Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАБИРИНТИТЕ НА СЕБЕОТКРИВАНЕТО

(Екзистенциални мотиви в поезията на Блага Димитрова)

Веселин Андреев

web

Никак не се боя, че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева се превръща в пътека.
ТРЕВА, 1974 г.

Блага Димитрова започва да твори в противоречиво време, когато пишещият човек е изправен пред задачата да потърси алегоричен поетически език - откровен, но и двусмислен, полисемичен, да изразява собствен, утвърждаващ се стил и същевременно да бъде предизвикателен, модерен, дори абсурден. През 50-те и 60-те години опитите за оригиналност са почти изцяло табуирани. Това са години, когато още не е отшумял скандалът около „Тютюн"; всъщност именно той, а по-късно и системните идейни насоки, периодично дискутирани на срещи между партийни първенци и творци, ориентират пишещите да не се изразяват напълно (този проблем за болезненото душевно разкъсване разработва Блага Димитрова в романа сензация „Лице"). В нейната поезия се оглежда стилът на следдеветосептемврийското поколение поети - както с известната идейно-тематична преднамереност на своите творби, така и със стремежа към оригинален, силно метафоричен език.

Една творба, титулна в стихосбирката „Гонг'', която може да бъде определена като програмна за творчеството на Блага Димитрова, е стихотворението манифест „Ars poetica":

Всяка своя дума изпращай,
както сетно писмо пред разстрел,
врязан зов в зида на затвор...,

в което се оглеждат Вапцарови поетически послания. Текстът е писан през 1966 г. В съзнанието на читателя той се врязва с поетическия спомен за легендаризираното, героизираното минало: сетно писмо, разстрел, зида на затвор. И без подробен междутекстов коментар общото метафорично внушение е ясно: поезията е оръжие, творческият акт е перманентна борба, затова и поетът трябва да бъде високоморална, духовно извисена личност:

Нямаш право ти на лъжа,
даже на малка игра красива.

Естествено е в годините, когато изкуството е силно политизирано, вътрешният мир на лирическия Аз да се изповядва не в плана на лично-субективното, а в светлината на обществения идеал: изкуството не е забавление, игра, не е красива илюзия, а lа Оскар Уайлд - то е сурова борба, могъщ идеен манипулатор, глашатай на обществени идеи. След Гео Милев Вапцаров най-безпощадно атакува „парфюмната поезия" („История", „Кино", „Доклад"). Тази тенденция - да се твори класово, идеологически, обществено ангажирана поезия - слага своя отпечатък върху духовната ориентация на зрялото поколение творци следовници (много от които между другото ползваха феодалното право да наследят таланта на своите родители).

Името на Блага Димитрова се откроява сред еднообразната поетическа лавина от имена; тя не идва в литературата като послушница, а търси своята тематика и своя индивидуален почерк:

Лаконично и безпощадно
всяко свое стихотворение
с кръв написвай като прощално.

Въпреки революционната стилистика тези стихове звучат откровено - те разкриват вътрешната убеденост на една развълнувана личност в собствената й честност. Този поетически манифест, представен в императивен тон, заявява идейно-естетическо верую, което е трансформирано в сурова клетва - то само си налага каноните, които ще следва.

Въпреки тематичното разнообразие творчеството на Блага Димитрова може да се определи като „пътуване към себе си"; то е драматично-изповедно, самоаналитично, това е поезия на откровената равносметка. Но същевременно това е и поезия на гранични състояния, която поставя дълбоки екзистенциални проблеми. Едно от известните стихотворения на поетесата е „Ако":

Когато се завърнеш,
ако се завърнеш -
тогава чак ще видиш, че те няма.

Мотивът за завръщането и, по-точно - за илюзорността на завръщането, болезнено-проникновено разработен от Пенчо Славейков („Сън за щастие"), а след това и от Дебелянов („Скрити вопли"), тук търси едно ново, съвременно духовно пространство, съизмеримо с чувствителността на човека от втората половина на 20. век. Лирическият субект, в своето отчаяно отчуждение, търси личностната си самоидентификация в макросвета, търси измеренията на човешкото си присъствие в битието. Самото заглавие - „Ако" - представя завръщането в една условна форма, превръща го в носталгично видение: предметният свят е само един метафоричен образ на съкровеното, символизиращ порива към душевна хармония. Това драматично самоанализиране може да се предаде само с познатата поетическа формула: сън за щастие. Посоките в живота са завинаги объркани, разменени, нещо повече - лирическият Аз се оказва в безвремието, в омагьосания житейски кръг на духовното обездвижване:

Ще бягат всички улици
в безброй посоки,
а само твоята посока - спряна.

Блага Димитрова предлага една поетическа визия на съвременното съзнание, на обърканата, безпомощна човешка личност, която обаче не изпада в апатия и резигнация, а търси белезите на собственото си съществуване в един абсурден свят. Именно тези мотиви сближават философското измерение на нейното творчество с екзистенциализма - на Камю и Сартр, особено близък до духовността на поколенията от средата на века. Осъзнаването на сизифовското усилие да се живее в един абсурден механизиран свят отчуждава лирическия субект от сакралните атрибути на битието - в родния дом той е „гузен пришълец", обгърнат от чувството за самотност, изолираност, неразбиране:

Ще бъде твоят поздрав
смутен, посърнал
и ще го срещат като пришълец.
Ще влезеш гузно в къщи,
ще се озърташ,
като в забравен дом, видян насън.

Какви са изворите на тази студена скръб, на това съзнателно алиениране от тока на живота, от нормалното светоусещане? Защо във видението на едно вълнуващо завръщане в родното лирическият Аз не е в състояние да открие духовна опора? Самата човешка личност завинаги е скъсала пъпната връв, свързваща я с миналото, споменът за него не раздвижва замръзналите води на емоционалния й свят. Това отчуждение е представено остро и болезнено, с почти физическа осезаемост:

И ще докоснеш с пръсти
самото си отсъствие
в разместените книги и предмети.

Двете финални терцини са своеобразна поанта на ескалиращото душевно охладняване. Тук самоанализът преминава в безпощадна констатация, която „оневинява" лирическия Аз и филтрира самосъда през страдалческите му видения:

И ще ти стане ясно,
че нещо е разместено
не само в твоя дом, но и в света.
Тъй просто и естествено -
за да се запълни
пространството, заемано от теб.

Нарастващото чувство за вина, внушено чрез думите смутен, пришълец, гузно, озърташ, тук е изведнъж балансирано; от доминанта то се измества в периферията на съзнанието: И ще ти стане ЯСНО... (Подч. м. - В. А.). Мигът на проясняването е и миг на катарзиса, на осъзнаването на абсурда на човешкото съществуване с неговите объркани посоки: разместени са ценностите не само в индивидуалното съзнание, но и в света.

Тази творба на Блага Димитрова, написана в характерното за поетесата свободно стихосложение, дава представа за две особености на цялата й поезия: психологическа самовглъбеност и стремеж към философска сентенциозност. Мотивът за „разместеното" време, за заменените ценности стои в центъра на един от шедьоврите на световната литература - „Хамлет". В монолозите на Шекспировия герой се открояват трагичните размисли за обърканите посоки, за духовно дерайлиралата личност. В своите патетични монолози Хамлет не може да открие разковничето на отчуждението, на болезненото си самоизживяване, на неистовите терзания на душата. В поезията на Блага Димитрова лирическият субект не търси отговора, не анализира обективния свят - той е дисхармонична, трагична даденост, в която личността „просто и естествено" може да бъде изместена, заменена, деперсонализирана. Именно от съзнанието на тази „заменимост" извират болката, вътрешното страдание, чувството за духовна обреченост. Съзнанието за „личност" е подложено на заличаване: тогава чак ще видиш, че те няма. И процесът на самоидентифицирането е кошмарен, обречен на тотален провал, защото ТВОЯТА съдба се вписва в контекста на ТВОЕТО време: тя не е индивидуална, а симптоматична. Това внушение е постигнато чрез диалогичността на стихотворението: то е написано като обръщение, във 2. лице, ед. число, а анафоричните повторения на частицата за бъдеще време ще във 2., 3., 4., 5, и 6. строфа оформят императивната тоналност. В този смисъл текстът на стихотворението търси контакта със съвременника, раздвижва задрямалото чувство за личностно присъствие в света - човекът трябва да се завърне в своето истинско Аз: Когато се завърнеш, ако се завърнеш. И тук съюзът ако звучи обнадеждаващо, защото, когато се взреш в „спряната посока", в сбърканите посоки - ще бъдеш длъжен да откриеш, да запълниш собственото си пространство.

Именно дискретната дидактика, сочеща към преоткриване на ценностите, внася бунтарски акцент в поезията на Блага Димитрова и определя достойното й място в талвега на поезията от 60-те години. Така словото е не само инструмент за лирически самоанализ; то се превръща в поетически стимулатор за раздвижване на съвестта, за промяна на времето, на типа мислене. Чрез своите „обективирани" изповеди Блага Дмитрова прекосява територията на свръхличното и нагазва в заплетените треви на „некултивираното" съзнание: нейният апел към човека е той да се самоосъзнае, да се самопрецени, да се самоопредели като достойна личност.

Сходна е и проблематиката на стихотворението „Лице" - то поставя тревожния въпрос на неуловимата граница между обезличаването и изграждането на личността; не е случайно и заглавието на романа, излязъл по-късно, разработващ същия проблем - може би най-болезненият за нашата обществено-историческа действителност през последните шейсет години:

Сам си свой създател и рушител.
Всяка твоя стъпка отпечатва
бръчка характерна, гузна сянка,
израз, деформация, черта.

Тук се проявява още една позната от Вапцаровата поезия поетическа особеност - полемичността. Лирическият субект спори със себе си и в тази драматична вътрешна борба се ражда неговото собствено, неповторимо Аз. Цялата човешка екзистенция се свежда до една борба с времето, с неговите неумолими канони, с подвеждащите извиви, по чиято парабола или повтаряш нечие лице, или откриваш собствената си идентичност. Лицето, характерът, съвестта, съдбата - това са възвишените ценности, за които трябва да мисли човекът. Той е техен творец и разрушител. Именно загрижеността за лицето на човешката личност утвърждава хуманистичният патос на това стихотворение.

Екзистенциалните мотиви винаги се съпътстват от философски размишления за смъртта. Тук тя е видяна просто като граница между реалност и небитие. Мисълта за нея е пробен камък на живота, велик стимулатор за творческо саморазгръщане в земното настояще. Освен във финалния стих на „Ars poetica" този мотив е разработен в стихотворението „Броени мигове" - кратък лирически размисъл за преходността на времето:

Избягваме да мислим за смъртта,
заобикаляме я като пропаст.
И разположени удобно
зад плътно спуснати наочници
пропущаме през пръсти
БРОЕНИТЕ си земни мигове.

Мисълта за смъртта не е сантиментализирана; тя е необходим катализатор за духовното съществуване на личността. Благодарение на съзнанието за преходността делата могат да станат вечни - това е смисълът на посланието да не се пропущат през пръсти броените мигове. Мислейки за смъртта, човешката личност по-пълно се утвърждава в живота, осмисля своето съществуване в светлината на най-възвишената деятелност - творчеството.

Стихотворението „Лавина" (1965) също има белетристично „съответствие" - това е един от новаторските романи в нашата литература, разработващ възгледи за живота и човешката личност в духа на екзистенциализма. Като образ метафора лавината олицетворява мощната задушаваща прегръдка на безвремието, на духовния покой, на безпаметството:

Ето какво е лавината:
кротък, невинен, натрупан сняг
спи и сънува най-белите сънища.
Може така и пролетта да проспи.

Но тази огромна, напластена с времето снежна маса е в привиден покой - една поетическа алюзия за историческото безмълвие и непроменливост.

Но щом го прекоси една дръзка стъпка,
но щом го пропилее един волен вик,
в миг се събужда лавината.

Тъкмо „дръзката постъпка" и „волният вик" са атрибутите на бунтарското поколение от 60-те години: те могат да срутят в миг тази гигантска снежна скала. В това стихотворение алегория доминира трагичната констатация за обречеността на порива към „дръзка" промяна. И действително, то е писано в годините, когато всяка надежда за духовно размразяване е дискредитирана от зациментиралата се в обществения живот тоталитарна система. Оттук и песимистичният финал, пресъздаващ мрачната картина на безнадежността:

Стъпки да няма,
вик да няма,
спомен да няма,
нийде да няма будни!

Духовното парализиране, историческата амнезия, страхът и заспалата съвест - това са измеренията на времето и поетесата ги изрежда с отчаяна патетичност, като заклинания, които утвърждават мъртвилото на целия обществен и личен живот. Творби като „Лавина" пряко кореспондират с идеите на френския екзистенциализъм, които виждат във всеки порив към активно преобразяване на света обречеността и безсмислието, не вярват в постигането на някаква „крайна цел". Тъкмо този модерен „нихилизъм" изповядва в отделни свои творби Блага Димитрова - човечеството е изправено пред грандиозен духовен апокалипсис, ентропията на неговата ценностно-енергийна система е разрушила всеки инстинкт към себеутвърждаване, „зимата" на неговото съществуване е напластила своите лавини, готови да задушат всеки порив към инако-мислие и промяна. Този песимизъм е в съзвучие с годините на застиналост; само три години по-късно, през 1968 г., ще прозвучи „волният вик", който ще отприщи лавините от обществените върхове - студентските бунтове във Франция и почти цяла Западна Европа, Пражката пролет. В този смисъл Блага Димитрова е своеобразен летописец и, пророк на своето време; тя интуитивно долавя напрежението, което се акумулира в духовете, предусеща тътена на сринатите лавини, които няма да „проспят пролетта", а ще се люшнат по историческите склонове, тласнати от „дръзките стъпки" на едно жадно за промяна поколение.

Но интересът към личностната криза, към болезненото самоизживяване не се изчерпва само в поезията от 60-те и 70-те години: истинската лирика е винаги трагична, както казва Унамуно. И почти в стила на кошмарите от „Капричиос" Блага Димитрова създава през 80-те години стихотворенията, събрани в сбирката „Лабиринт". В тях чувството за безнадеждност и обреченост ескалира, за да бъде преоткрито и кодифицирано в един характерен за поетите от 60-те години похват - поетическата гротеска. Темата за обреченостга, за фаталните опити да се преоткрие собственото Аз, за връщането „към себе си" е разработена в уводната творба, която е дала и названието на стихосбирката - „Лабиринт". Тя представлява едно почти сюрреалистично видение, от чийто вихър страдащата душа напразно търси изход; тя вече е затворена във вакуумпространството на едно проклятие, чиято ирационална природа не може да бъде разгадана и надмогната:

Очи отворих в сляпо, криво дворче.
Трева ме пъхваше в зелен кафез.
Опримчваха ме мравчени пътечки.
И щом добрах бравата
                                       завчас
избягях в град с къртичи кривулици,
изгърбени от валчест калдъръм.
Там вятърът се виеше объркан,
фучеше, заловен в капан...

Още в утринта на раждането си човешката личност е залутана в лабиринта на собственото се съществуване, в един свят - гротеска, сравнен със затвор: сляпо дворче, зелен кафез, опримчваха ме, избягях в град, заловен в капан. През 60-те години чувството за самотност и отчужденост, което е тематична доминанта на символистичната поезия, се променя; неговите рефлексии в душата на един още по-модерен човек търсят друг, адекватен на нова дисхармонична епоха израз. Капаните на живота сега са много повече - И все тъй от капан в капан се хвърлях... Това стихотворение напомня Дебеляновия сонет „Пловдив", където животът съдба изрича фаталните думи за „забранения плод" на любовта и лирическият Аз, осъзнал обреченостга си, бяга в безпаметството. Тук, точно обратно, страхът от безпаметството моделира болката на душата, защото лирическият субект търси напразно изход в лабиринтите на своето трагично битие. Мотивът за завръщането, често разработван в нашата поезия, завършва един свой етап с лириката на Блага Димитрова. Това е мотивът за завръщането към себе си:

Без изход и без затих... И навред
от себе си оставях по отронка,
за да намеря пътя си назад.
Додето цяла се изнищих в този
усукан в змийски възел лабиринт.
И станах лабиринт самата аз.

Какъв е източникът на тази нечовешка драма? Тук липсва монологът на „Всевластника Живот", който обсебва правото да предначертае трагичната карма; в новата философска система светът е истински непознаваем, фалшив, ограничен в присъщата си безкрайност от монотонните кръговрати на „предварително опознатото" битие:

От книга в книга, от любов в любов,
от възраст в друга възраст.
                                       От как в как.

Тъкмо неизбежната повторяемост, внушена чрез образа на „завихреното, растящо ехо", внушава идеята за проецирането на света с неговата абсурдност в човешката душевност, довеждайки я до най-страшното отчуждение - от самата себе си:

И станах лабиринт самата аз.

Какъв по-точен афоризъм за съвременното съзнание, залутано в дебрите на неизбродимото си страдание? Този поетически текст е изповедно-монологичен, написан в аз-форма; той е една своеобразна равносметка за изминалия живот, в който лирическият Аз напразно търси истинското си превъплъщение - вероятно това е едно от най-песимистичните стихотворения на Блага Димитрова.

В настоящия текст бяха представени само някои от мотивите на едно от големите поетически имена на нашето съвремие. Свързана с едно противоречиво поколение творци, мнозина от които губят собствената си физономичност, Блага Димитрова успява да преодолее гравитацията на съглашателството и да утвърди своето индивидуално поетическо „лице".

 

 

© Веселин Андреев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 5
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2001, № 10 (23)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 5.