът - те не разглеждат човешките взаимоотношения според критериите на официалните (официозни) закони, а в светлината на общочовешките нравствени ценности. В този смисъл жестът на Андрешко е в хармония с ръководещия постулат на позитивистичната етика: „Живей за другите!“, който проповядва активното добротворчество като морална цел на живота.

Развръзката в този разказ няма съществено значение, тя е само един приказно-романтичен край на творбата, който я затваря композиционно. Разказът започва с думи (монолози, диалози) и завършва с мълчание, тишина: Но тъмнината не му отговори - лаконично заключава последното изречение. В центъра остава замислянето, индуцирано в съзнанието на читателя. Изобщо за разказите на Елин Пелин приказно-романтичната форма е обичаен похват. Тя изгражда външния пласт, повествователната обвивка, под която се таят дълбоки философско-психологически и нравствени обобщения. Така финалът на този разказ наподобява притчовите развръзки на приказките, в които бедняците с ловкостта на ума си побеждават злите богаташи. В този смисъл развръзката внушава и едно оптимистично чувство: чрез образа на Андрешко се проявява духовната солидарност между селяните, която, наред с хитростта, изобретателността, е тяхната броня и тяхното единствено оръжие за социална самозащита. освен това тук се проявява и находчивостта на героя - чрез инсценираното заблуждение и катастрофа той едновременно решава проблема на съселянина си и се оневинява, но всъщност така се поднася илюзорната идея за победата на доброто над злото, което добро, в иначе песимистичния свят на Елин-Пелиновото творчество, тържествува само в измеренията на приказно-фантастичното.

Сюжетната основа на разказа има два първоизточника: първият е реалната действителност, тежкият живот на селяните, който допълнително се обременява от непосилните данъчни тежести и ги принуждава да бъдат изобретателни в борбата си за съществуване. Вторият първоизточник е литературен: „Елин Пелин заимства конфликтното развитие на Чеховия разказ „Прекалил“, но разменя ролите, местата на героите. И докато творбата на Чехов преследва изцяло хумористично-гротескното внушение на един парадокс, творбата на Елин Пелин е осмислена в духа на социалната проблематика на епохата. Така, в духа на позитивистичната естетика, Елин Пелин пресъздава един епизод от живота, в чийто конфликт се оглеждат две различни социални общности. Едната е въплътена в образа на съдия-изпълнителя, а представа за другата откриваме в думите на Андрешко, който е едновременно част от нея и същевременно е вече извън нея, защото не споделя напълно стила й на живот. Апологията от страна на такъв герой, който много добре познава манталитета и живота на своята среда и сега ги разкрива от извест-на социална дистанция, е внушителна със своята обективност, честност, безпристрастност. Андрешко представя душевния свят на селянина - несигурен, разколебан, изпълнен с подозрения и страхове, обзет от съзнанието за безизходност и чувството за деградация, дирещ илюзорно спасение, отдушник в забравата на алкохолното опиянение.

Самата постъпка на героя - въпреки нейната единичност, изключителност - е хуманен жест към страдащия човек, това е добротворчество, проявено в контекста на собствените му житейски схващания. И накрая - самото създаване на разказа, неговата тема и конфликтна основа представят Елин Пелин като писател хуманист: не може общественото съзнание да остане студено, безпристрастно, безразлично към изпълнения само със страдания селяшки живот. Още с пристъпването в атмосферата на селската, на провинциалната природа читателят открива сякаш един свят - отблъскващ, мизерен, потънал в калните локви на безнадеждността. Лайтмотивът за калта идва да внуши точно това чувство за застиналост на селяшкия живот във времето, за безизходност и инертност, за отчаяние и обреченост:

Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.

Логически разказът завършва точно тук, с представата на Андрешко как неговият съселянин ще посрещне поредното зло. Конфликтът, основа на разказа, се оказва извън неговото смислово пространство: целта на писателя е да изобрази безрадостната съдба на селската маса, да ни накара да се замислим над нея; изкуствената развръзка няма отношение към темата или към нейната идея, въпреки че точно тя, развръзката, най-много се експлоатира в интерпретаторската практика.

А песимистичната идея, поантата на разказа, че злото дирижира вечните кръговрати на селяшкия живот, прозвучава в логически последното изречение на творбата: Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде освен пак в нея.

 

 

© Веселин Андреев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 1
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2003, № 09 (46)

Други публикации:
Български език и литература, 2003, № 1.