МАРС 98737

Петър Тушков

web

- Имаш ли цигара, момче?

Гласът ме накара да се обърна точно когато вече забравях за кораба и всичко останало. Беше неприятен глас, до болка познат, като всичко през тези скучни шест месеца. Не бях длъжен, но му подадох целия пакет. Кормчията го взе ухилен и веднага запали, гледайки ме с воднистите си сини очи през извивките на висококачествения тютюнев дим.

- Няма да ти пожелая приятно прекарване - рече.

Не го и очаквах. Свих рамене и продължих да се спускам по металната аварийна стълба. Летището още спеше и никой не си бе направил труда да докара пътническа рампа. Поех по напукания бетон, мислейки за предстоящия ден. Марс се пробуждаше с типичната си болнава светлина. Градът на Откривателите приличаше на безразборно струпана маса от кубчета за игра - всичките еднакви на цвят.

Вече наближаваше десет часа, когато се озовах в приличен на вид бар, където предлагаха набързо приготвени сандвичи. В ъгъла на дългото помещение бумтеше портативна холостена тип „Тиътър”, каквато досега обаче не бях виждал. Имаше ги толкова много и навсякъде, че човек неволно си изграждаше определена философия за тези стени и хората, които ги притежаваха. „Тиътър”-ът бълваше сутрешните марсиански новини целенасочено и ужасяващо успешно. Грозното следваше красивото, красивото биваше заменяно от информация за метеорологичната обстановка - особено любопитна тема, предвид последните внесени промени в атмосферата на планетата. Нагъвах сандвича си, поливайки го щедро с бира, когато погледът ми попадна на предаване за вътрешното положение на телевизионните сериали и тяхното западащо спонсорство.

- Ако разбирам добре, това е един западащ бизнес?

- През последните години това за съжаление е факт. Бихте ли назовали някой сериал донесъл заслужаваща отбелязването си печалба наскоро?

- Такива няма.

- Всъщност това изкуство отбеляза растеж единствено в началните години на Колонизацията, когато новите проблеми, откриващи се пред заселниците станаха интересни за по-голямата част от населението. Преди преселението жанрът практически бе изхвърлен от новите видове забавления, а онова, което се случва след толкова години е просто една закономерност в кривата.

Барманът също зяпаше, подпрял брадичка в нещо подобно на мързеливо-обтегнато излягане. Платих му с няколко банкноти и излязох от заведението точно когато стената изобрази котировките на марсианската борса. Улицата трещеше от профучаващи левитолети. Небето изглежда се опитваше да придобие все по-син цвят и наистина щеше, ако метеоролозите си вършеха работата добре. Поех си дъх и вдигнах ръка.

Още на входа на хотела разбрах, че сметките ми нямаше да излязат точни, ако не бутнех нещо на портиера. Беше едър тип със земна физика и смръщени вежди, които не вещаеха нищо добро. Беше облечен в подобие на мундир, който обаче не го правеше смешен, а чисто и просто заплашителен. Още една причина да подходя внимателно. Попитах го дали знае кой съм.

- Струва ми се, че не съм имал честта.

- И правилно. Всъщност никога не сме се виждали. Наистина няма причина да ме познаваш.

Ставах му интересен.

- До какво води всичко това?

- До една десетачка.

Изгледа ме пренебрежително.

- Доста необичаен подход. Предложение ли ми правиш?

- Опазил ме Бог. Аз съм само един беден почитател на звезди. Събирам автографи.

Бутнах под носа му тефтерчето с плоски пожелания и подписи на величия. Бях го купил изгодно още на Земята, но беше автентично. Направи му впечатление. Разгледа го изцяло и ми го върна поразмекнат. Прибра десетачката и се отмести от пътя ми с безразличие, което бе изцяло в моя полза. Нямах думи да му изразя благодарността си и му обещах да се обадя на излизане. Последното го успокои още повече.

Хотелът носеше следите на повехнал позитивизъм от края на двайсетте. Личеше, че собственикът отдавна се бе отказал в опитите си да прикрие немарата и липсата си на желание с поредния пласт боя. Прекосявайки фоайето се разминах с две евтини проститутки. Едната имаше синина под лявото си око, а другата накуцваше, което ме убеди, че съм на прав път. В клетката поех още веднъж дъх и се постегнах. Пригладих си косата, поразмърдах глава и зачаках. Вратите се отвориха към неприветлив коридор, издържан в метално червено и дузина електрикови аплици, които някак доизглаждаха впечатлението за временна чистота. Чуваше се шум от прахосмукачка.

Чувствах се особено. Пред вратата й спрях за момент, достатъчно, за да открия, че нещо не бе наред. Имаше нещо, което ми убягваше, докато се занимавах с ключалката на старомодната брава. Тогава разбрах какво.

Вътрешността на апартамента не можеше да изненада познавач. Впрочем впечатляваше единствено със спарения си въздух и миризмата на спящи тела - поне две - бройката веднага се познаваше, още повече, че бяха мъж и жена. Мъжът не ме интересуваше. Докато заобикалях нахвърляните в безредие дрехи в гостната мислех вяло върху възможността да спра дотук. Тефтерчето все още стоеше в джоба ми. Вероятно спяха приблизителна от два-три часа, защото никой от тях не се размърда, когато влязох в спалнята. На масичката от нейната страна имаше отворена кутийка с разноцветни таблетки. Мъжът се бе свил на малка, тромава топка и дишаше с дълбоки хрипове. Огледах внимателно стаята. После погледът ми спря върху отворените й очи. Не се изненадах.

Беше по-стара, много по-стара, отколкото я помнех някога, такава, каквато беше на плаката в стаята ми отпреди десет години. Обичах косата й - червеникаво-руси кичури, гъсти и разбъркани в този час на деня, но все същите очи, които ме гледаха без капка колебание. Придобиваха все по-разбиращ вид с избистрянето на съзнанието й. Мъжът все така хриптеше, но тя не направи опит да го събуди, а се пресегна за цигара от масичката. Не се разтърчах да й поднеса огънче, щеше да излезе глупаво. Изглежда и тя го разбра, защото си запали сама и изпусна стройна струя дим нагоре, сякаш се готвеше за преговори, които ще спечели така или иначе. Това не можеше да ме заблуди. Бях се взирал толкова години в онзи плакат, имах чувството, че в този момент нищо не можеше да промени онова, което щеше да се случи, дори планетата да се разцепеше, дори телевизионните сериали отново да се върнеха на мода. Спомних си как един ден бях свалил плаката от стената и го бях изхвърлил с пълното съзнание за невъзвратимост. Тя загаси цигарата и за момент се усмихна.

Кормчията чакаше на рампата, очертан на фона на бледото небе. Корабът изглеждаше като неравна, излъскана от сблъсъка с хиляди атмосфери луковица. Притъмняващото летище гъмжеше от транспортни съдове и сновящи между тях товарачи със запалени фарове. Изкачвайки стълбите почувствах как се отделям от хаоса и изпъквам пред замисления поглед на дъртака. Спрях до него и се облегнах на перилата. Наоколо се свечеряваше все повече. Кормчията се размърда.

- Марс - произнесе той. - Познавах една такава планета някога.

Помълча, разчитайки, че ще кажа нещо. После добави:

- Кой би помислил, а, момче?

© Петър Тушков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2001, № 9 (22)