* * *

ОТДАВНА ВЕЧЕ НИКОГО НЕ ЧАКАМ
и телефонът вече не звъни.
С покоя тих разтварям се във мрака
и разсъбличам бледните Луни.

А с толкова любов ме те дариха,
със толкова безумства и лъчи,
и тайнствени пътечки ми разкриха
със търсещи и викащи очи...

Сега съм пътник на самотна гара
и всички влакове съм изтървал -
не чакам, и не търся, и не вярвам -
по разписание не съм живял.

И може би Луната пак е бледна,
и може би съм старият хлапак,
но слизайки на гарата последна,
усмихвам се на първия си влак.